Наказателно право – обща част

ОСОБЕНОСТИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

Наказателното право, като публично правен отрасъл се занимава с всечко, което се случва, но не трябва да се случва в обществените правоотношения. Това е основната разлика между Наказателнота право и останалите правни отрасли. Наказателното право не се занимава с позитивно регулиране на обществените отношения, а регламентира отрицателни обществени прояви.

При Наказателното право няма ограничение в обхвата  на обществено регулиране. Тук се регулират най-съществените обществени отношения, независимо от тяхното  поле и сфера. Това могат да бъдат : пестъпления срещу държавата, собствеността, личността, мира и човечеството.

В Наказателното право се използват различни средства за въздействие, спрямо лицата, които са извършили престъпление. Те са:

1. специфични наказателно-правни санкции. Те в най-съществена степен засягат правата и законните интереси на гражданите.

– при предвидените в закона основания се използва освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание и освобождаване от наказателна отговорност

– отнемат се в полза на държавата, при условията на чл 53 предметът и средствата за извършване на престъпление.

– В случай, че лицето е наказателно неотговорно влизат в сила така наречените принудителни медицински мерки, по чл. 89 до 92 от НК.

Чрез тези специфични наказателно правни способи се постигат целите на наказателно правната санкция.

 

ИЗТОЧНИЦИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО

В общата част на Наказателното право съществуват три основни учения:

– за наказателния закон

– за престъплението

– за наказанието

Твърди се, че законът е единствен източник на Наказателното право. Това твърдение вече е условно. Източник са и актовете от по-висок ранг. Пряк източник е и Конституцията, в нея се съдържа основното съдържание на лишаването от свобода, погасителна давност, амнистията и др.  Конституцията дава обща рамка на всички наказателни закони. Конституционният  съд може да прецени дали даден закон противоречи на Конституцията и да го отмени.

На основание чл.5, ал.4 от Конституцията, се дава приоритет на международните договори. Те са вторият основен източник на наказателното право, след Конституцията. С решение 7, на Конституционният съд от 92г, се пояснява, какво точно е значението на международните договори. Те служат за тълкуване на вътрешното законодателство и създават задължения за промени във вътрешното законодателство. В противен случай наказателния закон може да се обяви за противоречащ на нормативен акт от по висок ранг.

Основен източник на Наказателното право е закона. Наказателното право е кодифицирано, няма нито една разпоредба, която предвижда наказателно правни последици, извън Наказателния кодекс.

Чл.5 (4)  Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

 

ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРАВНИТЕ НОРМИ

Наказателния кодекс има обща и особена част. Наказателно правните норми се делят на наказателно правни норми на общата и наказателно правни норми на особената част.

1. Общи норми съгласно тяхото предназначение и функции. Те са:

определителни – чрез тях се дефинират понятията в Наказателното право. (Чл.9, ал. 1, чл.17, ал1, чл18, ал.1)

–   декларативни – дифинират основни принципи на наказателно-правната система и наказателната политика на държавата –  “чл.35,ал1. Наказателната отговорност е лична. “. Според тази дефиниция наказателната отговорност се отнася само за Физическите лица, за разлика от други правни системи – Франция.

–      Общи наказателно правни норми от смесен характер – съдържат елементи на             определителност   и на декларативност.                  (чл 54, ал1* – от една страна дефинира понятие и определя наказание от съда, но указва      основни изисквания при съблюдаване на които се       осъществява определянето на наказанието.

2. Норми на особената част. Те са в пряка връзка с общите норми. Те имат различно предназначение и форми от тези на общата част. Те първо дефинират понятията за отделните видове престъпление и след това посочват наказателно правните последици, които се свързват с извършването на които и да е от тях.

Структура на особените норми: всяка правна норма се състои от три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция.  Наказателно-правните норми най-често се прокламират с израза: който извърши …. се наказва с …..  На пръв поглед те се състоят от хипотеза и санкция. Сякаш липсва правилото за поведение. Но чрез хипотезата се подразбира правилото за поведение. Те имат три елемента, както всички други норми. Въпрос само на законодателна техника е тяхното формулиране по този начин. В наказателно правната теория се дефинират видовете диспозиции на наказателно правните норми и чрез тях видовете особени наказателно правни норми.

Основният критерии за делението е съобразно степента на разгърнатост и фиксираност на признаците, определящи видовете престъпление. Има четири вида диспозиции, следователно и четири вида особени норми. Диспозиция е онази част, в която се регламентират вида на престъплението, понятието за съответния вид престъпление.

– първия вид са описателните норми. При тях ва закона се сочат всички признаци, характеризиращи съдържанието на понятието за даден вид престъпна дейност. Пр. – съставът за кражба на чужда вещ чл.194, ал.1. описано е изцяло поведението и от самата норма са извадени признаците относно обективната и субективната страна на престъплението.

– вторият вид са препращащите норми – за изясняване на един или повече от съществените признаци, характеризиращи съдържанието на даден вид престъпни дейности съответните норми препращат към други норми на НК. Самото препращане е изрично или мълчаливо -чл 195, предвижда, че в чл194 вече е изяснено какво е кражба – това е мълчаливо препращане. В чл. 197 е на лице изрично отпращане.

– третият вид са бланкетните норми. Те са сходни с препращащите. Това са норми, които за изясняване на един или повече от съществените признаци за характеризиране на съответната престъпна дейност се отпраща към една или повече норми извън НК. Чл. 136,ал.1 въздига в престъпление нарушението на правилата за охрана на безопасност на труда, които се намират в Кодекса на труда и стотици други нормативни актове. Отпращането при бланкетните норми, като обхват може да е изключително широко. Всяка бланкетна разпоредба предполага да се посочат изрично връзките (препратките), на основание на които се посочва престъплението – чл….. във връзка с чл …….

– четвъртият вид са простите диспозиции, респективно прости норми. При тях за посочване на конкретния вид престъпление се използва термин, който законодателят счита  за общоизвестен, като наред с този общоизвестен термин може да има посочени и други признаци. Разновидност на простите са опростените норми. Прости в чист вид в НК няма. Изключение е чл 329, ал 2* . Термина “системно” употребен в чл. 329 означава три или повече пъти. Под “просия” се разбира безвъзмездно търсене на материални средства от друго лице, без правно основание. Чл 329,ал2 се прилага само в краен случай, когато съответното лице е подведено под някаква отговорност и за други престъпления ( за увеличаване или намаляване на наказанието).

Санкция на наказателно правната норма.

Санкциите са онази част на особените норми, които установяват наказателно правните последици за извършителите на престъплението. Има различни критерии за обособяване на видове санкции.

1 степен на фиксираност (определеност) на наказателните последици.

– абсолютно неопределени – в нашата правна система няма такива. Характерни са за миналото. “…се наказва с цялата строгост на закона”.

– абсолютно определени – при тях се сочи вида и размера на наказанието, без никаква възможност на съда да го индивидуализира. По сега действащото законодателстви има само един пример, за лишаване от свобода за една година. Това са изключителни сличай.

– относително определени санкции – могат да се отразят в закона по четири начина.

-изрично в закона се сочат минимума и максимума на санкцията (чл. 115)

-сочи се само максимума (чл. 194, ал 1) , в тези случай минимумът е изведен от общата разпоредба, където е посочен общият минимум, за кражбата (3месеца)

-посочен е само минимума – максимумът е изваден от общата част

-сочи се само вида на наказанието, без да се определя размера.

2 в зависимост от това дали се предвижда само по един вид или в алтернатива повече от един вид наказание има два вида санкции. – единични и алтернативни. При алтернативните се дава възможност на съда да избере измежду повече от един вид наказание, като го индивидуализира.

3 в зависимост от това, дали наред с основното наказание се предвижда кумулативно или факултативно налагане на други по вид наказания:

– ако не се предвиждат – т.н. прости санкции

– комулативно формулирани санкции – могат задължително или факултативно да предвиждат налагането на друг вид наказание (допълнително)

Основни са тези наказания, които могат да се налагат самостоятелно.

Допълнителни са тези наказания, които могат да се налагат само с друг вид основни наказания.

Чл. 54. (1) Съдът определя наказанието, в пределите, предвидени в закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид: степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.

Чл. 194 (1) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго, без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

Чл.  329 (2) Който системно се занимава с просия, се наказва със задължително зеселване за срок до две години.

 

ТЪЛКУВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНИТЕ НОРМИ

Тълкуването, като понятие се разглежда в два смисъла – като мислен процес и като резултат от този процес. Има различни способи на тълкуване. Съобразно тези способи видовете тълкуване са:

1. Граматическо тълкуване – да се разкрие съдържанието на понятието в наказателно правните норми. Принципът в Наказателното право е, че термините се използват в тяхното общоупотребимо значение, ако има отклонение задължително е то да е легално дефинирано – чл.93* от НК. Основните понятия имат специфично за Наказателното право значение. Граматичното тълкуване предполага съждения, които да се изведат от разпоредбите на Наказателния кодекс. Идеята на този втори аспект е да акцентира на връзките между понятията.

2. Систематическо тълкуване. При него се правят изводи относно съдържанието на наказателно правните норми, на база на систематичното им място в Наказателния кодекс. Така например: редица от признаците на  понятието “престъпление” се извеждат от мястото му в Наказателния кодекс.

3. Историческо тълкуване. Чрез него се допринася за изясняване на общия смисъл на наказателно правните норми, като се имат в предвид мотивите на законодателя при приемането им и от друга страна обсъжданията при гласуванията (от съответните стенограми). Под историческо тълкуване не бива да се разглежда нормата във връзка с обществените отношения (това не е историческо тълкуване), а нормата в момента на приемането и.

Видове тълкуване съобразно обема на получената информация. Съобразно обема на получената информация могат да се разграничат три вида тълкуване – буквално, разширително и стеснително. И при трите вида се съпоставят две величини – действителната воля на законодателя и това от нея, което е намерило израз в закона. Допуска се, че не винаги точно се изразява волята на законодателя в закона. В наказателното право най-често се използва буквалното тълкуване. Обикновено има точно съвпадение между действителната воля на законодателя и законовия и израз. Допустими са и другите два вида тълкуване. Понякога се казва, че разширителното тълкуване не е допустимо в Наказателното право, но това не е вярно. Разширително тълкуване в Наказателното право се осъществява, в случайте, в които се стига до ограничаване на наказателната отговорност ( пр. Чл. 33, ал. 1* сочи основанията, въз основа на които едно лице може да бъде признато за невменяемо. Сочи се терминът “съзнание”, но чрез разширителното тълкуване се разбира човешката психика въобще). Чрез разширителното тълкуване на чл 33, ал 1 се стеснява обхвата на наказателно правните субекти.

Макар и да се използват всички видове тълкуване, в Наказателното право не може да се използва аналогията на закона. Това правило е непосредствен извод от принципът на законоустановеност на престъпленията и наказанията.

Видове тълкуване спрямо субекта който извършва тълкуването:

тълкуване на Конституционния съд

съдебно тълкуване – ad hoc, по конкретни дела, от различните институции. Този вид тълкуване е съпроводено със зъдължителни указания за по-долустоящите институции на ВКС. Ако това е тълкувателно решение на ОСНК, то има за цел уеднаквяване на практиката на всички съдилища, и има задължителна сила за тях.

Частно тълкуване – към него се отнася и доктриналното, то не е задължително.

1.  Допълнителна разпоредба

Обяснение на някой думи

Чл. 93. Указаните по долу думи и изрази са употребени в този кодекс в следния смисъл…………

2. Чл. 33 (1)  Не е наказателно отговорно лицето, което  дайства в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.

 

ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ И ПО МЯСТО

Тук не се споменава за действие спрямо лицата, но в Общата част на Наказателното право се разглежда отделно въпроса за субектите на престъплението, където се разглежда действието на наказателно правните норми спрямо лицата.

Действие на наказателно правните норми по време. Основният принцип е заложен в чл.2, ал.1 и 2* от НК. Според тях, за всички случай на извършено престъпление се прилага закона, действащ по време на извършването му, освен ако до решаване на делото не се приеме по-благоприятен закон ( до влизане на решението в сила )

Първото условие за действие на една наказателно правна норма е деянието да е прогласено за престъпление преди момента на извършването му. Не се придава обратна сила на наказателно правните норми.

Второто условие за прилагането на една наказателно правна норма е да е съобразена с новото наказателно законодателство, действащо към момента на влизане в сила на присъдата, след извършване на деянието. Новият закон се прилага само ако е по-благоприятен за дееца. Тук са възможни следните варианти за по-благоприятен закон.

1 По новия закон се предвижда по-леко по вид наказание или същото по вид наказание, но в по-нисък размер.

2 По новия закон извършеното не се третира, като престъплиние.  Това може да  се постигне по два начина.

–  чрез декриминализация на деянието

– чрез прибавяне на нови съществени признаци, характеризиращи понятието за съответния вид престъпна дейност. По този начин се стеснява обхвата на съответната наказателно правна норма.

3 Специално внимание се обръща на случай, в които е трудно да се направи такова разграничение – ако по стария закон се предвижда наказание от 1 до 8 години лишаване от свобода, а по новия – от 2 до 6 години. Кой закон е по-благоприятен за дееца? Тук се изхожда от особеностите на конкретното деяние. Ако то е с превес на отегчаващите вината обстоятелства се прилага втория закон. Ако превес имат смекчаващите обстоятелства, ще се приложи първия закон, като по-благоприятен.

4 В случайте, когато по единия закон по-благоприятна за дееца е общата част, а не по благоприятна е особената, където се сочи санкцията, а при втория закон обратното. Чл. 55 от сега действащия НК – дава възможност да се замени по тежко с по-леко наказание и да се слезе под минимума на наказанието. Ако при новия закон тази разпоредба липсва, не се сочи по-малко наказание, то ще се прилагат и двата закона, с оглед конкретния случай и се предценява, кой от двата закона е по-благоприятен.

Действие на наказателно правните норми по място. Има четири принципа на база на които се предценява действието. Те са изложени в чл 3 до чл 6 от НК.*

1 териториален принцип (чл.3) – според него Наказателния кодекс се прилага за всички престъпления извършени на територията на Република България. Тук трябва да се изяснят две неща:

а) първо – какво е територя  – в Наказателното право няма специфично понятие за територия, различно от това на Международното публично право

б) второ – кога се счита, че деянието е извършено на наша територия – има няколко случая:

– когато деянието е извършено на наша територия, независимо къде настъпва резултата

– когато деянието е извършено в чужбина, но резултата настъпва на наша територия.

– когато или деянието или резултатът настъпват на наша територия.

– когато и деянието и резултата са настъпили на наша територия.

Общият принцип е, че е достатъчно или деянието или резултата да са на наша територия.

2 Личен принцип. (чл. 4). Чрез него се разширява приложното поле на Наказателния кодекс спрямо случайте на извършване на престъпления в  чужбина, от български граждани. За българските граждани произтичат определени задължения, независимо, къде се намират. Наказателния кодекс намира приложение независимо дали деянието по местоизвършването му се третира, като престъпление. Пр: ако български гражданин се бракосъчетае четири пъти в Иран – чл. 179 от НК*.

3 Реален принцип. (чл. 5)  Приложното поле на Наказателния кодекс се разширява и спрямо чужденци, за извършени престъпления в чужбина, ако са на лице два критерия.

– да са засегнати интересите било на българската държава, било на български гражданин

– да се осъществи състав, при който престъплението е от общ характер, при който наказателното преследване не зависи от волята на пострадалия.

Ако престъплението е от частен характер реалния принцип не се прилага.

4 Универсален принцип. Той има два основни аспекта, заложени в чл.6, ал.1 и 2.

– по алинея 1 се отнасят престъпления потив мира и човечеството, извършени извън територията на Република България, с които се засягат интересите на чужда държава или на чужд гражданин.

– по алинея 2 се отнасят случайте на разширяване обхвата на Наказателния кодекс, на база на международно споразумение,  по което България е страна.

Винаги когато се педценява дали Наказателния кодекс е преложим се изхожда последователно от принципите, в този ред, защото чрез всеки следващ принцип се прилагат нови случай, когато нашият НК е приложим.

1 Чл.2 (1) За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му.

(2) Ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.

2 Чл. 3 (1) Наказателния кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на територията на Република България.

(2) Въпросът за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ, се решава съобразно с приетите от нея норми на международното право.

Чл. 4 (1) Наказателният кодекс се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина.

(2) Бъгарски гражданин не се предава на чужда държава за съдене или за изтърпяване на наказание.

Чл.5 Наказателният кодекс и към чужденци, извършили в чужбина престъпления от общ характер, с които се засягат интереси на Република България или на български граждани.

Чл.6 (1) Наказателният кодекс се прилага и по отношение на чужденци, извършили в чужбина престъпление против мира и човечеството, с което се засягат интересите на друга държава или чужди граждани.

(2) Наказателният кодекс се прилага и за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в международно съглашение, в което участва Република България.

3 Чл. 179 (1) Който при наличност на законен брак сключи друг, се наказва за многобрачие с лишаване от свобода до три години.

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВООТНОШЕНИЕ

1. Страни на наказателното правоотношение. Едната страна по наказателното правоотношение е лицето извършило престъплението, а другата е държавата.

2. Основание за възникване на правоотношението: – извършване на престъпление.

3. Съдържание: – осъществяване на наказателната отговорност от едната, спрямо другата страна по правоотношението.

Под наказателна отговорност се разбира осъществяването на основните правомощия на държавата спрямо лицето, което е извършило престъпление, от гледна точка на дееца, търсене на тези правомощия от страна на държавата.

Основни правомощия на държавата

да осъществява наказателно преследване спрямо лицето, извършило престъпление и то да бъде осъдено с присъда, която влиза в сила

да бъде изпълнено спрямо лицето, извършило престъплинието наказанието, което му е наложено с влязла в сила осъдителна присъда.

да счита лицето за осдено и да прилага спрямо него всички неблагоприятни последици, които закона свързва с факта на осъждането.

 

На тези правомощия съответстват задълженията на дееца да търпи осъществяването им. Осъществяването на всяко едно от посочените правомощия, характеризиращи наказателната отговорност бележи етап в развитието на наказателното правоотношение. Следователно има три основни етапа, през които преминава възникването, развитието и прекратяването на правоотношението.

Първият етап е от извършване на престъплението до момента, в който влезе в сила осъдителната присъда. Основното в този етап е осъществяване на наказателното преследване спрямо дееца.

Вторият етап е от започване до приключване на изпълнението на наложеното с влязла в сила осъдителна присъда наказание.

Третият етап е от момента на влизане в сила на осъдителната присъда, до момента, в който отпаднат всички неблагоприятни последици спрямо дееца, които законите свързват с факта на осъждането.

 

Има различни варианти на развитие на правоотношението.

1) не може въобще да започне наказателно преследване, когато:

– няма деец

– лично укривателство – друго лице твърди, че е извършило престъплението.

– законът предвижда лицето да бъде освободено от наказателна отговорност. – чл 78, във връзка с чл. 61 – непълнолетни лица. / чл.78 А – пълнолетни…

2) може да се развие първия етап от правоотношениео, но не и втория, в следните случай:

-отклонение на дееца

-освобождаване на дееца от изтърпяване на наказанието чл.64*

3) стигне ли се до осъждане, започва да се осъществява третия етап. Лицето се счита за осъждано по принцип до края на живота му. Чл 85 и следващите уреждат института на реабилитацията. Това се отнася за заличаването на последиците на осъждането занапред. Някой от последиците на осъждането продължават да се прилагат, което е изключение от действието на реабилитацията.

 

Страни в наказателното правоотношение.

Eдната страна в наказателното правоотношение е субекта на престъплението. В правната теория съществува учение за субекта на престъплението. В рамките на това учение се разграничава термина наказателно отговорно лице. В теорията се прави опит то да се разграничи от субекта на престъпление, но те са синоними. Въпреки това има известна разлика в понятията. Субект на даден вид престъпление е по-тясно по обем, защото понятието субект на даден вид престъпление разкрива спецификата на лицето, което може да извърши даден вид престъпна дейност, т.е дава допълнителни белези, към общите на наказателно отговорното лице. Например: “длъжностно присвояване” – отнася се само за длъжностни лица.

Наказателно отговорно лице – има три особености:

1) само физически лица могат да са субект на престъпление – за разлика от други правни системи, където се прилага конфискация или заличаване на ЮЛ от съответния регистър.

2) необходимо е ФЛ да е достигнало определена възраст (14 годишна възраст), от този момент лицата се считат наказателно отговорни, но лицата от 14 до 18 години се ползват с облекчен режим. (от 0 часа на деня, в който навършват 14 години – решение на ВКС)

3) лицето трябва да бъде вменяемо – съдържанието на понятието вменяемост се извежда по аргумент от противното от чл.33, ал.1 от НК*, където е дефинирано понятието за невменяемост. Понятието за вменяемо лице е юридическо понятие. Няма значение, че при тълкуването му се зачита т.н. медицински критерии. Вменяемо лице е това, което разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи постъпките си съобразно това разбиране. В това определение има три основни момента: първите два са така наречения интелектуален момент на вменяемост, а третия момент – ръководство на постъпките – т.н. волеви момент на вменяемост.

Тълкуване на чл.33, ал.1, т.н. медицински критерии за невменяемост и юридически критерии. Напоследък в наказателно правната теория се говори за двуединен критерии. От една страна това е медицински – психиатричен ( група от заболявания, които може да са основания за невменяемост). От друга страна е юридическия критерии – психологически (интелект и волеви момент в съдържанието си).

 

Медицинският критерии за невменяемост включва три групи заболявания, посочени в закона.

1) умствена недоразвитост (вродено слабоумие, известно още като олигофрения ). Тази група заболявания са по рождение и имат три степени – инбецилност, дебилност и идиотия. За разграничаването между трите степени има два критерия :

–  на основание липса или наличност на интелект

– на основание липса или наличност на членоразделна реч и в каква степен. (диотои – изцяло, инбецилни – почти изцяло, дебилност – има развит интелект, но липсва възможност за абстрактно мислене, имат възможност за контакт с други хора на определено ниво. За наказателното право идиотите и инбецилите са по принцип напълно невменяеми, дебилите са частично невменяеми, тъй като има обществено опасни прояви, които не предполагат голяма степен на разбиране (частична невменяемост)

2) продължително разстройство на съзнанието – чл. 33, ал.1* разширително тълкуване (разстройство на човешката психика въобще). Под “продължително” се разбира, душевно болест, която е от типа на нелечимите или изключително трудно лечимите. Става дума за болести не по рождение, а придобити след раждането. Най-характерни за тази група са шизофрениите. Друга група са психозите. Сред тях с особено практическо значение е циклофренията или  моментна депресивна психоза. Трета група са тежките форми на епилепсия.

3) краткотрайни разстройства на съзнанието – поначало лечими психични заболявания. Тук има едно вътрешно деление.

– такива, които винаги са краткотрайни

– така наречените гранични случай – само тежките форми при тях водят до извод за невменяемост.

А)Тези разстройства, които са винаги краткотрайни са известни като т.н. патологичен афект. При него лицето изпада ненадейно в силно раздразнено състояние, имащо характер на емоционален взрив, без видима причина. Той трябва да се различава от т.н. физиологичен афект – той не е основание за невменяемост, а за по-лека наказателна отговорност, при определени условия ( в особената част  където основанието за изпадане във физиологичен афект е поведението на неговата жертва – чл. 118) т.н. патологично алкохолно опиване. Патологичното алкохолно опиване трябва да се различава от обикновенното алкохолно опиване и хроничния алкохолизъм. Патолгично алкохолно напиване е на лице, когато и при употребата на най-малко количество алкохол, лицето изпада в състояние да не може да ръководи постъпките си (то е основание за краткотрайно разстройство на съзнанието). Обикновеното алкохолно опиване има степени. При него деецът сам се е поставил в състояние да не може да разбира постъпките си. То не е основание за невменяемост, а напротив отежняващо обстоятелство. Хроничен алкохолизъм – при него липсата на алкохол води до отклонение на поведението.

Към тази група се отнасят и т.н. патологични просънни състояния (самнамбули). Те също нямат реактивни състояния, при които е характерно, че деецът има психологични отклонения, свързани с агресия. Това а травматично увреждане причинено му в миналото и ако е в същата среда която му спомня за него изпада в състояние на невменяемост.

Б) Гранични случай – само най-тежките им случай водят до извод за краткотрайно разстройство на съзнанието. Те могат да бъдат:

– гранични случай на психопатиии – включително сексуални психопатии

– гранични случай на някой видове неврози

– гранични случай на наркомании

– психологични отклонения и заболявания, свързани с травматични увреждания на главния мозък. Те могат да бъдат: комоцио церебри – получено от средна телесна повреда по смисъла на чл.129*, контузни церебри – свързани с проникване в черепната кухина и размазване на мозъчната тъкан

– гранични случай на съдови заболявания (хипертонии, артеросклероза и др.)

 

Юридически критерии за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия за да се направи извод за невменяемост.

1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо.

2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение.

3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките съобразно с разбирането на тяхното свойство и значение.

 

Пълна и частична невменяемост. Пълна е невменяемостта, когато към даден момент лицето въобще не е в състояние  да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си съобразно с това разбиране. Частична е невменяемостта, когато лицето или не може да разбере свойството и значението само на определен тип прояви или не може да ръководи постъпките си само с оглед определен тип прояви.

Засягане на интелектуалния елемент на вменяемостта – при дебилите

Засягане на волевия критерии – лица при които липсва волева овладимост на постъпките – само за кражби – клептомани, пиромани (само с оглед подпалване).

Заключенията на съдебно-медицинските експертизи се предценяват от съда, заедно с всички други доказателства по случая.

 

1 Чл. 64 (1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66 , непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява във възпитателно училище – интернат или му налага друга възпитателна мярка,  предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

2 Чл. 33 (1)  Не е наказателно отговорно лице, което действа в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.

3 Чл. 129 (2) Телесната повреда е средна, ако е причинено трайно отслабване на зрението или слуха, трайно затрудняване на речта, движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност, счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, обезобразяване на лицето или на други части от тялото, постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота, наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.

 

МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ ЛИЦА

Лицата до 14 години са напълно неотговорни. Лицата  от 14 до 18 години  са подчинени на специален режим. Основните положения на този специален режим са заложени в чл.31,ал.4 от НК*.

1. Според ал2 на същия член (31), непълнолетните носят наказателна отговорност, доколкото са разбирали свойството и значението на извършеното и са контролирали постъпките си. Тук критерият е същият, както за невменяемост, но основанието е различно. Непълнолетните не са могли да разбират свойството и значението на извършеното поради степента си на психо-физическо развитие, докато при невменяемите основанието е болестта им. Когато при малолетно лице се стигне до извода, че не е могло да разбере свойството и значението на извършеното, това не означава, че то е невменяемо. Става въпрос за два различни случая на наказателна неотговорност. При непълнолетните при всяко дело изрично се обсъжда този въпрос. Пред всеки непълнолетен стои алтернатива – да бъде или не признат за наказателно неотговорен. Ако се окаже наказателно отговорен, то тази наказателна отговорност се осъществява по специален режим (чл.31,ал.4, във връзка с чл. 60).

В чл.60* от НК е определена целта на наказанието, налагано на непълнолетни. Тази цел е преди всичко непълнолетния да бъде превъзпитан и подготвен за обществено полезен труд. Тук трябва да се разгледа отношението на чл. 60 и целите на наказанието по принцип, изложени в чл.36. Изключва ли чл.60 приложното поле на чл. 36? Член 60 само конкретизира разпоредбите на чл 36. Той специфицира така наречената специална превенция на наказанието. По чл.60 се конкретизира съдържанието на целите, които се преследват спрямо осъдения, но не се специфицират целите, спрямо обществото – обща превенция на наказанието. Чл.60 и чл.36 се прилагат съвкупно спрямо непълнолетните лица.

2. Втората особеност при ограничаване на видовете наказания, предвиждани и прилагани спрямо непълнолетни лица е изложена в чл.37. В чл.37* са посочени общите наказания, от тях във връзка с чл 62*, се извеждат четири вида наказания, приложими спрямо непълнолетни. Те са:

-лишаване от свобода

-обществено порицание

-лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност

-пробация – от 01.01.2004г., само за навършили 16 години.

Друга особеност е т.н. редуциране на наказанията, в случай че се налагат на непълнолетни лица. Механизмът, по който това става е посочен в чл. 63* от НК. Предвидени са следните варианти:

– когато в особената част се предвижда лишаване от свобода от 15 до 20 години, ако има специален режим, чл.63 предвижда; 1) от 5 до 15 години, ако лицето е навършило 16 години, 2) от 3 до 10 години ако лицето не е навършило 16 години.

Първо се редуцира наказанието, по правилата на чл. 63 и след това се индивидуализира за конкретния случай. Всяка санкция в особената част е формулирана така;  “ се наказва, ако е пълнолетен с ……, ако е непълнолетен от 16 до 18 години с ……. и ако е непълнолетен от 14 до 16 години с……”, като вторите две хипотези са формулирани в чл. 63. Първо се редуцира наказанието, по посочените правила, и след това се индивидуализира.

3. Следващата особеност е свързана с възможността непълнолетните да бъдат освободени от наказателна отговорност. Този случай трябва да се различава от случайте, когато лицето е признато за наказателно неотговорно (не е извършило престъпление). Тук извършеното се отнася по чл.61*, лицето е могло да разбира свойството и значението на извършеното. Условията, при които лицето може да се освободи от отговорност са посочени в чл.61, ал.1. Те са;

– извършеното престъпление да няма голяма обществена опасност. Нама легално определение за “голяма обществена опасност”. В НК има легално определение, за това, кога едно престъпление е тежко – чл. 93, т.7. Според него едно престъпление е тежко, ако за него е предвидена санкция лишаване от свобода за повече от 5 години. При определяне на обществената опасност не се възприема този легален термин, а оценъчен критерий. Това е така защото, по първият критерий не могат да се преценят конкретните особености на случая. Например; кражбата е тежко престъпление по смисъла на закона, но конкретния случай на кражба, извършена от непълнолетен, може изобщо да не е с голяма обществена опасност. Критерият по чл. 61 е така регламентиран в полза на непълнолетното лице. Дава се възможност съда и прокурора да се съобразят с канкретните прояви на непълнолетния, в конкретния случай.

– ако се установи, че непълнолетния е извършил престъплението, поради увлечение или лекомислие. Увлечение – под напора на едно силно импулсивно чувство, засягащо емоционално волевата сфера на непълнолетния – непреудолимо влечение. Лекомислие – случаи при които непълнолетния не си дава ясна сметка за ситуацията, надценявайки значението на едни и надценявайки значението на други обстоятелства т. е. Засягане на интелектуалната сфера на непълнолетния (житейски казано, хипотеза на самонадеяност.)

– преценка, която се прави или от прокурора или от съда, че спрямо лицето могат да се предприемат мерки по специалния закон – “ Закон за борба с противообществените прояви на непълнолетни и малолетни”. Целта е да се приложат успешно възпитателни мерки. Трябва да се предцени досегашното поведение на непълнолетния в социалната среда (училище, семейство и т.н.). Търси се съдействието на инспектора от детска педогогическа стая. От кого се прави предценката зависи от фазата на развитие на наказателното производство. В досъдебната фаза компетентен е прокурорът, а ака делото е внесено в съда, компетентен е съда.

4. Друга особеност е предвидена в чл.64*. В тези случай непълнолетния се осъжда на общо основание. Срещу него има влязла в сила осъдотелна присъда, той се счита осъждан и се прилагат всички неблагоприятни последици свързани с факта на осъждането. Държавата се отказва от второто си основно правомощие (втория етап в развитието на наказателното правоотношение) – изпълнението на наказанието. Това различава института по чл.64 от института по чл.61, където държавата се отказва от всички правомощия по реализиране на наказателната отговорност. Предпоставките по чл.64 са;

1) наказанието наложено на непълнолетния да е по-малко от 1 година лишаване от свобода ( максимумът е 11месеца и 30 дни)

2) съдът да не е отложил изпълнението на наказанието по чл.66*(да не е постановено условно осъждане). Наличието на тази предпоставка означава, че има и друг ред, който е с предимство пред този по чл. 64. Само ака не се приеме рада по чл.66, може да се пристъпи към чл.64.

3) да не е на лице нито една от четирите хипотези на основание чл 64 . Те са регламентирани две по две в ал 3 и ал 4 на чл 64. Това са обстоятелствата, които изключват приложението на чл.64.

а) когато непълнолетния е извършил престъплението по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода за друго престъпление.

б) когато е осъден след като е навършил пълнолетие. Това е единствения случай в Наказателния кодекс, на отклонение от принципа, че лицето се счита за осъдено от момента на постановяване на присъдата от първоинстанционния съд.

в) съдържа се в ал.4 – съдържанието, изведено пред скоби се прибавя, в алтернатива към буква “а” или “б”.

– случай на повторно осъждане, при който съдът намира, че наказаният трябва да изтърпи наказанието и неговият срок не е по-малък от 6 месеца.

г) случай на повторно осъждане, при което съдът намира за необходимо да се изтърпи наказанието, ако деецът вече е изтърпял наказание лишаване от свобода.

Така се обособяват 3 основания – по чл64,ал1 ( 2 хшпотези ), а третата хипотеза визира изключенията – да не е на лице нито една от хипотезите по ал.3 и ал.4.

Компетентният орган тук, за разлика от чл.61 е само съда. Като освободи от изтърпяване непълнолетния съдът определя възпитателната мярка по специалния закон. Най-тежката мярка е настаняването във възпитателно училище – интернат. Това не е наказание по НК, а възпитателна мярка.

5. Важна особеност на наказанията за  непълнолетни са специфичните  места за изтърпяване. Пенетенциарни заведения за непълнолетни са поправителните домове. В поправителния дом непълнолетния може да остане да изтърпи наказанието си и след навършване на 18 години, по изключение, ако наказанието е такова, че изтърпяването му ще приключи до навършване на 20 годишна възраст. Може да се допусне оставяне в поправителен дом и след 20 години, ако това е необходимо за да се завърши степента на образование, или се предцени, че за постигане целите на наказанието е нежелано преместването му в пенетенциарно заведение за пълнолетни лица. За да остане лицето в поправителния дом след навършване на 18 години е необходимо предложение от педагогическия съвет на съответния поправителен дом до прокурора и акт на съответния прокурор. Тук се прилага Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. По този закон се създават централна ( към Министерския съвет ) и местни (към общините) комисии за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Централната комисия има организационни функции, а местните комисии са тези, които налагат конкретните мерки. В системата на МВР се създават Детски педагогически стаи. Инспекторите от тези стаи осъществяват мерки по закона, извън възпитателните, по чл.13* от закона. При тях има елемент на оперативно-измервателна дейност, способи за разкриване на проявите. Създадени са и домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни. Това са заведения, в които малолетни и непълнолети лица, заловени за скитничество и просия, напуснали някои от заведенията по закона, се настаняват за срок до 15 дни. С разрешение на прокурора този срок може да бъде удължен до 30 дни, максимално до 3 месеца. Най-тежката възпитателна мярка предвидена в закона е настаняването във възпитателни училища – интернати. Закона предвижда възможност за налагане на мерки и спрямо родителите, които не са проявили достатъчно грижа и контрол – вкл. глоби.

 

1 Чл.31 (1) Наказателноотговорно е пълнолетно лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.

(2) Непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и е могло да ръководи постъпките си.

(3) Непълнолетните, на които деянието не може да се вмени във вина се настаняват по решение на съда във възпитателно училище – интернат или в друго подходящо заведение, ако това се налага от обстоятелствата на случая.

(4) По отношение на наказателната отговорност на непълнолетните се прилагат особените правила, предвидени в този кодекс.

2 Чл.60 Наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.

3 Чл. 34 По отношение на лицата, оказани в предходния член, в предвидените в този кодекс случай могат да бъдат приложени съответни принудителни медицински мерки.

4 Чл. 36 (1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздейства предопредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

(2) Наказанието не може да има за цел причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

(3) В Република България няма смъртно наказание.

5 Чл. 61 (1) По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните”

(2) В тези случай съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като уведоми за това местната комисия за борба срщу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или да изпрати преписката за налагане на такава мярка.

(3) Когато прокурорът реши дане се образува предварително производство, той изпраща преписката на комисията, за налагане на възпитателна мярка, а когато прекрати предварителното производство, изпраща преписката на комисията или сам постановява настаняване във възпитателно училище – интернат, като уведомява за това комисията.

6. Закон за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните

Чл. 13 (1) Спрямо малолетен или непълнолетен могат да се вземат следните възпитателни мерки:

а) мъмрене;

б) задължаване да се извини на пострадалия;

в) предупреждение;

г) предаване на родителите или на лицето, което ги замества , със задължение за особени грижи;

д) поставяне под възпитателен надзор, на съответния трудов колектив;

е) поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател;

ж) задължаване на непълнолетния да възстанови със свой труд причинената вреда, ако това е в неговите възможности;

з) задължаване да извърши определена обществено полезна дейност;

и) настаняване в социално-педагогически интернат;

к) предупреждение за настаняване във възпитателно училище – интернат с изпитателен срок до 6 месеца;

л) настанявяне във възпитателно училище-интернат.

 

УЧЕНИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Понятие за престъпление – понятието за престъпление е по чл.9, ал.1* от НК. Съдържанието обхваща 5 съществени признака;

Деяние – нашата правна система отстоява принципът на деянието. Трябва намерението да се изразява в действие.

Деянието да е обществено опасно

Деянието да е наказателно противоправно

Да е наказуемо

Да е виновно извършено

Това са обективни, субективни, юридически и неюридически признаци

Обективни свойства на престъплението са; – деянието, обществената опасност, наказателната противоправност и наказуемостта.

Субективен признак е вината.

Това деление е условно. Част от признаците (деянието) се характеризират, както със субективни, така и с обективни елементи. Вината отразява също определен обективен процес в психиката на личността.

Юризически и неюридически свойства – неюридически са деянието и обществената опасност, а юридически са останалите три. Критерият за делението се свързва с факта дали Наказателното право регламентира понятието или не. Деянието и обществената опасност съществуват извън правото. Приема се, че те са метаюридически.

 

Пряко свързано с понятието за престъпление по чл.9,ал1 е понятието обективност на престъплението. То се разглежда на три нива;

обект (общ обект)

родов обект

непосредствен обект на престъплението

Това е  свързано с необходимостта да се посочи практическото значение на следните обстоятелства;

1) Чрез понятието общ обект на престъпление да се разграничат обществените отношения, обхванати от НК, от тези, които не са. Т.е. под обект на престъпление се разбира системата от всички обществени отношения, на които се дава някаква правна защита.

Всяко престъпление има един и същ общ обект на засягане. Към даден момент системата на обществените отношения в НК е една.

2) Родов (групов) обект на посегателство – предназначението на това понятие е да се обособи група от обществени посегателства съобразно типа обществени отношения, които засягат. В особената част на НК се обособяват отделни глави на това основание. Типовете обществени отношения служат за критерии на делението.

3) Непосредствен обект на посегателство – Критерии за обособяване и систематизиране на отделните престъпления в дадена група или род. Сочи се вида обществени отношения, които се зясягат чрез всеки вид престъпление.

4) Конкретен обект на посегателство – конкретното обществено отношение, което дадено престъпление засяга. (наред с трите нива, това е четвъртото понятие).

 

Предмет на престъпление. Това е благото посредством засягането на което се засяга съответното обществено отношение, което е обект на престъпление. Благото може да е елемент от съответното обществено отношение, но може да е и основание за неговото съществуване. И в двата случая то изразява в обективната действителност, съответното обществено отношение.

 

Средство за извърване на престъпление – това, при използването на което се засяга предмета на престъплението, за да се увреди съответното обществено отношение. Когато е материален предметът, той не може да бъде едновременно средство и  предмет, но един и същ предмет може да е предмет на едно престъпление, а средство за осъществяване на друго престъпление – пр. Нож, който е предмет на кражба, но и средство за осъществяване на убийство.

 

Състав на престъплението – системата от всички обективни и субективни признаци, посредством които законодателя очертава даден вид престъпна дейност и я ограничава от останалите видове престъпления. Характеризира се с четири групи съществени признаци;

1. Признаци относно обекта на посегателство – в повечето случай обекта на посегателство, на посочените нива е изводим от заглавията на главите и разделите в особената част на Наказателния кодекс.

2. Група признаци относно субекта на престъплението. Когато в особената част за формулиране на правната норма се използва само относителното местоимение “който”, то субекта на даденото престъпление може да е всяко наказателно отговорно лице. Има три белега, които характеризират понятието наказателно отговорно лице – вменяемо ФЛ, достигнало определена възраст. Има много състави на престъпление, които обхващат особени субекти на престъпление, сочат допълнително съществуващи признаци. Тогава в състава на престъплението се сочи, или се извежда по тълкувателен път, че субекта може да е само….

3. Признаци относно обективната страна. Има две подгрупи.

1) основни – тези, които по принцип характеризират всяко посегателство, независимо дали са намерили изричен израз в закона или не. Те са;

– принципи характеризиращи деянието – това са признаците в закона, които сочат основните белези на деянието (типичните белези се обозначават, като изпълнително деяние). На равнище понятието състав на престъпление говорим за “изпълнително деяние”, а на равнище понятие за престъпление, говорим за деяние.

– принципи относно резултата, обществено опасните последици. Признаците посредством които се типизира резултата са престъпен резултат или престъпни последици. Следва да се прави разлика между обществено опасен резултат (на плоскостта на престъплението) и престъпен резултат ( на основание на понятието състав на престъпление )

– причинна връзка между деянието и резултата.

2) допълнителни – от особено значение са;

-признаците относно начина и средствата за извършване на престъплението

-признаци относно условията на време, място и обстановка, при които се осъществява престъплението.

 

4. Относно субективната страна на престъплението има четири групи съществени признаци.  В тях има вътрешно делиние на основни и допълнителни.

1) основни – тези относно вината, конкретизиращи нейната форма, вид и разновидност.

2) допълнителни – те са три вида

– относно целите на дееца. Целта на дееца може да е изразена в закона по три начина;

-изрично – (“с цел да…”)

– “с намерение”

– “ за да “

– относно мотивите на дееца – в Наказателното право не се прави разлико между мотивите и подбудите на дееца. Например при хулиганство има изрични подбуди в закона.

-относно емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решение за извършване на престъплението и към момента на привеждането му в изпълнение.

Понятието състав на престъплението е производно от понятието за престъпление. Конкретно понятието състав е изводимо от едно от петте свойства, характеризиращи престъплението; наказателната му противоправност. Чрез състава на престъплението се обявяват, по смисъла на чл.9,ал1 определени деяния за престъпни. Именно със свойството противоправност се свързва понятието състав на престъпление.

 

Съставомерност на престъплението.

Едно съставомерно деяние може и да не е престъпление т.е. деяние, което осъществява всички субективни и обективни признаци на даден състав, може на някакво основание да не е престъпно.

Чл.9, ал.2* – общи основания;

Има два типа хипотези;

деянието, поради своята малозначителност не е обществено опасно

2) поради особеностите на конкретния случай степента на конкретното извършено деяние е явно незначителна. Възможно е едно деяние, макар да изпълва всички признаци да не е обществено опасно или степента на обществена опасност да е такава, че деянието да не е наказателно противоправно.

Всяко наказателно противоправно деяние е съставомерно, но не всяко съставомерно деяние е наказателно противоправно. Ако деянието не е обществено опасно, то неможе да е наказателно противоправно, но ако е обществено опасно, не може да не е наказателно противоправно.

Ако липсва който и да е от признаците, които характеризират всяко от петте свойства, липсва състава на престъплението.

 

1 Чл. 9 (1) Престъпление е това обществено деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.

(2) Не е престъпно деянието, което, макар формално да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.

 

ДЕЯНИЕ

В Наказателното право ползваме понятие, което е метаюридическо, идващо от психологията. В тази връзка съдържанието му предполага обособяването на две групи признаци; обективни и субективни.

1) Обективни признаци на деянието. Те са два основни;

– всяко деяние е система от телодвижения (действия или въздържание от такива, т.е. бездействия)

– тази система от телодвижения се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка.

2) Субективни признаци на деянието. Те са три;

– изисква се съставянето на системата от телодвижения да се осъществява под контрола на съзнанието на дееца

– тази система да се осъществява въз основа на конкретно решение на дееца.

– да се осъществява с оглед постигането на определена, непосредствена цел.

На базата на петте съществуващи признака се извежда понятието за единично деяние.

 

Форми на деянието съобразени с тези признаци. Те са три основни форми.

Действие – активно поведение

2)  Бездействие – пасивно поведение, което не винаги в НП има значение. За да има наказателно правни значение бездействието е необходимо резултатът при конкретни условия на време, място и обстановка да е бил задължителен за извършване. Лицето трябва да е било задължено да действа; 1) на основание правно задължение, 2) на основание произтичащо от добрите нрави, 3) на основание предходно поведение на дееца.

3) Съчетание между действие и бездействие – тук отново има само едно деяние, но то се изразява в действие и бездействие. То е характерно при така наречените форми на усложнена престъпна дейност – продължени престъпления (придобиване и притежаване на незаконно оръжие, противозаконно лишаване от свобода и др.)

Извън трите основни форми има особени случай, при които престъплението е за действие, но се осъществява чрез бездействие. Това е възможно при част от т.н. резултатни състви на престъпление, при които то се дефинира чрез посочване на резултата, който по начало се извършва чрез активно поведение, но може да се извърши и чрез пасивно поведение ( предумишлено убийство ).

 

Хипотези, които изключват наличието на деяние; – в резултат на това липсва и престъпление.

1) употреба на физическа принуда, т.е. системата от телодвижения се осъществява от лицето поради непреудолима сила.

Щом още на обективно основание се изключва наличието на престъпление, то въобще не се разглежда от субективна страна наличието на вина. В този случай лицето се използва, като оръдие за осъществяване на резултата. Наказателна отговорност се носи от този, който виновно е причинил резултата, който е в причинна връзка.

Физическата принуда в този случай трябва да има характер на непреудолима сила.

2) Рефлекторни прояви. Не под контрол на съзнанието се осъществява системата от телодвижения, която води до резултата. Вината ще се понесе от тези, които са поставили ситуацията така, че той да извърши тези действия.

Когато липсва, който и да е от петте елемента на деянието също няма деяние.

 

ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ДЕЯНИЕТО И ОБЩЕСТВЕНО ОПАСНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ

В наказателно правната теория има три основни обяснения на връзката между деянието и обществено опасните последици. Те са;

– адекватна теория

– финална теория

– условие, без което не може.

От значение за нашата практика е последната теория. Тя се прилага у нас.

Тук накратко ще разгледаме трите теории;

1) Адекватна теория. Тя залага, като основен критерии типа поведение. Щом даден тип поведение по принцип води до обществено опасен резултат, то това поведение може да се счита за настъпване на резултата. Основна слабост на теорията е неотчитането на спецификата на осъществяване на деянието, което може да изключи възможността това поведение да е причина за въпросния резултат.

2) Финална теория – ако при адекватната теория се залага на типа поведение, то тук се залага на същината на дееца. Същността се идентифицира по различен начин при вариантите на теорията, включително и самата вина.

3) Условие, без което не може. Щом дадено поведение е елемент от съвкупността от условия, довели до даден резултат, то стои в причинна връзка с настъпването на последния. Независимо от това, кое от условията за настъпване на резултата се явява това деяние, то има еднаква тежест  с останалите, защото без него резултатът не би настъпил – теория на равноценността. Това е класическия вариант на теорията. Той, обаче не ползва Наказателното право в редица хипотези. С течение на времето тази теория се развива. През 30-те години нейн последовател е професор Гълъбчиев. Създава се отрицателен аспект в теорията, който намира израз в Западно Европейската теория. Причинната връзка е форма на универсално взаимодействие между явленията и нещата. Въпросът е докъде се интересуваме от връзката, като отношение на причинност – правно релевантен, ли е например фактът, че лицето е заченато преди 30 години. Не всяко условие, макар да е елемент от комплекса, довел до осъществяване на резултата има еднаква тежест, за този резултат. При развитието на причинния процес, ако се намеси факт, който със значителна интензивност е довел до осъществяване на резултата, се приема, че той е в причинна връзка със същия. Причина за настъпване на даден резултат е онова от условията, за настъпване на същия, което се отклонява със своята посока, по отношение на процеса. Ако става въпрос за активно причиняване на резултат, причина е това условие, което е изменчиво. Ако е бездействие – онова условие, което е устойчиво, сред останалите изменящи се условия.

Критерият тук трябва да е само обективен – да не се смесва с вината.

 

Разлика между причина и условие. Отнася се за случайте, когато резултата се способства от някой особености на пострадалото лице или от някой условия, при които е извършено деянието. Пр. – лицето “Х” удря шамар на “У”, който страда от тежко заболяване и това причинява смъртта му. Безспорни има причинна връзка , но тя е релевантна. Единствено от това, дали деецът е действал виновно ще зависи носенето на наказателна отговорност. (подробна разработка на темата за причинната връзка – проф. Долапчиев)

 

Отражение на причинната връзка в състава на престъплението. Признаците относно причинната връзка са част от основните признаци от обективната страна и макар да не са изрично посочени, те винаги са изводими от състава на престъплението.

1. Когато те са изрично посочени има три варианта;

1) когато това изрично посочване е относно причинната връзка – “… и става причина…”

2) изрично посочване чрез признаците относно деянието – “ …. който умъртви…” – означава и резултата, и причинната връзка;

3) когато причинната връзка е част от обозначаването на обществено опасните последици, когато е част от резултата.

2. Когато причинната връзка е изводима единствено по тълкувателен път от всички обективни признаци на състава на престъплението.

Ако понятието причинна връзко стои на плоскостта на понятието за престъпление, то признаците на понятието за причинна връзка стоят на плоскостта на понятието за състав на престъплението.

Причинността може да се изрази чрез престъпния резултат, а не чрез деянието и обществено опасният резултат.

 

ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Понятието обществена опасност се характеризира с два основни белега;

1. Тя е обективно противоречие между деянието и обществените отношения, които са наказателно правно защитени. Този първи белег означава, че не е достатъчно деецът субективно да счита определено поведение, като годно да засегне определени обществени отношения, за да бъде то обществено опасно. Обществената опасност, бидейки обективно противоречие, ако не намери израз в закона, сама по себе си пак не води до наказателно правни последици. Обществената опасност е метаюридическо понятие.

2. Тя трябва да намери израз в увреждане или застрашаване от увреждане на съответните обществени отношения, обхванати от НК – Чл.10.*

 

Пряко свързани с понятието обществена опасност са понятията характер и степен на обществена опасност.

1. характерът на обществената опасност зависи от характера на обществените отношения, които се засягат с деянието.

2.  степента на обществена опасност е мярката, в която се увреждат или застрашават тези обществени отношения. Степента на обществена опасност зависи от;

1) особеностите на родовия и непосредствен обект на посегателство

2) от особеностите свързани с деянието;

3) от особеностите свързани с причинения обществено опасен резултат;

4) от особеностите свързани с начина и средствата за извършване на престъплението;

5) особеностите свързани с условията на време, място и обстановка на осъществяване на деянието;

6) особеностите свързани с личността на дееца;

7) особеностите свързани с формата, вида и разновидността на вината;

8) особеностити свързани с целите, преследвани от дееца;

9) особеностите свързани с мотивите за осъществяване на деянието;

10) особеностите свързани с емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решение за извършване на деянието и към момента на осъществяването му.

Степента на обществена опасност зависи от всички особености, обхванати от четирите групи съществени признаци на престъплението, но това не означава, че тя зависи и се изчерпва само с признаците на престъплението. Обществената опасност зависи от всички особености, независимо дали те са обхванати или не от състава на престъплението. Щом това са обстоятелства, конкретизиращи конкретния случей, те се вземат предвид, дори да не са типизирани в състава на престъплението – чл. 54* (индивидуализация на престъплението).

Трябва да  се прави разлика между понятието обществена опасност в учението за престъплението и в учението за наказанието. Има случай при които като се изключи един от белезите се изключва самото свойство, следователно и наличието на престъпление. Обстоятелствата, които изключват обществената опасност са такива, които изключват наказателната противоправност винаги.

Наказателната противоправност е също обективно противоречие между деянието и дадена наказателно правна норма. Основният белег на това противоречие има юридически характер. Наличието на наказателна противоправност зависи от наличието на влязла в сила наказтелно правна норма, с която съответния тип поведение да се намира в противоречие. Докато обществената опасност е метаюридическо, то наказателната противоправност е юридическо понятие. При наказателната противоправност има специфика на действието или бездействието. Ако деянието се изразява в действие, то е противоправно, когато е в противоречие с правен запрет да се осъществява съответния тип активно поведение. Ако се изразява в бездействие, то е наказателно противоправно, ако е в противоречие с правно предписание, за действие (активно поведение). При третата основна форма на деянието – съчетаване на действие и бездействие, неговата наказателна противоправност ще обхване и двата аспекта.

Кога едно обществено опасно деяние става и наказателно противоправно, след като едното е метаюридическо, а другото е юридическо понятие? Има обществено опасно поведение, което не е наказателно противоправно. За да стане то наказателно противоправно трябва да премине през следните фази ;

законодателят да предцени, че даден тип поведение е обществено опасно и то да бъде регламентирано с норми на наказателното право.

това решение трябва да доведе до приемане на конкретни наказателно правни норми, които да влязат в сила.

Наказателната противоправност е юридически израз на обществената опасност. Всяко наказателно противоправно деяние е и обществено опасно, но не всяко обществено опасно деяние е наказателно противоправно. В чл.9, ал.2 е уточнено, как се отнасят двете свойства с понятието съставомерност на деянието. Не всяко съставомерно деяние е обществено опасно.

Обществената опасност и наказателната противоправност са понятия на плоскостта на учението за престъплението. Съставомерността е обективирана в закона. Ако липсва обществена опасност (поради малозначителност или степен на обществена опасност, явно незначителна), макар деянието да е съставомерно, то няма да е наказателно противоправно. От това следва, че не всяко съставомерно деяние е наказтелно противоправно.

 

1 Чл.10 Обществено опасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.

2 Чл. 54 (1) Съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона, за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид: степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смегчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.

(2) Смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите – на по-тежко наказание.

 

ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И НАКАЗАТЕЛНАТА ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЯНИЕТО

Съществуват основно 5 обстоятелства изключващи обществената опасност и наказателната противоправност на деянието. Те са:

Неизбежна отбрана;

Крайна необходимост;

Право на задържане на престъпник;

Оправдан стопански риск;

Съгласие на пострадалия.

От тези 5 основания четири са уредени в Наказателния кодекс чл.12 и 13. не е уреден само оправдания стопански риск. Те са с голямо практическо значение.

 

Неизбежна отбрана. Уредена е в чл.12 от НК*. За да се разкрие същността на този институт трябва да се разкрие съдържанието на две понятия – нападение и защита.

1. Нападение. Определението на понятието за нападение се състои в чл.12,ал.1 от НК. То се характеризира  със следните елементи;

1) Деяние, което е осъществено опасно и противоправно. Тук не се говори за наказателна противоправност на деянието, а само за противоправност – не е необходимо деянието да е престъпление. Достатъчно е то да е правонарушение,  може и да е деяние, което не се характеризира с наличието на субективна страна (вина), а е обективно съставомерно по НК или като административно нарушение.

2) Втората характеристика е свързана със субекта – може да се осъществи не само от наказателно отговорно лице, но и от лице, което е по принцип наказателно неотговорно. Затова при първия белег не се говори за наказателна противоправност, защото част от субектите не носят наказателна отговорност – малолетни, поставени под запрещение…

3) Третия белег е свързан с обекта на напедение – това могат да бъдат държавни, обществени или частни интереси.

4) Друг белег е свързан с характера на деянието. То може да бъде както действие, така и бездействие. Когато се предприемат действия при неизбежна отбрана и когато деянието е бездействие, трябва да се има предвид задължението на лицето, което бездейства, за активно действие ( да произтича от нормативен акт, на договорно основание или предхождащо поведение ).

5) Изискване за непосредственост на деянието. Деянието трябва да е в процес на осъществяване т.е. да е започнало и да не е приключило. Има редица хипотези обаче, при които ако се чака да се започне деянието би било късно за защита. В такива случай е много важно да се допусне действие при неизбежна отбрана в случай на опасност, която води до неминуемо започване на нападението (такъв ще е случаят с използване на огнестрелно оръжие. Достатъчно е обстановката, условията, в които се осъществява съответното поведение да показва, че нападението ще започне всеки момент. В примера с употребата на огнестрелно оръжие от момента, в който нападателят посегне към оръжието може да се използва неизбежната отбрана.

Когато тези пет характеристики са на лице има нападение по смисъла на чл.12 и възниква право на защита. Закона третира действията при неизбежна отбрана, като действия, които не са обществено опасни, нещо повече – третира ги, като обществено полезни действия, тъй като по този начин се ангажират широк кръг лица за защита на държавните, обществени и частни интереси.

2. Защита. Има следните характеристики;

1) Няма ограничение в субекта на защита – не само нападнатия, а и всяко трето лице може да действа.

2) Няма ограничение в обекта на защитните действия, както няма ограничения в обекта на посегателство.

3) Ако има друг правомерен начин за избягване на опасността, без застрашаване на нападателя, законът не задължава лицето да го предприема. Това цели по-голяма ефективност на института.

4) Насоченост на защитните действия – строго се концентрира от закона, спрямо нападателя/нападателите. Законът не допуска предотвратяване на опасността чрез увреждане на трети лица. Причиняване на вреди за предотвратяване на резултата от нападението е допустимо само спрямо нападателя.

5) В допълнение на третата особеност, законът не изисква пропорционалност между предотвратените вреди и причинените на нападателя. Единственото ограничение е чрез действията по защита да не се превишават необходимите предели. Тази особеност е отбелязана в чл.12, ал.2 – когато защитата явно не съответства на характера на нападението. Тук характера на нападението се определя от характера на обществените отношения, които са поставени в опасност. Съдебната практика е наложила следните критерии за преценка на опасността на нападението;

– особеностите свързани с личността на нападателя – пол, възраст, физически възможности…

–   използваните начини и средства за осъществяване на нападението – вида оръжие.

–   условия на време, място и обстановка, в която нападението се осъществява.

Когато има явно несъответствие между нападението и защитните действия, законът третира извършеното, като превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Последиците от превишаване пределите на неизбежната отбрана са посочени в чл.119 от НК* – максимално възможни последици. Ако превишаването се изразява в убийство на нападателя наказанието е до 5 години лишаване от свобода. За да ограничи тези отрицателни последици законът предвижда и едно допълнително основание за изключване на наказуемостта, за извършеното при превишаване на необходимите предели на неизбежната отбрана. То е заложено в чл.12, ал.4 – деецът не носи наказателна отговорност, когато превишаването се дължи на уплаха или смущение. Тук трябва да разгледаме значението на думите “уплаха” и “смущение”. Под уплаха се разбира чувство на силен страх. Смущението е особено психологическо състояние, при което действащия не може обективно да прецени всички обстоятелства по конкретния случей. Напрактика при прилагане на превишаване пределите на неизбежната отбрана законодателят се опита да  дефинира някой от вариантите, при които няма превишаване пределите на неизбежната отбрана. Това не се оказа успешно, защото дефинираните обстоятелства са обявени от КС за противоконституционни. Това са обстоятелствата по чл.12, ал.3. от тях остават в сила само т.3 изречение първо и т.6. По точка 3 става дума за случай, при който нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище. Според решение на КС, под “жилище” следва да се разбира всяко място, което се обитава за живеене. Има особен статут на неприкосновеност на жилището. Изискване към т 3 е входната врата да не е незаключена или отворена. Законът постановява, че в този случай няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, макар че обективно може да има такова превишаване. Точка 6 се отнася за случайте, когато нападението не е могло да бъде отблъснато по друг начин. Още от общия състав личи, че в тази хипотеза не може да има превишаване. Точка 6 не дава нищо ново към института.

 

1 Чл.12 (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

(2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.

(3) (Нова – ДВ, бр. 62 от 1997 г. ; Решение № 19 на КС от 1997 г. – ДВ, бр.120 от 1997 г. )

1. – отм.

2. – отм.

3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;

4. – отм.

5. – отм.

6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.

(4) Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.

 

Право на задържане на престъпник. Условията при които възниква това право са следните;

1. Лице, което е извършило престъпление. Във времево отношение възможността да се реагира за задържането му е от момента на извършване на престъплението, до момента, в който изцяло е изтърпяно наказанието за него, т.е възможно е да се задържа лице, което е под наказателно преследване, както и вече осъдено лице, на което предстои да изтърпи наказанието.

2. Трябва да има достатъчна вероятност лицето да се отклони от наказателното преследване, осъществено спрямо него.

Това са общите условия за задържане на престъпник. Специфичните са;

1) Субект на задържане могат да бъдат не само лица, които по закона имат задължение да осъществяват мерки по залавянето на престъпник, но и всяко трето лице.

2) Насочеността на тези действия, подобно на случая при неизбежна отбрана може да е единствено по отношение на престъпника.

3) Допуска се причиняване на вреди на лицето, но с едно ограничение; не се допуска умъртвяване на преследвания ( целта е да се осъществи наказателното преследване). Причиняване на вреди тук се допуска, ако няма друг начин за залавянето му без причиняването на вреди.

4) Не трябва  при задържането да се превишават така наречените необходими и законосъобразни мерки. Тук терминът “незаконосъобразност” е ненужна добавка. Кои са необходимите мерки се определя по смисъла на чл.12 А,ал.1 – те се предценяват съобразно следните критерии;

– тежестта на извършеното престъпление от преследвания

– отчитат се особеностите свързани с личността напреследвания

– условията, при които се осъществява задържането

Действията по задържане трябва да съответстват на тези особености, за да няма превишение. Ако има превишение се прилага чл.12А, ал.2. необходимите мерки са превишени, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното престъпление и обстоятелствата по задържането на престъпника. Наказателната отговорност при превишение се носи само в случай на умишлено причиняване на прекомерна вреда.

Двата института трябва да се различават. Напрактика ситуяцията на задържане на престъпник може да прерастне в неизбежна отбрана (когато преследваният започне да действа, като нападател по смисъла на чл.12,ал.1.

 

Чл. 12а. (1) Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.

(2) Необходимите мерки за задържане на лице извършило престъпление се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случай наказателната отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата.

 

Крайна необходимост. Има две понятия; – опасност от увреждане на опредеделен интерес и деяние, с което се противодейства на тази опасност.

1. Опасност.

1) Източник на опасността – говорим за източник, защото опасността може да бъде предизвикана от форс-мажорни обстоятелства. Когато източника е все пак, човешко поведение, то за да не се отнесе по чл12, а по чл 13, този който действа под угроза да бъде увреден, следва да постави в опасност, не интереса на нападателя, а интереса на трето лице.

2) Обект – няма ограничение в обекта, с оглед на държавни, общински и частни интереси.

3) Опасността да е непосредствена.

2. Деянието, с което се противодейства;

1) Субект може да е освен този, чиито интерес се поставя в опасност и всяко трето лице;

2) Обекта на засягане на интереса  е неограничен

3) Причиняването на вреди при крайна необходимост се допуска, ако няма друг правомерен начин за избягване на опасността

4) Изискване за пропорционалност между причинените и предотвратените вреди. Причинените от деянието вреди следва да се по-малко значителни от предотвратените. Това не означева, обаче че има изискване те да са най-малко значителните вреди ( не е необходимо да са най-малките възможни вреди)

5) Насочеността на причиняването на вредите е спрямо лица, които не са носители на опасността.

 

Различия между крайна необходимост и неизбежна отбрана;

1. Източник на опасността; – при неизбежната отбрана това е субект, докато при крайната необходимост говорим за източник на опасността.

2. При неизбежна отбрана не се изисква друг правомерен начин за избягване на опасността, който деецът да е длъжен да приеме, докато при крайната необходимост деецът е длъжен да прибегне първо до правомерният начин.

3. Пропорционалност на вредите – при неизбежна отбрана няма такова изискване стига да са в размера на необходимите предели; при крайната необходимост има такова изискване – причинените вреди да са по-малозначими от предотвратените.

4. Действията; – при неизбежна отбрана – спрямо нападателя; при крайната необходимост – спрямо интересите на третите лица

5. Вредите, като гражданско обезщетение ; при неизбежната отбрана обезщетение не се дължи, освен в случай на превишаване на пределите, в които случай следва да се отчита съвината на този, който е предизвикал неизбежната отбрана. При крайната необходимост се дължи обезщетение. Въпроса е то кой? Ако има виновно поведение, щетите се поемат от този, чието виновно поведение е причина за опасността. Ако няма виновно поведение, следва да се поемат от този чиито по-големи интереси са спесени чрез крайната необходимост. Причинителят на вредите ги дължи само в случай, че е спасявал свой собствени интереси.

 

Чл.13. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, какот и свой или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.

(2) Няма крайна необходимост, когато самото отбягване на опасността съставлява престъпление.

 

Оправдан стопански риск – чл.13* А.  Този институт се прилага изключително рядко. По нашият НК не е регламентиран оправдания риск изобщо. Много са условията за допустимост на института. Те са изложени в алинея 1 и 2, в следния ред;

Алинея 1 ;

1) деянието трябва да е предназначено за постигане на съществуващ обществено полезен резултат или за избягване на значителни вреди ( в областта на икономиката)

2) деянието да не противоречи на изрична забрана в нормативен акт. Забраната трябва да е изрична за да ограничи прилагането на института. Дали тя се отнася за всички действия или само за изключителни случай?

3) деянието да отговаря отговаря на съвременните постижения в развитието на икономиката. Това е оценъчен критерии – необходима е експертиза за вземане на решените.

4) да не поставя в опасност живота и здравето на други;

5) деецът да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на вредите.

Алинея 2; – в нея е изложен критерият дали рискът е оправдан. Той е;

1) съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици

2) възможността за настъпване на обществено полезния резултат или на вредните последици

Няма установена от закона пропорция и в двата случая. Предценява се конкретно във всеки случей, затова институтът е трудно приложим.

 

Чл. 13а. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск, за да се постигне съществен обществено полезен резултат или  да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научнотехнически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици.

(2) При решаване на въпроса, дали риска е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване.

 

Съгласие на пострадалия:

Това е един институт, който често се прилага, макар да не е регламентиран. Най- често приложим е в областта на медицината и спорта. За прилаганета му са необходими следните условия;

1) Съгласие на дадено лице да бъде увреден негов интерес. Това може да бъде само индивидуален имуществен или личен интерес – с едно ограничение; ефтаназията по нашето право е недопустима (не могат да се спрат животоподдържащи системи, дори и по желание на лицето. Не се допуска също изразяване на съгласие за увреждане на държавни или обществени интереси.

2) даването на съгласие за увреждане да не поставя в опасност интереси на трети лица.

3) посредством даването на съгласие да не се преследва една по-далечна противоправна цел. ( лицата, които дават съгласие да бъдат увредени, за да не отбиват военна служба ). В определени случай това се счита дори за престъпление.

4) съгласието да е дадено като действително и да е валидно. Това са легални термини. Действително означава да е дадено от пълнолетно лице, което е дееспособно. Изискванията за валидност са; да е дадено преди започване на увреждането; да не е оттеглено по време на увреждането; да е дадено достатъчно сериозно, при което от обстоятелствата да е несъмнено, че не е казано на шега.

 

ВИНА

Определение за вина; Вината е субективното отношение на дееца към общественоопасния характер на деянието и настъпилите от него общественоопасни последици, изразяващо се в умисъл или непредпазливост.

Вината съдържа в себе си познавателен, волеви, интелектуален и емоционален момент. Спецификата и в тези три аспекта се разкрива чрез формите, видовете и разновидността и.

 

Форма на вината – има две форми на вина; умисъл и непредпазливост.

I  Умишлена вина – бива два вида; пряк умисъл (директен) и евентуален умисъл (косвен) И двата вида се характеризират с волеви и интелектуален момент.

Пряк умисъл;

1) При прекият умисъл интелектуалната страна има две особености;

– деецът предвижда сигурното или възможно настъпване на обществено опасните последици

– деецът съзнава обществено опасният характер на деянието, с което са причинени тези последици. Те са посочени в чл.12, ал.2 , но последователността е обратна и логически не отговаря на истината.

2) Волевият момент при прекия умисъл се характеризира със следното; – деецът иска или желае настъпването на обществено опасните последици и е без значение, дали целеният резултат е крайна последица от деянието или е междинен резултат.

Евентуален умисъл;

1) Интелектуална страна – има две характеристики;

– деецът предвижда възможното настъпване на обществено опасните последии

– съзнава обществено опасният характер на деянието си

2) Волеви момент – Наказателния кодекс “допуска настъпването на обществено опасните последици. Деецът се примирява и съгласява с настъпването на обществено опасните последици. Той преследва друга, основна за него цел и му е безразлично, дали ще причини и този съпътстващ я резултат. Основната цел на дееца може да е правомерна, обществена полза.

Разлика между пряк и евентуален умисъл;

1) разлика в интелектуалния момент – при прекия умисъл деецът може да предвижда възможното или сигурно настъпване на резултата, а при евентуалния – само възможното му настъпване.

2) разлика във волевия момент – Наказателния кодекс отразява изрично това деление; при прекия умисъл деецът иска, цели, желае настъпването на резултата, докато при евенуалния умисъл просто се примирява с него.

Разновидности на умишлената вина – има различни класификационни критерии, без да се обособяват нови форми на умишлина вина;

1. Според това, дали решението за изпълнението му е взето непосредствено преди извършването му или не;

– внезапен умисъл – решението е взето непосредствено преди извършването на деянието – характерен е за ситуативните престъпления (изнасилване)

– предварителен – решението не се взема непосредствено преди извършването.

2. С оглед емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решението за извършване на престъпление и към момента на привеждането му в изпълнение има три вида умисъл;

1) обикновен  умисъл – няма особености с оглед емоционалното състояние на дееца

2) предумисъл – кумулативно наличие на няколко условия. Често е основание за по-тежка квалификация на извършеното. Предумишленото деяние се наказва по-тежко от умишленото.

3) афектен умисъл – състояние на физиологически афект (различен от патологичния афект). Предполага решението за извършване на престъпление да е взето непосредствено преди неговото изпълнение. Това решение се взема в състояние на емоционален взрив, на силно раздразнено състояние на дееца. Решението не само се взема, но и се привежда в изпълнение докато трае това състояние. ( умишлено убийство по чл.118 в състояние, предизвикано от пострадалия)

3. С оглед степента на определеност на обществено опасните последици в съзнанието на дееца;

1) определен (конкретизиран) умисъл – деецът цели само един обществено опасен резултат и нищо повече.

2) неопределен  (неконкретизиран) умисъл

3) алтернативен – деецъ цели един измежду няколко конкретизирани резултата.

4. С оглед това, дали изпълнението на решението се поставя под условие или не;

1) условен умисъл – изпълнението на решението се поставя в зависимост от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие.

2) безусловен умисъл – този елемент липсва.

 

II Непредпазливост – това е втората основна форма на вината. Тя бива два вида –съзнавана непредпазливост (самонадеяност или престъпно лекомислие) и несъзнавана непредпазливост (небрежност или престъпна небрежност)

1. Съзнавана непредпазливост; характеризира се с два момента в съдържннието си; интелектуален и волеви.

1) интелектуален – изразява се в представите на дееца за настъпване на общественоопасните последици. Деецът поначало предвижда  настъпването на общественоопасни последици абстрактно и по изключение – конкретно. При самонадеяност деецът предвижда, че могат да настъпят общественоопасни последици, при съответните обстоятелства, но не предвижда, че в конкретния случай могат да настъпят такива, освен по изключение.

2) волеви момент – НК “мисли да предотврати последиците”. Деецът е субективно уверен, че ще избегне настъпването на общественоопасните последици. Сигурен е, че ще ги избегне; става въпрос за увереност, а не за надежда. Тази увереност може да се базира на обстоятелства, свързани с :

– личността и личните качества на дееца – пр. Професионален шофъор, който се движи с превишена скорост.

– свързани с време, място и обстановка, при които се осъществява деянието.

Ако не са на лице някой от тези обстоятелства, то изобщо не може да става въпрос за самонадеяност.

2. Несъзнавана непредпазливост (небрежност). Само при този вид вина не се говори за интелектуален и волеви момент. Тук става въпрос за отрицателен и положителен момент.

1) отрицателен момент – деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици;

2) положителен момент – обективно трябва да са на лице два критерия;

– деецът е бил длъжен да предвиди настъпването на последиците (пъви критерии)

– могъл е да ги предвиди и предотврати ( втори критерии)

Кога деецът е бил длъжен да предвиди последиците? Принципът е, че задължението за предвиждане, трябва да произтича от задължение в нормативен акт, но има правила, свързани с общозадължителната предпазливост, при които не винаги е възможна конкретизация на всички измерения на дължимото поведение.

Кога деецът е могъл да предвиди последиците и да ги предотврати? За разлика от гражданското право, тук не се изхожда от фигурата на “ човек с осреднени възможности”. В наказателнот право винаги се изхожда от качествата на лицето в два аспекта;

– оценка на индивидуалните качества;

– оценка на условията при които е действал дееца.

И двата вида непредпазливост предполагат обособяване на общото – деецът не е съобразил поведението си с обстоятелствата, които в конкретния случай са оказали настъпването на общественоопасните последици. При самонадеяност обаче, деецът е предвиждал, а при небрежност – не е предвиждал настъпването на тези последици.

 

Непредпазлива вина; видове.

1. Първата основна класификация е с оглед психическото отношение на дееца, при осъществяване на занятие или друга регламентирана дейност или не е действал. Тук може да има два случея; обикновена и професионална. Професионална е не защото е осъществена от професионалист, а защото е изразена по повод правно регламентирана професионална дейност. Професионалната и обикновена непредпазливост също се изразяват в самонадеяност и небрежност.

Граница между евентуален умисъл и непредпазливост.  Непредпазливите деяния се наказват само в предвидените в закона случай. При умишлените деяния не е необходимо изрично да е посочено в закона, но ако това деяние трябва да се наказва и за непредпазливост, то това трябва да е изрично посочено в особената част на наказателния кодекс.

 

Разграничения: между евентуален умисъл и самонадеяност:

Разграничението се извършва по два критерия – интеликтуалния и волевия момент.

1. По линия на интелектуалния момент

1) при евентуалния умисъл деецът предвижда възможното настъпване на общественоопасните последици, докато при самонадеяност деецът предвижда настъпването им само абстрактно, по изключение конкретно;

2)  при евентуалния умисъл деецът предвижда, че в условията, в които действа могат да настъпят в конкретния случай, докато при непредпазливостта деецът предвижда попринцип, че могат да настъпят, но не в конкретния случай. Идентичността е само с оглед принципното предвиждане на възможността за настъпване на общественоопасните последици.

3) при евентуалният умисъл субектът осъзнава общественоопасният характер на деянието, докато при самонадеяност, тази особеност липсва.

2. По линия на волевия момент, спецификите на двата вида са :

1) при евентуалния умисъл деецът се примирява с настъпването на общественоопасните послидици, а при самонадеяност деецът има намерение да предотврати настъпването на тези последици.

 

ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЗКЛЮЧВАЩИ ВИНАТА

В Наказателния кодекс са предвидени три обстоятелства изключващи вината на дееца. Те са описани в чл. 14 -16 от НК* – фактическа грешка, случайно деяние и изпълнение на неправомерна служебна заповед.

 

Фактическа грешка

Принцип в Наказателното право е, че релевантна е фактическата грешка, но не и юридическата. Незнанието,  че определено поведение е противоправно не изключва вината и наказателната отговорност. Чл. 14 от НК предвижда два основни вида фактическа грешка;

1) неизвинителна фактическа грешка – посочена е в чл 14, ал.1 от НК. При нея деецът не знае едно или повече фактически обстоятелства, няма представа относно наличието на тези обстоятелства

От кои признаци от състава на престъплението могат да бъдат обхванати тези фактически обстоятелства – по принцип от тези за обекта и обективната страна на престъплението, но има и обстоятелства, които може да са включени към субекта на престъплението, т.е. три от четирите групи съществени признаци от фактическия състав на престъплението. Незнанието на кое да е от тези обстоятелства води до липса на съдържание, както за пряк, така и за евентуален умисъл, следователно води и до изключване на умишлената вина. Тази група се нарича неизвинителни, защото не изключва непредпазливата форма на вината. Неизвинителната група има голямо значение в практиката. Тя води до много усложнения свързани с наличието на обстоятелства, които водят до промяна на ФС на престъплението – по-тежко или по-леко квалифициран състав.

Грешка, която повлиява на развитието на причинния процес: има три варианта на такава грешка;

– деецът цели настъпването на един резултат, а на практика се причинява друг – действетелно насъпилият се обхваща от евентуалният умисъл. Принципът, в този случай е, че се носи отговорност за опит към целения резултат плюс реално причинения при евентуалният умисъл. Така е при т.н. идеална съвкупност от престъпления  – когато с едно деяние се осъществяват повече от едно престъпление.

– с деянието се цели един резултат, а постигнатият е по непредпазливост на дееца. Тук във всички случай се наказва за опит към целения резултат плюс за непредпазливото деяние, ако то е престъпно, защото не всяко непредпазливо деяние се наказва. Не винаги ще има идеална съвкупност.

– реално причиненият резултат не се харакеризира с вина от субективна страна изобщо. Деецът не е могъл да предвиди и предотврати въобще, възникналия резултат. Остава само възможността за опит към целения резултат.

Условие за да бъде грешката неизвинителна е самото незнание да не се дължи на непредпазливост на дееца. Кога незнанието се дължи на непредпазливост на дееца?

2) извинителна фактическа грешка – едно или повече фактически обстоятелства, за които деецът няма представа, че принадлежат към фактическия състав на престъплението ( да са обхванати от признаци, които са към състава на престъплението. При тази грешка се изключва и непредпазливостта, като форма на вината. (чл.14, ал.2)

 

Фактическата грешка е с най-голямо практическо приложение, от трите обстоятелства изключващи вината. На базата на фактическата грешка могат да се формират погрешни педстави за някой обстоятелства, от Фактичестия състав на престъплението – лицето да мисли, че действа при неизбежна отбрана, крайна необходимост или със съгласие на пострадалия. В тези случай говорим за мнима неизбежна отбрана, мнима крайна необходимост, мнимо съгласие на пострадалия, мнимо завържане на престъпник или мним оправдан стопански риск. В тези случай грешката е относно обществено опасния характер на деянието. Ако неизбежната отбрана изключва обществената опасност от факическия състав на престъплението, то мнимата неизбежна отбрана изключва вината на дееца. Така е и при мнимата крайна необходимост, задържанне и др. Това е едно второ ниво на гаранция спокойно да се действа при тези институти.

Специфичен е случеят на случайното деяние, уреден в чл.15. случайно е деянието, при което деецът или не е могъл да предвиди обществено опасните последици, или не е бил длъжен. Това е вид непредпазливост, в която вината няма интелектуалният момент. В чл. 15 е формулирана по обратен начин непредпазливата вина. Щом за небрежност се изискват кумулативно, посочените по-горе две предпоставки, то ако липсва едната от тях, няма да е нелице небрежност, следователно няма да има и вина. Чл15 би бил изводим от чл.11, ал.3  по аргумент от противното (поведението не е виновно).

 

Чл. 14 (1) Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление

(2) Тази разпоредба се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.

Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е богъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).

 

Изпълнение на неправомерна служебна заповед – за да е на лице този институт е необходимо кумулативното наличие на следните условия:

1. Лицето, което действа в условията на чл.16 да е в служебно правоотношение с началник, т.е. длъжностно лице в по високо положение.

2. Началникът да е дал заповед по служба на подчинения, която да касае поведение, в кръга на задълженията на подчинения.

3. Служебната заповед да е дадена по съответния ред, при спазване на съответната форма.

4. Заповедта да е неправомерна.

5. Заповедта да не налага очевидно за дееца престъпление. Очевидността за дееца се преценява според индивидуалните особености на дееца, а не по принцип. Важно в случея е дали за него зоповедта е била очевидно противоправна.

Този институт е предвиден в закона поради необходимостта от строго йерархично действие в определени системи (МВР, Министерство на отбраната и др.), които действат на принципа на единоначалството.

При изпълнението на неправомерна служебна заповед се изключва вината на подчинения и тя се концентрира върху началника, който носи отговорност.

Чл.16 е един вид обстоятелство, което е грешка на подчинения, тъй като не е преценил, че трябва да извърши престъпление, като изпълни заповедта. Погледнато от този ъгъл чл.16 е регламентация на грешка, относно общественоопастия характер на деянието. Чл. 16 дефинира изрично този вид грешка.

Чл. 16. Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

 

СМЕСЕНА ВИНА

Известна е още като двойна или сложна вина. Съществуват различни теории за нея. Съществуват различни теории за смесената вина; 1) изключителна възможност да съществува такава; 2) варианти за обосноваването и. По нашето право има два типа хипотези, при които има смесена вина:

1. Когато има съчетание на различни форми на вината, от една страна спрямо деянието, а от друга – спрямо резултата;

1) чл. 124* – чрез умишлено нанасяне на средна телесна повреда се причинява смърт по непредпазливост;

2) чл. 136*, ал.2 – Чрез умишлено нарушаване на правилата за охрана на труда се постига непредпазливо смърт на едно или повече лица.

3) чл. 334* – При умишлено нарушаване на правилата за движението по пътищата, при непредпазливост се причинява смърт или тежка телесна повреда.

Този първи тип хипотези предполагат  в първата си част умисъл; един междинен резултат и последващ, който е вече кумулативен. Може да се срещне обяснението, че с едно деяние се причиняват повече от един резултати. Това е възможно, но не е точно, като обяснение.

2. Вторият тип хипотези касаят отношенията на субективно ниво към деянието и към други обстоятелства, извън резултата. Деецът има отношение към всички фактически обстоятелства, не само към резултата. Основно  е отношението към резултата, но тук има съчетание на вина, като отношение към резултата от една страна и към другите обстоятелства от друга страна.

– чл. 215* – вещно укривателство. Имаме пряк умисъл спрямо деянието ( укриване на вещи, придобити от другиго чрез престъпление). По отношение на факта – дали тези вещи са придобити от друг чрез престъпление, деецът знае или предполага това (спрямо това обстоятелство деецът се отнася с пряк или евентуален умисъл). Във втория случай има смесена вина.

Чл. 124. (1) Който причини другиму смърт по непредпазливост в следствие на умишлено нанесена телесна повреда, се наказва с лишаване от свобода от три до дванадесет години, при тежка телесна повреда, от две до осем години, при средна телесна повреда и до пет години при лека телесна повреда.

Чл. 136. (1) Който  наруши правилата, установени за охрана на безопасността на труда, и с това изложи на опасност живота и здравето на трудещите се, се наказва с лишаване от свобода от три години или с поправителен труд, както и с обществено порицание.

(2) Когато с деяние по предходната алинея по непредпазливост се изложи на опасност животът или здравето на трудещите се, наказанието е лишаване от свобода до една година или поправителен труд.

Чл. 134. (1) Който причини другиму тежка или средна телесна повреда поради незнание или поради немърливо изпълнение на занятие, или на друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, се наказва:….

Чл. 215. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго обществено опасно деяние, се наказва с лишаване от свобода до пет години, но с наказание, не по-тежко от предвиденото за самото престъпление.

 

НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Това е петото свойство на понятието за престъпление. Наказуемостта включва заплашеността на деянието с наказание и подвеждането на деянието под определено наказание, предвидено в особената част на Наказателния кодекс. Тази заплашеност е едно от юридическите свойства на престъплението.

Наказуемостта трябва да се разграничава от :

1. Наказанието – то е мярка за държавна принуда, която се налага от съда на лице, извършило престъпление и която се изразява в засягане на негови осовни права и интереси; следователно за да има наказание, трябва да има престъпление, а за да има престъпление трябва деянието да е наказуемо ( наказуемостта предпоставя наказанието )

2. Наказуемост на дееца – дали след като е извършил вече престъпление, за него има обстоятелства, които да изключват носенето на наказателна отговорност или не.

3. Наказване на деянието – дейността на съда, като правоприлагащ орган по осъществяване на мерките, предвидени  в наказателния закон, спрямо лице, извършило престъпление.

Обстоятелства, изключващи наказуемостта на деянието – те са два типа, в зависимост от това, дали са регламентирани в общата част или в специалната част на НК

1. В общата част на НК те са регламентирани в чл. 12, ал. 4. – при неизбежна отбрана, когато защитаващият се е превишил пределите, поради уплаха или смущение. Когато обстоятелството е регламентирано в общата част, то важи за всички състави в особената част.

2. Има множество обстоятелства в особената част на НК, които касаят само конкретни видове престъпления, за които са регламентирани.

1) чл.125* – майка, която по непредпазливост причини смърт на недородена или току що родената си рожба.

2) чл. 126, ал 4* – криминален аборт – изключва се вината на жената, дори да се извършва с нейното съгласие.

Когато липсва наказуемост на деянието не се поставя въобще въпроса за вина и изключването и (освобождаване от наказателна отговорност)

В чл.292* е  употребен изразът “наказуемостта отпада”. Това е неточна формулировка. Тук са уредени хипотези при които;

1) се изключва наказуемостта на деянието ( когато лицето би обвинило себе си в извършването на престъпление, ако каже истината ).

Няма престъпление още към момента на осъществяване на деянието.

2) когато лъжесвидетелстването е извършено от лице, за което не е изключена наказеуемостта, но за което може да има обстоятелства, които изключват налагането на наказателна отговорност.

Важно е да се прави разграничение между обстоятелство, което изключва наказуемостта – липсва престъпление още при извършване на деянието и обстоятелство, което води до освобождаване от наказателна отговорност впоследствие – факти, след извършването на престъплението, които изключват носенето на отговорност за извършено вече престъпление.

Когато няма наказателна противоправност, въпросът за наказуемостта и нейното изключване въобще не може да се поставя, защото няма въобще противоправно деяние, което е предпоставка за  наказуемост

1. Чл. 125. Не се наказва майка, която по непредпазливост причини смърт на своята неродена или току-що родена рожба.

2. Чл. 126. (4) Бременна жена не носи наказателна отговорност по предходните алиней, включително и за подбудителство и помагачество.

3. Чл. 292. (1) За престъпление по чл. 290 и 291 наказуемостта отпада:

1. когато лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление и

2. когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелстване, превод, тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.

 

СТАДИИ НА УМИШЛЕНАТА ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ

Под стадии на умишлената престъпна дейност следва да се разбират етапите, през които преминава поведението на дееца. Това се отнася до всяко поведение на човека в живота. При кражбата например са възможни следните стадии; 1) набавяне на средството, 2) преудоляване на преградата, 3) влизане в жилището, 4) изнасяне и установяване на фактическа власт върху веща. Легалното определение на понятията за приготовление и опит се намира в чл. 17 и 18 от НК. В специалната част са описани довършените престъпления.

Извършването на  престъпление е съпроводено от вътрешен психологически процес, включващ следните етапи:

1) вземане на решение от дееца за извършване на престъпление. Намерението да се извърши престъпление не е наказуемо. То става наказуемо, когато се обективира.

2) обективиране на това решение в действие или бездействие.

Стадиите на умишлената престъпна дейност обхващат само втория етап на обектвиране на намерението.  Недовършеността на непредпазливите престъпления се наказва с административни и дисциплинарни мерки. ( Правилник за движението по пътищата). Не се наказва недовършването на предприетите деяния.

 

При умишлетите престъпления деецът действа съзнателно от гледна точка на волевия момент – иска, цели или допуска последствията. В тези случай има висока степен на обществена опасност. Аргумента на законодателя е от страх от по-голямо наказание за довършено престъпление, да мотивира дееца да не го довършва.

1) приготовление и опит  –  това са застрашаващи стадии. Критерият е доколко е осъществено намерението на дееца. При приготовлението не е започнало изпълнението на деянието. При опита е започнало изпълнението на деянието.

2) довършено престъпление – увреждащ стадий. При него са настъпили всички обществено опасни последици.

 

ДОВЪРШЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Едно престъпление е довършено, когато са осъществени всички признаци от състава на деянието, както са очертани в особената част на НК. Един от признаците да не е осъществен, няма да е на лице довършено престъпление. Например: при кражба – ако деебът отнеме вещта, но не осъществи фактическа власт върху нея, това е недовършен опит. При формалните престъпления (престъпления на просто извършване) се счита, че те са довършени със самото извършване на престъпното деяние.

Формалните престъпления биват;

1) обикновени – престъплинието е довършено със самото извършване на престъпното деяние.

2) усложнени – обикновено се състоят от два или повече акта и между тях настъпват междинни съставомерни последици. Те ще са довършени само ако е довършен последния акт. (чл. 309 НК – създаване на неистински частен документ – ако не се използва, не е на лице довършено престъпление.)

Резултатни престъпления – те задължително предвиждат в състава си настъпването на някакви обществено опасни последици ( резултат ). Те са довършени с настъпването на тези последици  ( измама – чл. 209 НК ). Ако тези последици не настъпят, няма довършено престъпление.

За етапи говорим само когато поведението на дееца е насочено към един и същ непосредствен обект. Когато имаме приготовление към едно престъпление, опита е към друго, а довършения резултат е към трето няма етапи на умишлена престъпна дейност.

 

Евентуални престъпления и престъпления с пряк умисъл;

1) евентуални – те са с по-ниска степен на обществена опасност. Деецът допуска настъпването на обществено опасните последици. Когато се касае за престъпления с евентуален умисъл и те са недовършени, в НК те са въздигнати в самостоятелни състави – чл.342, ал.1 и 2 (нарушаване правилата за движение)

2) престъпления с пряк умисъл – деецът цели настъпването на обществено опасните последици. Приготовление и опит са възможни само при пряк умисъл.

Чл. 17 – съдържа легалното определение за приготовление;

ал.1)“Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.”

Обективна страна;

1) създаване на благоприятни условия (общ критерии)

2) подготовка на средства и намиране на съучастници (това е примерно изброяване)

3) отрицателен критерии – преди да е започнало изпълнението на престъплението. По този критерии се различава от опита.

Под приготовление следва да се разбира всякакъв вид подготвителна дейност, не само изброената, без да се започва изпълнението на престъплението. Касае се за активно поведение, осъществяващо се чрез действие. Може да се разграничава на формална и резултатна дейност. Формалната дейност включва търсенето на средства, съучастници, измислянето на средствата. Резултатна е дейността по намиране на съучастници, подготвяне на средствата, когато вече има резултат от търсенето.

Субективна страна;

Чл. 17 употребява термина “намислено престъпление”. Приготовлението може да се осъществи единствено чрез пряк умисъл. Деецът е взел решение и цели настъпването на конкретните обществено опасни последици и конкретния престъпен резултат.

Интелектуален момент – при приготовлението деецът съзнава обществено опасният характер на престъплението, което е решил да извърши и обществено опасният характер на самата дейност на създаване на благоприятни условия, за извършване на престъплинието. Деецът предвижда последиците от създаване на условия и последиците от самото престъпление. Тук има и волеви момент – иска, цели да създаде благоприятни условия и да извърши престъплението, за което ги създава.

 

НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Според чл.17, ал.2 приготовлението за извършване на престъпление се наказва само в предвидените от закона случай. В особената част на НК са налице специални състави за приготовление. Има два начина за обявяване на приготовлението за наказумо;

общо обявяване – чл.117, чл.200*

самата подготвителна дейност се дефинира като самостоятелно престъпление ( чл.104* – шпионство; събиране на сведения срещу държавата – самото събиране на такива сведения като подготвителна дейност е предвидена, като самостоятелно престъпление.)

Няма  пречка с едно и също деяние да се извършва приготвление, към едно престъпление и едновременно това деяние да е извършено друго престъпление. Този случай се определя като идеална съвкупност.

Самоволен отказ от приготовление ( доброволен ). Предвиден е в чл.17, ал.3. деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението. Това е поощрителна разпоредба, чиято цел е да мотивира дееца да спре до тук. За да е по собствена подбуда, трябва да е налице доброволен отказ – деецът е променил решението си. Трябва да са налице следните елементи;

1) деецът да съзнава, че има обективна възможност да извърши престъплението

2) деецът наистина, реално да е имал възможност да го извърши

3) въпреки че е имал тази възможност и е съзнавал, че е имал тази възможност той е отказал да го извърши.

При тези три предпоставки е налице “собствена подбуда”.

Според чл. 19 от НК* самоволният отказ изключва само наказателната отговорност от приготовлението, не и наказателната отговорност за деянието, което е осъществил с приготовлението.

 

Чл. 17. (1) Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.

(2) Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случай.

(3) Деецът не се накзва, когато по собствена подбуда се е отказал  да извърши престъплението.

 

ОПИТ

Определението за опит се съдържа в чл. 18, ал. 1. – започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено, или ако е довършено не са настъпили обществено опасните последици, предвидени от закона и целени от дееца.

 

Обективна страна.

1) Започнато изпълнение. Тук трябва да изясним въпроса: кога започва изпълнението на дадено престъпление. Няма конкретно определение. Решава се в практиката за всеки конкретен случай. Общите критерии в теорията и практиката са:

– когато става дума за престъпление, извършено чрез действие, то започва с осъществяване на самото действие по отношение на обекта на посегателство.

– при престъпления извършени чрез бездействие, престъплението се счита за започнало от момента, в който възникне за субекта правно задължение да извърши нещо, но той не го извършва.

– при престъпления, които се състоят от действие и бездействие, преценката се прави с оглед конкретния случай, с оглед на конкретния състав на престъплението.

Опитът е вече започнало престъпление и по това се различава от приготовлението.

 

Другият основен въпрос е: Кога започва изпълнителното деяние?

– преценява се с оглед конкретното деяние

– когато са осъществени всички признаци на деянието е на лице довършено престъпление

Има престъпления, при които опитът е практически невъзможен. Това са обикновените формални престъпления на просто извършване. ( Обида, държане на наркотични вещества. )

При резултатните престъпления опит е на лице, когато още не са настъпили последиците.

 

Субективна страна.

Чл. 18 употребява израза “… искани от дееца обществено опасни последици “. Определението на чл. 18 потвърждава, че опитът е възможен само при пряк умисъл.

 

Видове опит.

1) довършен и недовършен опит

– при довършения опит има довършено изпълнително деяние, но не са настъпили обществено опасните последици. Деецът е направил всичко, което зависи от него, за настъпване на резултата, но въпреки това той не е настъпил. Това се дължи на обективни причини, намеса на трети лица и др.

– недовършен е опитът, при който изпълнителното деяние не е довършено.

 

2) с оглед това, доколко е застрашен реално съществуващия обект на посегателство опита бива годен и негоден

– опита е годен в следните три хипотези:

– поведението на дееца е насочено, към реален обект на посегателство;

– самото изпълнително деяние е от естество да застраши реално обекта;

– избраните от дееца способи и начини са от естество да застрашат реално обекта на посегателство.

– негодния опит бива абсолютно негоден и относително негоден.

– абосолютно негодния опит не е наказуем. Абсолютно негоден е опитът, когато: 1) липсва въобще реално съществуващ обект на посегателство 2) когато избраните от дееца способи и начини въобще не са от естество да причинят целения резултат ( пр. Да се убие някой чрез магия.)

– относително негодния опит е наказуем. При него по обективни причини, независещи от дееца, обществено опасните последици не са настъпили ( пр. Засякло е оръжието, жертвата излиза. и др.)

 

Наказуемост на опита. ( чл.18, ал.2) При опит, деецът се наказва с наказанието предвидено за довършено престъпление. Но все пак опитът е само застрашаващ стадии, затова се счита в практиката, че е с по-малка обществена опасност. Отчитат се и степента на осъществяване на намерението на дееца и причините за недовършването на деянието.

1) В зависимост от степента на осъществяване на намерението;

– чл. 58, б. А, във връзка с чл. 55. – може съдът да слезе под минималното наказание за съответното престъпление, когато и най-лекото наказание за съответното престъпление се окаже несъразмерно тежко за опита. Тук не е необходимо да са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства.

– ал.3 – самоволен отказ от опит. Когато деецът, по собствена подбуда се е отказал от довършване на пресъплението. Това е поощрителна норма.

– недовършен опит ( не е довършено изпълнителното деяние) Тук има две хипотези: 1) деецът се е отказал да довърши изпълнителното деяние; 2) довършен опит, при който деецът е довършил изпълнителното деяние, но реално е предотвъратил настъпването на обществено опасните последици. Няма самоволен отказ от опит, когато деецът е направил всичко възможно да предотврати настъпването на обществено опасните последици, но въпреки това те са настъпили. Тогава има довършено престъпление, но това обстоятелство се отчита от съда при индивидуализиране на наказанието. При недовършен опит поради “ собствена подбуда” трябва деецът да е имал обективна възможност да довърши деянието, да е съзнавал тази възможност и да се е отказал. При довършен опит деецът е имал обективна възможност да остави последиците да настъпят, съзнавал е тази възможност, но въпреки това е направил всичко възможно да ги предотврати. Практиката приема, че няма самоволен отказ, когато е налице принудителен отказ ( не по собствена подбуда). Преценката дали е налице собствена подбуда или не се прави от съда във всеки конкретен случей.

– друга хипотеза е предвидена в чл. 19*, когато при опит се осъществява състава на друго престъпление.

Стадиите на умишлена престъпна дейност се намират в отношение на поглъщане. Те са налице, когато се отнасят до един и същ обект на посегателство. Всеки предходен стадии се поглъща от следващия. Носи се наказателна отговорност само за последния извършен стадии.

 

Чл. 18. (1) Опитът е започналото изпълнение на умишлено престъпление,  при което, изпълнителното деяние не е довършено или макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца обществено опасни последици на това престъпление.

(2) При опит деецът се наказва с накзанието предвидено за довършено престъпление, като се взама предвид степента на обществена опасност на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.

(3) При опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда:

а) се е отказал  да довърши престъплението или

б) е предотвратил настъпването на престъпните последици.

 

СЪУЧАСТИЕ

Определение:  Съвместна, задружна престъпна дейност на две или повече лица в едно умишлено престъпление.

Признаци от обективна и субективна страна

1. Признаци от обективна страна.

– количествен и качествен критерий за съучастие. ( количествен – най-малко две лица)

– качествен критерий – дейността на всеки един от съучастниците стои в причинна връзка с настъпването на резултата от умишленото престъпление, в което участват.

2. Признаци от субективна страна.

– общност на умисъла (общ умисъл) – всеки един от съучастниците, наред с това че предвижда настъпването на обществено опасните последици и че иска ( съгласява се ) с настъпването им, съзнава че и други лица действат с умисъл за причиняване на същите обществено опасни последици.

– допълнителен елемент от субективна страна – съзнанието, че и други лица действат с умисъл за постигането на съответния резултат.

За съучастие говорим само при умишлените престъпления.

 

Независимо съпричиняване. В практиката често се среща хипотезата, при която различни лица се явяват с поведението си причина за един резултат, като всички действат по непредпазливост или част от тях действат по непредпазливост. В този случай говорим за независимо съпричиняване (съпричинителство). Това е институт алтернативен на съучастието, но не е вид съучастие.

 

ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Формите на съучастие биват основни и неосновни. Критерият за делението им е дали те се намират в общата или в особената част на Наказателния кодекс.

Основни: (намират се в общата част на НК)

– извършителство

– подбудителство

– помагачество

 

Неосновни : (намират се в особената част на НК)

– осъществяване на престъпление от престъпна организация или група;

– осъществяване на престъпление от тълпа;

– необходимо съучастие

 

ОСНОВНИ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Те са изводими от раздел трети на общата част на НК, тъй като в него се говори за съучастници и видове съучастници, а не се регламентират пряко формите на съучастие.

1. ИЗВЪРШИТЕЛСТВО. – Чл.20, ал.2.* Извършител е този, който участва в самото извършване на престъпление. Това може да визира, както случайте на извършване на пестъпление без други лица да участват в него, така и случай, в които деянието се извършва наред с други лица, или е подбудено, или подпомогнато от други лица. Има два типа хипотези на извършителство:

1) Когато две или повече лица участват в извършването на самото престъпление. В тези случай няма значение дали има подбудители или помагачи. Налице е съизвършителство, което е достатъчно за наличието на съучастие.

2) Само едно лице участва в изпълнението на престъплението, но то е подбудено или подпомогнато от друго/и лица за наговото осъществяване. За да говорим за извършителство в този втори вариант трябва да има подбуждане или подпомагане. Трябва да се разграничава от хипотезата на самостоятелен извършител, при която няма съучастие.

 

Извършителството трябва да се разграничава и от така нареченото посредствено извършителство. То е на лице, когато се използват едно или повече лица като оръдие за извършване на престъплението. Възможни са различни хипотези:

– да се използват по принцип наказателно неотговорни лица (малолетни, невменяеми); пр. при просия.

– използват се лица, които по принцип са наказателно отговорни, но в конкретния случей действат невиновно. Така е при условията на случайно деяние, на извинителна фактическа грешка или при условията на чл. 16 – при изпълнение на неправомерна служебна заповед.

– когато използваният е наказателно отоговорен, действал е виновно, но формата на вината е непредпазливост.

И при трите варианта, този който е ползвател на другите лица, действа умишлено. Той не е съучастник с лицата, които ползва, като оръдие. Това е посредствено извършителство, опосредено извършване на престъпление, без деецът да е съучастник с лицето, което използва като оръдие.

 

2. ПОДБУДИТЕЛСТВО: – Чл. 20, ал. 3.

Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление. Подбудителството има следните белези от обективна и субективна страна:

1) Белези от обективна страна;

а) подбудителят осъществява психологическо въздействие спрямо друго лице, с цел да го мотивира да вземе решение за извършване на умишлено престъпление. Това психологическо въздействие може да се осъществява по различен начин. Самото психологическо въздействие може да е само по себе си престъпление – принуда.

б) стига се до вземане на решение у мотивирания за извършване на дадено умишлено престъпление.

в) за да има подбудителство, като форма на съучастие, подбуденият трябва най-малко да започне да извършва престъплението, т.е. да сме най-малко в стадии на опит за да има подбудителство, като форма на съучастие.

Ако решението не се подведе в изпълнение говорим за неуспяло подбудителство ( ако не се стигне поне до опит ). Неуспялото подбудителство не се наказва, освен в предвидените в особената част на НК случай. Такива случей са подбудителството към умишлено убийство или към лъжесвидетелстване. В тези случей няма подбудителство.

2) От субективна страна:

а) общ умисъл. Подбудителят може да въздейства при условията на пряк или евентуален умисъл върху подбудения.

 

3. ПОМАГАЧЕСТВО. – чл.20, ал.4.

Помагачество е налице, когато умишлено е улеснено извършването на престъпление от друго лице/а. Помагачеството има следните признаци от обективна и субективна страна:

1) Признаци от обективна страна;

а) поведението на помагача стои в причинна връзка с настъпването на резултата от поведението на извършителя. Помагачеството може да бъде дадено преди или най-късно с извършването на престъплението

2) Признаци от субективна страна;

Помагачът може да действа при пряк или евентуален умисъл. Акцесорност, както и при подбудителството, за носене на наказетелна отговорност. Помагачът се явява съучастник, само ако съответното престъпление е започнало. Този въпрос не стои ако помагачеството е дадено по време на извършването на изпълнителното деяние.

Има една форма на съучастие, при която е възможно изключение от общността на умисъла. Това е случай, в който помагачът съзнава, че подпомага извършителят в изпълнението, но последният не съзнава, че е  подпомогнат от друго лице.

 

Съобразно характера на помоща помагачеството бива физическо и интелектуално. ( чл. 20, ал. 4). Интелектуалното могат да бъдат различни съвети, разяснения и др. Физическото – набавяне на оръжие и т.н.

 

1. чл.20 (1) Съучастници в извършването на умишлено престъпление са извършителите, подбудителите и помагачите.

(2) Извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението.

(3) Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението.

(4) Помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на пресътплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин.

 

НЕОСНОВНИ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

1. Извършване на престъпление от престъпна организация или група;

– престъпления против държавата, по чл.109, против реда и общественото спокойствие и др. Когато престъпленията се извършват от организация или група това предполага по-голяма степен на организираност и устойчивост от тази при съучастието. Тези два критерия ( степен на организираност и устойчивост) се прилагат за разграничение между група и организация. Групата се превръща в организация, когато се характеризира с териториални звена в повече от едно населено място. Ръководството и контрола са силно опосредени. Отделните екипи обикновено не знаят за осъществяването на други цели, от други екипи на организацията.

Образуване на група или организация с престъпна цел.

– Необходимо е първоначално постигане на съгласие между две или повече лица за създаването й.

– ръководство на групата или организацията.

– членуване в нея, даване на съгласие за участие в нея, независимо от формата – писмено, устно или с конклудентни действия.

 

2. Извършване на престъпление от или в тълпа. Под тълпа се разбират множество от хора, събрани на публично място, без предварителна подготовка. Делят се на предводители, подбудители и участници. Предводителите са тези, които застават начело на тълпата, за реализиране на вече определената цел. Подбудители са тези, които напътстват волята на тълпата за реализиране на една цел. Участник е всяко лице, което присъства на съответното публично място.

 

3. Необходимо съучастие. Това са случей, при които основния състав на престъплението не може да бъде осъществен, освен при съучастие между две или повече лица. Пр. – кръвосмешение (чл. 154) – съвкупление между възходящи и низходящи, между братя и сестри, между осиновители и осиновени. Кръвосмешението е най-близо до необходимото съучастие, но не напълно, защото в повечето случей едното лице е наказателно неотговорно – малолетния.

 

НАКАЗВАНЕ НА ОСНОВНИТЕ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Основните принципи са заложени в чл. 21 и 22 * от НК.

1. При основните форми на съучастие, извършителство, помагачество и подбудителство, общият принцип е, че всички съучастници се наказват с предвиденото за съответния вид престъпление. Към този принцип има два, които са негово продължение;

– задължитилно се взема предвид характера на участие, на всеки един от съучастниците. Това означава да се очертае, в каква форма е съучастник съответното лице – подбудителство, помагачество или съизвършителство.

– задължително се взема предвид и степента на участие. Под степен на участие се разбира конкретния принос на всеки един от съучастниците за осъществяване на обществено опасния резултат.

2. Друг принцип е заложен в чл. 21, ал. 2. Подбудителите и помагачите отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя. Ако някой излезе извън общността на умисъла, останалите съучастници не отговарят за извършеното извън общия умисъл. Случеят на превишаване на умисъла се нарича още акцес на съучастник.

3. В ал. 4 на чл. 21 са изложени три групи хипотези;

1) когато законът изключва наказанието за някой от съучастниците, при което другите не се ползват от това обстоятелство. Пр. лично укривателство на лицето, извършило умишлено убийство. Но един от укривателите е неговата майка. Чл. 294, ал.3 предвижда, че поради особените и отношения с извършителя, тя не носи наказателна отговорност. Въпреки това другите съучастници носят наказателна отговорност за извършеното съучастие.

2) когато за един или повече от съучастниците закона предвижда намаляване на наказанието. Пр. само един от съучастниците осъществява убийството в условието на физиологичен афект.

3) само за един или повече от съучастниците законът предвижда увеличаване на наказанието, без това да влече увеличаване на наказанието за останалите. Пр. само за един от тях престъплението е опасен рецидив.

 

Изключение от общия принцип предвижда чл. 21, ал. 3. Това са случейте, в които поради особено лично свойство или лично отношение на дееца, законът въздига извършеното в престъпление. Само тогава за съответното престъпление отговарят и подбудителите и помагачите, когато нямат особеното лично качество, което законът постановява.

 

Чл. 22 предвижда възможността за доброволен отказ на подбудителите и помагачите. Условията за доброволен отказ са следните;

1) подбудителя (помагача) да се откаже от по нататъчно участие в извършване на престъпленето.

2) да попречи за извършването на деянието или ако то вече е извършено да предотврати настъпването на обществено опасните последици.

3) това да стане по собствена подбуда. Да съзнава, че може да не по прави, но въпреки това предотвратява престъплението.

 

1. Чл. 21 (1) Всички съучастници се накзват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характера и степента на тяхното участие.

(2) Подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.

(3) Когато поради определено лично свойство или отношение на дееца законът въвежда извършеното деяние в престъпление, за това престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, за които тези обстоятелства не са на лице.

(4) Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са на лице.

2. Чл. 22 (1) Подбудителят ипомагачът не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на претъпните последици.

(2) В тези случай се прилага съответно разпоредбата на чл. 19.

 

МНОЖЕСТВО ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

На плоскостта на понятието за множество престъпления, говорим за два основни вида;

– съвкупност от престъпления;

– рецидив

 

СЪВКУПНОСТ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

Определение: Съвкупност от престъпления е налице, когато едно лице, с едно или повече деяния, осъществи две или повече престъпления, преди да има влязла в сила осъдителна присъда за което и да е от тях.

В зависимост от броя на деянията, с които се осъществява съвкупността тя бива реална и идеална.

 

1. Когато едно лице, с едно деяние осъществи две или повече престъпления, говорим за идеална съвкупност от престъпления. Кога има само едно деяние? Както вече стана дума еденичното деяние се характеризира с пет признака, два от обективна и три от субективна страна. От обективна страна деянието е 1) система от телодвижения; 2) тази система се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка. От субективна страна; 3) съответните телодвижения се осъществяват под контрола на съзнанието на дееца; 4) въз основа на конкретно взето решение; 5) с оглед постигането на определена непосредствена цел.

Кога се приема, че с едно деяние се осъществява повече от едно престъпление: тук има три критерия, които са дадени комулативно;

1. С деянието да са осъществени повече от един основни състави на престъпления.

2. Да са причинени повече от една по вид обществено опасни резултати

3. Да са засегнати повече от един различни по вид, непосредствени обекти на посегателство.

 

Във връзка с трите юридически критерии съществуват някой правила, при които няма идеална съвкупност. Това са следните четири типа съотношения между състави:

1) между специален и общ състав. Специалния състав предвижда по-тежко или по-леко наказуеми състави. Основен е общия състав. Ако действието осъществява и квалифицирания състав, то осъществява и признаците по общия (основния), но няма идеална съвкупност от престъпления.

2) поглъщащ и погълнат състав. Случай при които поглъщащия състав съдържа всички признаци на погълнатия. Тук двете престъпления са нееднородни. В първия случай ( специален и общ ) имаме различни състави на едно и също по вид престъпление, а тук имаме състави на разнородни по вид престъпления – чл.96, ал.1 изключва чл. 116, ал. 1.

3) отношение между основен и допълнителен състав, когато те са първоначален и субсидиарен състав. Тук невъзможността да се осъществи идеална съвкупност следва от факта, че субсидиарния състав се прилага само когато не е осъществен основния. Характерни субсидиарни състави са тези, които регламентират неуспялото подбудителство към дадено умишлено престъпление ( чл. 117 – подбудителство към умишлено убийство), ако то е успяло – отнасяме го към основния състав на умишленото убийство.

4) съотношение между алтернативни състави. Пр. – кражба и обсебване – чл. 206, ал. 1 и чл. 194, ал. 1. разликата произтича от признака относно принадлежност на предмета на престъплението. При кражбата фактическата власт, към момента на осъществяване на деянието, се намра у друго лице, а при обсебване – у дееца.

 

2. Реална съвкупност от престъпления. Реална съвкупност от престъпления е налице, когато с две или повече деяния едно лице осъществява две или повече престъпления, когато няма влязла в сила осъдителна присъда, за което и да е от тях. Тук има едно допълнително видово разграничение на еднородна и разнородна реална съвкупност от престъпления. Критерият на делението е вида на извършените престъпления, а не вида на състава. Когато се осъществяват различни състави на едно и също престъпление, говорим за еднородна съвкупност. При идеалната съвкупност трябва да са осъществени повече от два основни състава, затава тя не се дели на разнородна и еднородна. Идеалната съвкупност по определение е само разнородна.

 

1. Разнородна реална съвкупност. На лице е в следните случай:

1) продължавано престъпление – едно или повече деяния, които осъществяват един или различни състави на едно само престъпление. Форма на мнима реална еднородна съвкупност – недействителна.

2) съставно престъпление. Но престъплението може да се осъществи само с едно деяние – тогова следва да е мнима идеална съвкупност.

 

НАКАЗВАНЕ НА СЪВКУПНОСТТА ОТ  ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

При наказването на съвкупността от престъпления е възможно да се използват два принципа:

1) принцип на събиране на наказанията

2) принцип на поглъщане на по-леките от по-тежкото наказание.

 

1. Принцип на събиране на наказанията. Представлява сбор от наложените по отделно, за всяко едно от престъпленията наказание. Има два варианта:

1) ако се наложат пет наказания от по 20 години лишаване от свобода, да се изтърпяват общо 100 години

2) на практика не се определя общо 100 години, а всяко едно от петте наказания се изтърпява поотделно и последователно.

По-лекия вариант е този на 100те години, защото има възможност в даден момент да бъде помилван или освободен предсрочно, а при другия вариант това се оказва невъзможно. В нашия наказателен кодекс е наложен втория вариант. Когато едно лице се съди за няколко престъпления, при условията на съвкупност, съда индивидуализира наказанията за всяко едно престъпление по отделно. Той не зачита, кото отегчаващо обстоятелство, че лицесто е извършило и друго престъпление. Целта е да не се отчита един и същ факт неколкократно от съда. В тези случай се постъпва по следния ред:

– определя се най-напред общо наказание, което е най-високото от индивидуалните.

–  принципа за поглъщане е предвиден в съвкупност от други два корективни спрямо него принципа;

– принцип на присъединяване към наложеното най-тежко наказание. Този принцип се осъществява в два варианта – задължително и факултативно. На основание чл. 23, ал.2 – задължително присъединяване – при обществено прорицание, пробация, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6, 7 и 9. Ако съда е наложил някое от тези наказания, задължително ги присъединява към най-тежкото. Факултативно присъединяване се прилага на основание чл. 23, ал.3 – за имуществените наказания глоба или конфискация. Тук присъединяването зависи от преценката на съда.

– принцип на увеличаване на наложеното най-тежко наказание. Съдът може в случай, че наложените наказания са от един и същи вид да увеличи наложеното най-тежко наказание до ½, при спазване на следните условия; 1) по този начин да не се надвиши сбора на отделните наказания 2) да не се надвишава предвиденият в общата част на НК  максимален размер за съответния вид наказание.

Чл. 25 – когато се наказва съвкупност от престъпления, но това става с отделни присъди. Първоначално на съда е известно извършването на едно или няколко от престъпленията в съвкупност. В последствие се разкриват другите престъпления. Принципът отново е същият, но съдът, който е компетентен да определи общо наказание е съдът, който се произнася в последствие, а не първоначалния. Вторият съд определя наказанието, само за онези престъпления от съвкупността, които са станали известни в последствие. Общото наказание се определя в зависимост от това, дали втория съд е постановил по-тежко наказание. Отново се гледат принципите заложени в чл. 23 и 24 от НК и втория съд формира наказанието за съвкупността, както му е известна на него.

Ако спрямо дееца вече е започнало или е изпълнено наказанието, как това ще се отрази на изпълнението. Няма особена разлика при отделните елементи от съвкупността според това, дали са гледани от различни съдилища или от един съд. В чл. 25, ал. 3 е уредено приспадането на изтърпяното наказание поправителен труд от лишаването от свобода. Това става в отношение 3:1 – три дни поправителен труд, без лишаване от свобода се  зачитат за един ден лишаване от свобода. Чл. 25, ал. 4 предвижда хипотезите, при които съдът, който се е произнесъл първи, незнаейки че има и други престъпления е определил лишаване от свобода до три години и е отложил изпълнението по чл. 64 или е осъдил лицето условно. В тези случай вторият съд преценява, вече в съвкупността от престъпления, дали да отпадне условното осъждане или не.

 

1. Чл. 23 (1) Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления, или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях.

2. Чл. 24 Когато наложените наказания са от един и същи вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с ½ ,  но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание.

 

РЕЦИДИВ

За разлика от съвкупността от престъпления, където няма влязла в сила присъда за някое от тях, рецидива е вид множество престъпления, при които има влязла в сила осъдителна присъда. Рецидивът може да бъде общ (чл. 27), опасен (чл.29) и специален (чл.28).

– Според момента на извършване на второто престъпление рецидива може да бъде; 1) рецидив преди да е изтърпяно наказанието за първото престъпление; 2) след изтичане на наказанието по първата присъда.

– Според видовете извършени престъпления; 1) ака са от еднакъв вид т.н. повторност или специален рецидив – чл. 28. 2) ако са от различен вид т.н. общ рецидив.

– С оглед значението на рецидива за правната квалификация (дали по основния състав или по специалния); 1) рецидив, който е квалифициран признак и обосновава по-тежко наказание в Особената част на НК. Опасния рецидив и повторността винаги са квалифицирани признаци; 2) рецидив, който не е квалифициран  признак, а се взема предвид от съда само при индивидуализация на наказанието.

– Според законодателната оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца; 1) опасен (чл.29); 2) специален (чл. 28), при повторност; 3) общ (чл. 27).

– Според изтърпяването на наложеното наказание. Така наречения пенетициарен рецидив ( по ЗИН), да е осъден повторно да изтърпи наказание лишаване от свобода, след като вече е изтърпял такова наказание.

– Според степента на обществена опасност на дееца – реален и формален рецидив. 1) реален – когато лицето показва трайна склонност към престъпно поведение; 2) Формален – престъпните прояви на дееца имат по-скоро случаен характер, не са резултат на трайно престъпно поведение.

 

1.Рецидива по чл. 27 от НК. Лицето извършва престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода и наказанието по втората присъда е отново лишаване от свобода.

Предпоставки:

1. наказанието по първата присъда да е лишаване от свобода

2. и второто наказание, по втората присъда да е пак лишаване от свобода

Има две хипотези, два подвида с оглед момента на извършване на второто престъпление;

1) второто престъпление да е извършено след влизане в сила на присъдата по първото, но преди да е изтърпяно първото наказание – чл. 27, ал. 1.

2) когато деецът извърши престъплението след като е изтърпял наказанието по първата присъда – чл. 27, ал. 3.

По алинея 1 закона предвижда още два подвида:

1) съдът задължително присъединява към неизтърпяната част от първата присъда изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако това наказание е лишаване от свобода под 5 години, или ако второто престъпление не е по чл. 28 или 29 от НК. Съдът предценява дали да присъедини изцяло или отчасти второто наказание, но е длъжен да го  присъедини. Така определеното наказание от второто плюс неизтърпяната част от първото не трябва да надвишава ограничението по чл. 39, ал.2 ( 30 години).

2) чл. 27, ал. 2 предвижда изключение от горното правило. При него съдът задължително присъединява изцяло второто наказание към първото, ако второто наказание е лишаване от свобода за повече от 5 години или ако второто престъпление е опасен рецидив или повторност чл. 28. така определеното наказание не може да надвишава максимума на чл. 39, ал. 2.

 

Чл. 27 (1) Когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е лишаване от свобода. Опраделеното общо наказание не може да бъде по-малко от наказанието по втората присъда.

(2) Наказанието по втората присъда се присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от 5 години или ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив.

(3) Когато лицето е извършило престъпление след изтърпяване на наказанието по предишнато присъда, наложеното наказане за това престъпление се изтърпява изцяло.

 

2. Рецидив по чл. 28 от НК. Когато лицето извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда за друго такова престъпление. Не е необходимо деецът да е изтърпял първото наказание, достатъчно е да е осъден с влязла в сила присъда.

Предпоставките са;

1) да има влязла в сила присъда за първото престъпление;

2) двете пресътпления да са от един и същи вид. Еднакви по вид са и престъпленията против личността и обществената собственост, защото преди не са били унифицирани уредбите, до 93г. Еднакви по вид са и деянията по основния, квалифицирания и привилегирования състави на едно и също престъпление ( съдебна практика ).

3) да  е изрично предвидено по-тежко наказание за повторност в особената част, той е квалифициран признак. Ако такова няма не може да се прилага чл. 28.

4) не трябва да са минали 5 години от изтърпяване на наказанието по първата присъда (чл. 30, ал.1 ) Реабилитацията не изключва приложението по чл. 28.

 

Чл. 28 (1) Предвиденото в особената част на този кодекс наказание за престъпление, извършено повторно се налага ако деецът е извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление.

(2) Тази разпоредба се прилага и когато се касае за еднакви по вид престъпления против обществената и лична собственост.

 

3. Опасен рецидив – чл. 29.

По ал. 1. съдържа две хипотези; буква “а” и буква “б”. Общи предпоставки с чл. 28;

1) задължително в особената част да има изрична норма за опасен рецидив. Това се прави предимно за престъпления против личността и собствеността.

2) само ако не са изминали 5 години от изтърпяване на наказанието по предишната присъда.

За разлика от чл. 28, по чл. 29 той е неприложим за осъжданията, които деецът има като непълнолетен ( престъплението да е извършено като непълнолетен)

Има две хипотези на опасен рецидив – буква “а” и “б”.

1. Опасен рецидив по буква “а”  –  когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода, не по-малко от 1 година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66. тук са на лице следните характеристики :

– първото престъпление трябва да е било тежко;

– умишлено;

– наказанието по него е лишаване от свобода;

– не по-малко от една година;

– наказанието да не е отложено по чл.66 ( условно осъждане ).

Не е необходимо деецът да е изтърпял наказанието.

2. Опасен рецидив по буква “б”. – когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода, за умишлено престъпление от общ характер, ако поне за едно от тях не е отложено изпълнението по чл.66.

– деецът трябва да е осъждан два или повече пъти, с две отделни присъди, а не при съвкупност. Ако има реална съвкупност, макар да са постановени различни присъди, се счита, че има само едно осъждане и не се прилага рецидива ( съдебна практика ).

– да е осъждан на лишаване от свобода. Няма значение срока;

– за умишлени престъпления от общ характер;

– поне едно от наказанията да не е отложено по чл. 66, т.е. поне за едно от наказанията да е наложено ефективно изтърпяване на наказанието.

Двете хипотези не са алтернативно дадени, а може да съществуват едновременно ( по буква “а” и “б”. Може да се приложат и двете букви едновременно (съдебна пракаика).

 

Чл. 29, ал.3. Когато са на лице предпоставките и на чл. 28 и на чл. 29, се прилага само чл. 29 (опасен рецидив). Пет годишният срок по чл. 29, започва да тече, от момента, в който поне на две от присъдите срокът не е изтекъл ( от момента на изтърпяване на наказанието поне на две от присъдите ).

 

Чл. 29 (1) Предвидените в особената част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив се налагат, когото деецът:

а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66;

б) извърши престъплението ,след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъплиния от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл.66.

(2) При прилагане разпоредбите на предходната алинея, не се взамат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен.

(3) Когато за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършнване за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив.

 

УЧЕНИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО

ПОНЯТИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО

Наказанието е мярка за държавна принуда, налагана от съда, на лице, въз основа на закона, изразяваща се в засягане на неговите права и законови интереси и имаща за цел поправително, превъзпитателно и предупредително-възпиращо въздействие, върху останалите членове на обществото.

Признаци на наказанието:

1. Родов признак – мярка за държавна принуда.

2. Основание, на което се предприема – извършено престъпление.

3. Ниво на регламентация на мерките – само законови.

4. Изразява се в засягане на права и интереси на осъдения. Наказанието предвижда най-съществено засягане на правата и интересите, в сравнение с други мерки на държавна принуда.

5. Цели на наказанието:

– цели спрямо извършителя

– цели спрямо обществото

В нашия НК изрично се казва, че наказанието няма за цел причиняване на физическо страдание или унижаване достойнството на пострадалия.

Принципи относно наказанието:

1. Законоустановеност – чл.5, ал.3 от Конституцията на Република България. Законът е най-ниският по ранг нормативен акт.

2. Наказанието е лично – чл.35*, ал.1 от НК. Наказателната отговорност у нас се осъществява само спрямо Физически лица и репресията на държавата се ограничава само до правата на лицето, извършило престъплението.

3. Принцип на съответствие на наказанието с извършеното престъпление. Този принцип се осъзествява на две нива:

– на ниво закон – чрез диференциация на наказанията в НК

– в рамките на определянето на наказанието от съда – чрез индивидуализация на наказанието.

4. Принципи свързани с органа, който налага наказанието – само съд.

5. Принцип на така наречената целесъобразност на наказанието. Свързан е с целите на наказанието. Когато се индивидуализира наказанието то трябва да се съобрази с целите на налагането му.

Цели на наказанието – чл. 36 * от НК: Те са две основни групи:

1. Цели, които се преследват спрямо дееца; Свързани са със специалната превантивна функция на наказанието;

1) поправително превъзпитателно въздействие спрямо дееца;

– да бъде подтикнат дееца да спазва занапред законите и добрите нрави. Психологическо въздействие спрямо дееца.

– осъществяване на труд от осъдения, учебен процес и др.

2) предупредително-възпиращо въздействие. И тук е психологическо въздействието спрямо дееца, но основано на  страха му, че ако извърши отново престъпление, пак би бил наказан и то по всяка вероятнос по-тежко.

3) да му се отнеме възможността за в бъдеще да върши престъпление. Тази цел не може да се тълкува буквално, напрактика това е изключение. В една или друга степен с всяко едно от наказанията се ограничава тази възможност.

2. Общопревантивна функция на наказанието – това са цели спрямо другите членове на обществото. Те са основно две.

1) общовъзпитателно въздействие спрямо останалите членове на обществото.

2) предупредително-възпиращо въздействие.

Разлики в наказанието по НК и другите мерки в НП.

1. Разграничение между наказанието в наказателно правен смисъл и мерките за обществено възпитание и въздействие от ЗБППМН. Принципното различие е свързано с тяхното съдържание. При възпитателните мерки не се засягат правата и интересите на извършителя. Различни са целите.

2. Разграничение между наказанието в наказателно правен смисъл и мерките по чл.53 от НК – т.н. особени конфискации. На конфискация подлежат средствата, предмет на престъплението и вещи, които закона забранява да бъдат притежавани. Тези мерки се предприемат независимо от наказателната отговорност. Те не са част от съдържанието на наказателната отговорност и от развитието на наказателното правоотношение. Имат сходство с наказанието конфискация.

3. Принудителни медицински мерки по чл. 89 и сл. Те са два типа; такива, които се налагат наред с наложено наказание ( по чл. 92) и които се налагат на лица, които не могат да носят наказателна отговорност ( чл. 89 до 91 ). Различават се от наказанията по съдържание и по целите, които преследват.

4. Разграничение между наказанието и мерките за държавна принуда;

– наказанието има за основание извършването на престъпление;

– по съдържание, наказанието засяга права и законни интереси на лицето;

– по цели на наказанието.

 

Чл. 36 (1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване  законите  и добрите нрави, 2) да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

(2) Наказанието не може да има за цел причиняване физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

(3) В Република България няма смъртно наказание.

 

СИСТЕМА НА НАКАЗАНИЯТА ПО НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС

Систематизирането на наказанията се прави на база различни класификации:

1. В зависимост от това, дали е изключителна мярка или не – редовни наказания и изключителни наказания. Изключителните се налагат само в крайни случей. Изключителна мярка е чл. 37, ал.2 – доживотен затвор без замяна. Всички други наказания са редовни. От 01.01.2004г. е отменено наказанието задължително заселване или лишаване от право на живеене на определено място. Тогава влиза в сила и пробацията.

2. Според това дали са свързани с лишаване от свобода или не;

1) свързаните с лишаване от свобода са три вида:

– доживотен затвор без замяна – изключителна мярка

– доживотен затвор

– лишаване от свобода

2) останалите 9 вида посочени в чл. 37 не са свързани с лишаване от свобода.

3. Според съдържанието им:

1) наказания от имуществен характер – глоба и конфискация

2) наказания от неимуществен характер – т.9 и 11, на ал.1

3) наказания от смесен характер – поправителен труд без лишаване от свобода, пробация.

4. Според това, кои от наказанията могат да бъдат налагани и на непълнолетни лица; От 01.01.2004г. спрямо непълнолетни се налагат четири вида наказания:

1) три от тях се налагат на лица от 14 до 18 години (непълнолетни). Това са:

– лишаване от свобода

– обществено порицание

– лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност.

2) само за лица от 16 до 18 години

– пробация

 

Чл. 37 (1) Наказанията са:

доживотен затвор;

1а. лишаване от свобода;

2. поправителен труд без лишаване от свобода;

3. конфискация на налично имущество;

4. глоба;

5. задължително заселване без лишаване от свобода;

6. лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност;

7. лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;

8. лишаване от право на местоживеене в определено населено място;

9. лишаване от право на получени ордени, получени звания и отличия;

10. обществено порицание.

(2) За най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката,както и за други особено опасни умишлени престъпления като временна и изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна.

 

ВИДОВЕ НАКАЗАНИЯ СВЪРЗАНИ С ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА

Съществуват общо три вида наказания свързани с лишаване от свобода: 1) доживотен затвор без замяна; 2) доживотен затвор; 3) лишаване от свобода.

Лишаване от свобода.

Под свобода се разбира съвкупността от всички права и законови интереси, коиото гражданинът у нас притежава. В теорията се настоява, че тук се включва и възможността за упражняване на тези права и законни интереси, защото в редица закони се третира, не като лишаване от право, а като невъзможност да се упражнява това право.  Терминът лишаване не следва да се тълкува буквално; следва да се има в предвид ограничаване, а не лишаване от всички права. Терминът е условен. Лишаването от свобода има най-голямо практическо приложение. От гледна точка на целите на наказанието с лишаването от свобода има най-голяма възможност за реализирането на всяка от тях и на всички взети заедно. При това наказание лицето се поставя в една специална среда, в която остро се пречупва чувството му за срам, контактувайки с престъпници. Това са отрицателните черти на това наказание. Наред с това у лицето настъпва непреудолим срив на психиката след 7 – 8 години и ресоциализацията е невъзможна в пълен обем.

Съдържание на наказанието лишаване от свобода. Въпроса е свързан с това, кои права и интереси на лицето се засягат с това наказание.

1. Лицето се настанява в повече или по-малко затворени заведения. По този начин се лишава от правото му на свободно предвижване. Това са затворите ( за пълнолетни ) и поправителните домове ( за непълнолетни ). Към поправителните домове има и трудово-поправителни общежития, които не са пенетециарни заведения. Те могат да бъдат от открит, полуоткрит и закрит вид.

2. Лицето се подчинява на определен ограничителен режим. Има следните видове ограничителни режими:

1) лек;

2) общ

3) строг

4) усилено строг

5) специален.

За жени се прилагат лек, общ и строг режим.

Режима е част от съдържанието на наказанието, затова той винаги се определя от съда. Това е част от индивидуализацията на наказанието. При непълнолетните не се практикува лек режим. Разликата в ограничителните режими е значителна. В зависимост от режима осъдения търпи в различна степен ограничаване на правата си. Основните конституционни права се засягат съществено.

3. цяла поредица от други права, които се засягат на основа на закона, въз основа на присъдата или защото тяхното упражняване е несъвместимо с изтърпяване на наказанието лишаване от свобода

1) ограничаване на възможността за упражняване на пасивно избирателно право.

2) трудово осигурителни права. Самото полагане на труд не винаги е позволено. Трудовото възнаграждение се отнема в полза на държавата в голяма степен, не се зачита трудов стаж, няма право на годишен отпуск, има годишна почивка – 14 дни. Два дни труд се зачитат за три дни лишаване от свобода. Осъдения на лишаване от свобода няма право на пенсия за злополука, няма право на пенсия, освен в онази и част, която се дава на лица, които трябва да издържа.

Срокът на наказанието лишаване от свобода е от три месица до 20 години. Има изключения, когато лишаването от свобода е за множество престъпления, може да се изтърпява до 30 години лишаване от свобода. До 30 години може да се наложат и при замяна на доживотен затовор, както и в предвидените в особената част хипотези ( най-тежките случай на длъжностни престъпления, кражба, присвояване и др.) Друг въпрос свързан със срока е; може ли да се определи наказание лишаване от свобода по-малко от три месеца? Това може да стане в хипотезата на чл. 25, ал. 3, когато при съвкупност от пресъпления, наказанията за които са наложени с отделни присъди, се наложи лишаване от свобода и поправителен труд и част от наказанието вече е изтърпяно, като се определи общо и се зачете правилото, че 1 ден лишаване от свобода е равен на три дни поправителен труд, може така направеният сбор да е по-малък от три месеца. Другите случай, в които съда може да падне под минимума чл.43, ал. 8 и чл.  48 са отменени. Така остава само посочения вече случай по чл.25, ал. 3.

 

Доживотен затвор

Основане за налагане на наказание доживотен затвор е извършеното престъпление да е изключително тежко, по смисъла на чл. 38, б.”А”, ал. 1 от НК. Тук настаняването на престъпника в затворено заведение е до края на живота му. Другите характеристики на наказанието са сходни с тези при лишаването от свобода. Има специфика от гледна точка на възможността осъдения да излиза на работа. Тук работата не се зачита за изтърпяване на наказание. Това е по-леката форма, защото може да се замени с лишаване от свобода, в случайте, когато фактически са изтърпяни 20 години – чл.38, б. “А”, ал. 3. ( тази замяна  е възможна с лишаване от свобода за 30 години). Изтърпяното наказание се счита за изтърпяно лишаване от свобода, следователно ако осъдения ходи на работа, след замяната тя започва да му се зачита, за изтърпяно лишаване от свобода.

 

Доживотен затвор без замяна

Предвижда се като алтернатива на смъртното наказание. Основанието за налагане на доживотен затвор без замяна е освен престъплението да е изключително тежко, посочените в чл. 36 цели на наказанието, да не могат да се постигнат по друг начин.

Особености:

1. Доживотният затвор не е предвиден в Общата част на НК никога, като единствена алтернатива.

2. Има принципна недопустимост за налагане на това наказание за някои видове престъпления;

1) за непредпазливи престъпления;

2) за престъпления с имуществен характер, освен ако е придружено с убииство или опит за убийство.

– единственото изключение от този принцип е  по чл. 199, ал. 2, т. 3. това са случайте, при които без да е настъпила смърт на пострадалия, за грабеж в особено големи размери, когато деецът е бил въоръжен. Напрактика в тази хипотеза съда не налага това наказание.

3) при така наречениете ситуативни престъпления – пр. изнасилване.

 

Изключителността на мярката се проявява и по отношение на някой категории лица.

1. Не се прилага за пълнолетен под 20 години. Законът допуска изключения от този принцип:

1) за случай във военно време;

2) за военослужещи в мирно време. Това второ изключение е недопустимо.

2. Не се прилага за жени, когато се намират в съсояние на бременност; към момента на извършване на престъплението; към момента на постановяване на присъдата; или ако е наложена тази мярка не се изпълнява, ако се установи бременността, към момента на започване на изтърпяване на наказанието.

 

ВИДОВЕ НАКАЗАНЯ НЕСВЪРЗАНИ С ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА

1. Поправителен труд без лишаване от свобода – чл.43.

Съдържание – кои права и интереси на осъдения се засягат.

1) в полза на държавата се удържа част от възнаграждението на дееца. Тази част се определя от съда – между 1 и 10 %.

2) срокът на изтърпяване на наказанието не се зачита за трудов стаж.

3) лицето по време на изтърпяване на наказанието не може да ползва платен годишен отпуск, но след като изтърпи наказанието може да се  ползва от него.

4) наказанието е със смесен характер, защото съдържа и елемент на обществено порицание – чл. 43, ал. 4 – довежда се до знанието на колектива, по местоработата на осъдения.

5) срок – от 2002г. срокът се увеличава – от 3 месеца до 2 години ( преди е бил до 1 година).

Ако осъденият откаже да работи или трудовото му правоотношение бъде прекратено с уволнение, като дисциплинарна мярка, остатъка от срока се изтърпява, като пробация.

 

2. Пробация.

Пробацията е съвкупност от ограничителни мерки, част от които са характерни за други видове наказания. Те имат ограничителен характер, от гледна точка на възможността за свободно придвижване на осъдения и от гледна точка на осъществяването спрямо него на принудителен труд. Мерките са изрично описани в чл. 42, А, ал.2 от НК. Тези, които ограничават възможността за свободно превдижване са по т. 1 – задължителна регистрация по местожителство и по т.4 – забрана за посещаване на определени райони и заведения. С присъдата се уточнява, как ще бъде организирана част от времето на дееца:

1) безвъзмезден труд в полза на обществото, между 100  и 400 часа годишно;

2) задължаване да се включи в курсове и квалификационни курсове и възпитателни програми за въздействие.

3) периодични срещи с определен пробационен служител.

Съдът решава дали заедно или отделно да бъдат наложени тези мерки. Няма специален закон за пробацията до момента.

 

3. Имуществени наказания – глоба и конфискация:

Легалното определение за конфискация се съдържа в чл. 44, ал. 1. Канфискацията е принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на част или цялото имущество на виновния. За глобата няма легално определение. Тя е установено в полза на държавата, парична вземане срещу осъдения.

Отграничения между глобата и конфискацията:

1. Макар да е предвидена, като наказание при съответното престъпление, може и да не се наложи в случей, че няма имущество, което да е собственост на дееца, към момента на постановяване на присъдата и което да не е несеквестируемо по чл. 44, ал. 2. При глобата, вещите, които не подлежат на конфискация не могат да се продават за събиране на глобата, но нейното налагане не зависи от притежаваното имущество на дееца. Необходимо е само съдът да се съобрази с имотното съсояние и семейните задължения на дееца, към момента на постановяване на присъдата. Конфискацията може да има за предмет само налично имущество, а глобата – и бъдещо.

2. Според момента, в който държавата става собственик на имуществото. При конфискацията това е момента на влизане в сила на присъдата, а при глобата, от момента, в който ги събере.

3. При конфискацията държавата отговаря, спрямо трети лица, с имуществото и  само до размера му, когато го е конфискувала.

1) за възстановяване на вредите причинени с престъплението;

2) за задължения на осъдения, възникнали до възбуждане на наказателното преследване ( преди да е привлечен, като обвиняем ), при условие че останалото имущество на дееца не е достатъчно.

При глобата държавата не отговаря спрямо трети лица. Конфискацията е допълнително наказание.

 

Чл. 45. (1) Конфискация не се постановява, ако виновният не притежава налично имущество, което може да бъде предмет на това наказание.

(2) Не подлежат на конфискация необходимите на осъдения и на неговото семейство вещи за лично и домашно употребление, предметите, необходими за упражняване на занятието му, посочени в списък, приет от МС, както и средствата за издръжка на семейството му за една година.

 

4. Лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7.

Има два режима за налагане на тези наказания ( да се налагат самостоятелно или заедно с други наказания).

1. Самостоятелно налагане – за срок до 3 години, както и когато се налагат с наказание, несвързано с лишаване от свобода.

2. Когато се налагат с наказание свързано с лишаване от свобода – максималният размер на наказанието не може да надвишава с три години наказанието лишаване от свобода. Минималният срок е заложен в чл. 49, ал. 3 – когато се налага наред с лишаване от свобода, започва да тече от влизане в сила на присъдата и трае поне до края на изтърпяване на наказанието.

3. Когато лишаването от право се налага заедно с доживотен затвор без замяна се прилага чл. 49, ал.5 – лишава се от права завинаги. Това е и максималният размер, до който може да достигне.

Друго наказание е лишаването от право да се получат определени ордени и отличия, както и лишаването от военно звание – т. 9 и 10. Теоретично съществува възможност осъденият да може да получи същото звание или отличие, но поради новонастъпили обстоятелства.

 

5. Обществено порицание.

Наказанието обществено порицание се изразява в засягане реномето на осъдения, т.е. името му в обществото, като се обяви налагането на наказанието по установения в присъдата ред. ( чрез печата, по местоработата му, или по друг начин ).

 

ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО ОТ СЪДА

Дейността на съда по прилагане на наказетелно правните норми и по провеждане на наказателната политика на държавата  е уредена в чл. 54 от НК. Уредбата е смесена – има определителни и декларативни елементи, дефинира и принципите, и начина на осъществяване на тази дейност. Следва да разграничаваме определянето на наказанието от съда от принципите, при които това се осъществява. Принципите при определяне на наказанието от съда следва да се разграничават и от принципите на наказанието. Принципите при определяне на наказанието от съда са следните:

1. Законност. Има две изисквания;

1) съдът да отмери наказанието така, че то да е в рамките предвидени в Общата част на НК, за съответния вид престъпление. В това отношение изключение отнасно максималния размер не се допуска. Съдът не може да определи по-голямо наказание, докато може в определени хипотези да слезе под минималния размер – многобройни смекчаващи вината обстоятелства по чл. 55 или случайте при които се стига до замяна на дадено наказание с по-леко ( чл.25, ал. 3). Прилагат се и правилата на чл. 63 за намаляване на наказанието за непълнолетни. Едва след като се определят рамките на наказанието, то се индивидуализира.

2) отмерването на накзанието да стане в съответствие с разпоредбите на Общата част за определяне на наказанието. Това е глава V от общата част, чл. 54 до чл. 59. Тук се прилагат и други специални норми – при приготовление, опит (чл. 17, 18) и др.

2. Индивидуализация на наказанието – отмерване на наказанието, като се съобразят всички особености на конкретния случей. Не само обстоятелства от съответните признаци от състава на престъплението, но най-вече специфични белези на конкретния случей. Този принцип се прилага много по-трудно.

Принципът на законност има предимство защото: 1) индивидуализацията се осъществява в рамките на първия принцип; 2) и самото основание за индивидуализация е посочено в закона; 3) дори групите обстоятелства, на база които се осъществява индивидуализацията са законово установени. Това са следните три основни групи обстоятелства:

1) степен на обществена опасност на деянието;

2) степен на обществена опасност на дееца;

3) обстоятелства свързани със субективната страна на престъплението

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *