3. Историческо развитие на държавата. Изследвания в България

1) Историческо развитие на държавата
Още в Древността (Египет, Асирия, Китай и Индия) теоритичното обяснение на явлението държава е занимавала мислителите; те по-скоро търсят отговор на въпроса каква трябва да бъде „добрата“ държава, как да бъде съвършено устроена.

Начало на научното държавознание: в Древна Гърция; след Пелопонеската война се налага да се смени държавния модел; Сократ, Платон и Аристотел последователно формират една рационална концепция за държавата, основана върху анализ на социалната практика.

>> Аристотел: изучава множество гръцки държави, за да извлече необходимите знания, които да постигнат най-добрия модел на управление. Той е първият, който изследва систематично държавата и поставя началото на държавознанието. Въвежда термина „политика“ – науката за най-доброто управление на държавата.

 

В началото на Средновековието: духовният климат на християнския свят не позволява развитие на науката за държавата (заради теоцентричния дух на поставяне на пиедестал е божественото и то определя земното; държавният порядък е непроменим). След разпадането на Римската империя упада значимостта на държавата като социален фактор.
В следствие на борбата между духовното и божественото се появяват първите средновековни светски учения за държавата – Фридрих II, Данте Алигери, Марсилий Падуански.

През Възраждането: разграничаване на политиката като наука за държавата от етиката.

>> Н.Макиавели: „Князът“ (1516) – обосновава тази идея; политиката става наука за полезното практическо поведение, за „изкуството“ да се управлява държавата.

 

Преоткрива се връзката между държавата и правото – с основаването на Университетите в Европа се възобновява интереса към правната наука. Навлизат нови идеи (изучването на корпорациите – различните общности – обяснява и държавата като такава); разглеждат се социалните общности като правни образувания. Публичното право започва да се разглежда отделно от политиката. Немският юрист Липсиус прави първите стъпки в тази посока, тезата е доразвита по-късно от холандския правник Улрих Хубер.

Естественото право: представителите на естествено-правната школа поставят в центъра на обществения живот на човека неговите естествени права – обуславят се двата типа обществено състояние: естествено и гражданско. В рамките на естествено-правната доктрина държавата се обяснява като правен институт, тя поставя договора (договорна теория).

 

В течение на времето се налага схващането, че науката за държавата не е само юридическо учение, а и самостоятелна наука, която е натоварена със задачата да обясни „битието“ на държавата и извън правото и отделно от политиката (първите разработки по темата се появяват в Германия под заглавие „Общо учение за държавата“ на Роберт фон Мол и Макс Зайдел, успоредно с това Шолцер, Гербер, Блунчи излагат тезата и в „Общо държавно право“ – този труд е издаден от Йелинек в началото на XX в.).

2) Изследвания в България
Началото на систематичното изучаване на юридическата наука се поставя със създаването на Юридическия факултет на Софийския университет през 1892 г. Още от самото начало ОУД е отделена като самостоятелна научна дисциплина, а първият учебен курс е издаден от проф. Ст. Киров: част първа „Теория на държавата“ и част втора „Организация на модерната държава“.
Проф. К. Соколов: „Общо учение за държавата“ (първа част от „Държавно право“, което не успява да завърши поради ранната си смърт);
Проф. Ст. Баламезов: „Общо държавно право“ – първа част „Общо учение за държавата или философия на държавата“ и втора – „Организация на модерната държава“.
Проф. Л. Владикин: обособява „Общото държавно право“ на „Общо учение за държавата“ и „Организация на модерната държава“.

През XX в. се въвежда дисциплината „Обща теория на държавата и правото“. Теоритични проблеми за държавата разработват Я. Янев, В. Цонев, М. Михайлова, Н. Неновски, Г. Бойчев.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *