Обща теория на правото

Понятие за система на правото. Видове системи на правото

1. Правото в най-разпространеното схващане има две характерни черти. Първо – правото се отличава със специфична принуда, чрез която обществото осигурява практическата реализация на правните норми. Второ – втората специфична черта е неговият систематичен характер. Правото представлява разгърната система, в която освен правни норми съществуват и други компоненти – субективни права, юридическо задължение, публични органи, компетентни да решават правни спорове. В заключение нито моралът, нито религията, нито обичаят притежават тези две характеристики: специфична правна принуда и систематичен характер. 
Система на правото – относително ново понятие. Използва се по-често от средата на миналия век. Заедно с този термин се използват и синонимите правна система, правен ред и правопорядък. Терминът “правен ред” има по утвърдена употреба, но в наши дни бива изместван повече от “система на правото”. Когато говорим за система на правото имаме предвид, че е нещо, притежаващо определени граници. Следователно терминът “система на правото” предполага, че една конкретна система на правото притежава строго определени териториални, персонални и времеви граници. Съществуват национални системи на правото, които притежават точно такива характеристики: действие на определена територия спрямо определени субекти и действие в определени времеви граници. 

2. Системите на правото се класифицират съобразно определени критерии. Критериите за разграничаване на правните системи могат да са най-различни: 

а) според сферата им на действие биват: 
– национални; 
– наднационални (наричат се още правни семейства); 

б) според естеството на правните норми и техниките на техните прилагане правните системи биват: 
– отворени – При отворените правни системи правните норми се създават по повод на водено дели и целта на създаването на нормата е да се реши делото. Имат по-конкретен характер, а появата и създаването им не е предвидимо; 
– затворени – При затворените правни системи равните норми имат значително по-общ характер и предвидимост. Това е така, защото правните норми са записани в закони и кодекси. Създават се без оглед на определен казус. 

в) според това дали системата на правото допуска действието на правни норми от друга правна система: 
– монистични – При монистичните правни системи се допуска прилагането само на правни норми, създадени вътре в системата от самата нея. Можем да кажем, националните правни системи са почти изцяло монистични до средата на 20 в.; 
– плуралистични – Плуралистичните правни системи на една и съща територия и едни и същи правни субекти е възможно действието на норми, създадени от други правни системи. По-голямата част от съвременните правни системи са плуралистични.Българската правна система е изградена въз основа на конституцията от 1991г. и е плуралистична, защото допуска действието на територията на Република България и на международни правни норми – ООН, Европейски съюз.

Структура на системата на правото

Системата на правото представлява хетерогенна система, защото в нейния състав влизат различни по своето същество компоненти. 

а) Най-важният компонент са правните норми – правила за поведение с общ и абстрактен характер. 

б) Освен тези правила за поведение системата на правото включва и две други разновидности – субективни права и юридически задължения. Те в сравнение с правните норми имат конкретен и индивидуален характер. Правните норми и субективните права и задължения са насочени към поведението на всички правни субекти. 

в) Третият компонент са така наречените правни догми. Те са правила за поведение, които са задължителни и са адресирани към професионалните юристи и които установяват принципи и норми на поведение при прилагането на правните норми. Правните догми не съществуват във всяка правна система, а само в правни системи, които са достатъчно развити. Основната им роля е да направят възможно действието и прилагането на правото. Пример за правна догма е тезата, че “незнанието на правото не извинява”. 

г) Четвъртият компонент е системата на юрисдикциите. Тя е част от системата на правото, защото правните норми не действат автоматично в обществото. Юрисдикциите (съдилища и др.) са тази сила, която осигурява ефективността на системата. Една от най-важните характеристики е неговият принудителен характер, определящ се от съда. Поради тази причина юрисдикциите трябва да се включат в системата на правото. 

Характерни черти на системата на правото са: 

а) тя представлява идеална система. Тя се материализира в действието на законите и другите нормативни актове. Субективните права се материализират в документа. Както правните норми, така и останалите компоненти представляват една идеална система, която се изгражда по пътя на абстракцията. 

б) системата на правото е езиково и логически изразена. 
Когато говорим, че правото е езиков феномен, трябва да кажем, че езикът на правото е различен от съответни говорим и естествен език. Езикът на правото съществува в контекста, в средата на общоупотребявания език, но притежава собствени правила. Между правния и говоримия език съществуват смислови различия. 
Правните понятия са градивен елемент на правния език, който действа в рамките на съответната национална система. Правните понятия притежават голяма съгласуваност. Те са взаимообвързани с логически връзки помежду си. Ролята на понятията е да опишат действителността. Спецификата тук се изразява в това, че с помощта на правните понятия се създава правна действителност. 

Чрез правните понятия ние конструираме правната действителност. Те изпълняват освен описателна и конструктивна роля. Правните понятия трябва да се разграничават от т. н. законови понятия. Вторите са резултат на дефиниция, която законодателят дава на определени думи. От тази гледна точка законовите понятия имат по-условен характер и ограничено действие. Правните понятия са резултат от многогодишна историческа еволюция и притежават универсална роля. Те са с приблизително еднаква роля в различните правни системи. Те изразяват общите черти на функционирането на правото. Освен това правните понятия могат да се обединят в юридически конструкции.

Oбективно и субективно право

1. “Обективно право” наричаме съвкупността от правни норми, които се намират в юридическа сила в една конкретна система на правото и регулират отношенията между правните субекти в тази система. 
Правните норми са установени по траен начин. Те са фиксирани писмено в т.н. източници на правото. Поради това правните норми са независими от правните субекти, а съвкупността им наричаме обективно право. 

Самият термин “субективно право” обозначава съвкупността от субективните права и задължения, които принадлежат на правните субекти от една конкретна система на правото и имат приложение в рамките й. 

Възникването, същността и упражняването на субективните права и юридическите задължения изцяло зависят от действията и целите а отделните субекти. Всеки конкретен субект придобива и упражнява конкретни права и задължения. Поради това и съвкупността и задължения се нарича субективно право. 
Понятията субективно и обективно право се присъщи и се използват само в континенталната юридическа традиция. Възникват през 17–19 в., когато възниква и теорията за т.н. субективни права на човека. Съгласно тази теория всеки човек от раждането си притежава субективни права, които са неотменимо свързани с личността му. Те са и неотчуждими. Изводът е, че субективното право е първично по начина на възникването си, че субективните права на отделните хора съществуват като естествен природен факт. Следователно, когато законодателят приема закони, създава обективното право, той е длъжен да се съобразява със субективните права на хората. 
В съвременната теория на правото понятията субективно и обективно право продължават да се употребяват. Правните норми и субективните права и задължения са част от компонентите на системата на правото, а отношенията между тях в съвременните правни системи са значително по-сложни. Обективното и субективното са включени в структурата на правото. 

2.Обективното право 

Обективното право се разбира още като позитивно право. По принцип тези две понятия се отъждествяват. Ако търсим различия между тях, то основното различие е в обема на двете понятия. Обективното право трябва да се разбира в по-широк смисъл на думата, като в правото като нормативна система се включват всички исторически съществували правни системи. В този смисъл и римското право е обективно право – право, което е обективирано в определени източници на правото. 
Позитивното право може да се разбира в по-тесен смисъл като обективно право, което е действащо към даден исторически момент, валидното право. Това е валидно за определен исторически период. Това е условно разграничение. 
Причината за отъждествяването на двете понятия е, че позитивното право се обективира във формално избрани източници на правото – правни норми. Следователно позитивното право не може да съществува без външната форма, без външния израз, който то трябва да придобие. Източниците на правото са свойства на позитивното право. За да се превърне волята в общозадължителни правила за поведение, трябва да се обективира, изрази в съответните източници на правото. Това е писмената езикова форма форма на изразяване на обективното право. Това е отличителна черта на правото като нормативна система от другите видове нормативни системи. За да придобие правото общозадължителен характер, трябва да се обективира в съответни източници. По този начин то се превръща в универсална нормативна система. В позитивното право се обективира част от съдържанието на другите нормативни системи,т.е. получава нов външен израз. 

Всичко това показва, че обективното право има институционална характеристика. На първо място обективното право получава външен израз чрез спазването на процесуални изисквания, установени в правото.Следователно начинът на институционализиране на правото като нормативна система е установен правно. Освен това в правото като нормативна система се институционализира обективно съществуващи, независимо от правото обществени отношения и други явления. От гл.т. на формалния израз на обективното право е характерен йерархичният строеж на неговите източници. Така се осигурява вътрешната непротиворечивост в обективното право. 

3. Субективно право 

Субективното право е предвиденото в обективното право, установено възможно поведение на правните субекти и възможност да се иска определено поведение от друг правен субект. Тези възможности са гарантирани със специфични правни средства. То е свързано с волята на правния субект. То е свързано с автономията на правния субект. То е субективно в смисъл, че принадлежи на правния субект, т.е. субективното право е право на субекта. 
Връзката между субективното и обективното право се изразява в това, че субективното право се съдържа принципно в обективното право. На първо място то е отразено в обективното право. На второ място субективното право е система от предвидени в обективното право производни от естествените права, субективни права. На трето място връзката на субективното право с обективното е в гарантирането на субективни права с правни средства на обективното право, т.е. установени в обективното право. Защитата е в обективното право.

 

Публично и частно право

Разграничаването идва още от римското право, където юристите ясно са разграничавали тези правни норми, които са регламентирали частните отношения и публичните отношения от нормите. Тази разлика е била толкова дълбока, че се оформили две системи на правото – частно и публично. 
През средновековието това разграничение изчезва поради характера на самите системи. Правните системи са били партикуларни, липсвала е единност. През 17–18 в. интересът към римското публично и частно право се възвръща. Системата на римското частно право се реципира от конституционното направление. Съответно на римското частно право се оформят националните системи на частното право, които възприемат системата му. 
През 19 в. след възприемането на принципите на модерната демокрация и създаването на централизирани държави изградени въз основата на тези принципи започва да се формира и системата на публичното модерно право. Изграждането й е резултат изцяло от усилията на учените юристи през 19 в. Те дават първите определения на нови понятия, специфични за публичното право, станали централни за системата му – държавен орган, власт, разделение на властите, компетентност. Системата на публичното право се изгражда по подобие на съществуващата систематика на частното право. През 20 в. публичното право търпи значително развитие. 

Съществуват два различни критерия за разграничаване на частно и публично право. 
– IMPERIUM – власт. Според този критерий публичното право регламентира отношения, които или възникнали едностранно, или по взаимно съгласие и правните субекти в тези отношения не са равнопоставени. Частното право се състои от правни норми, които уреждат възникването на правоотношенията само при наличието на взаимно съгласие на двете страни и при които двете страни са равнопоставени. От тази гледна точка лесно се класифицират публичните или частните отношения. Правоотношението по заплащане на данъци, например, възниква едностранно, следователно то е публично. Правоотношението на гражданство също предполага неравнопоставеност между гражданина и държавата, поради което то е публично. Публични са и всички отношенията между държавни органи. 
– ИНТЕРЕС – според тази теория можем да намерим действителната граница, основавайки се на интереса в правоотношенията. Правото регламентира интереси. Интересът не е строго правен. Въпреки че понятието е извънправно, то е сигурен критерии и е не винаги свързан с отделната човешка личност – групов интерес. Законът за Юридическите лица с нестопанска цел, например, регламентира два вида юридически лица с нестопанска цел – работещи в обществена или частна полза.

 

Материално и процесуално право

Понятията материално и процесуално право са също така понятия , които възникват и съществуват в рамките на континенталната система. 

Материалното право са тези правни норми и субективни права, които непосредствено регулират хората, поведението им в социалната действителност. Материалното право носи условен характер. 
Процесуалното право регламентира процедурите за защита на материалните субективни права. Всяко едно материално право може да се наруши и в тези случаи по този повод започва процедура по установяване на истината. 

Всяко действие на тази процедура е правно регламентирано.съвкупността от действията наричаме процес. В този смисъл процесуалното право представлява правните норми и субективните права, които се реализират в рамките на процеса. 
Между материално и процесуално право съществува функционална връзка. Изразява се в това, че спецификата на материалното право определя и процесуалната форма на неговата защита.

 

Вътрешно и международно право

Националните правни системи притежават строго определен териториален и персонален обхват. Правните им норми действат в рамките на определена държава и нейния вътрешен суверенитет. Националните правни системи са автономни. Те са независими една от друга и действат равноправно. Никоя от националните правни системи няма предимство над друга. 
Успоредно с националните правни системи съществува и правната система на международното право. Тя притежава редица различия с националните правни системи и се намира в отношение на надмощие и подчинение спрямо националните правни системи. 
Системата на международното право започва да се организира като самостоятелна правна система през средновековието, когато възниква идеята за външния суверенитет на държавите. Суверенните държави са независими едно от друга. Израз на тази самостоятелност е, че отношенията между отделните държави могат да се уреждат не по пътя на силата, а по пътя на взаимното съгласие, т.е. по пътя на правото. В края на 19 в. се наблюдава рязък скок в движението за развитие на международното право. Тогава започва сключване на множество международни договори между държавите и така се създават правни норми. Целта е не да се уреди конкретен въпрос между двете страни, а да се създадат правила за поведение, които да са задължителни за подписалите държави в бъдеще. През 20 в. засиленото международно сътрудничество, процесите на интеграция и глобализация водят до неимоверно увеличаване на броя на сключваните международни договори и до относително нарастване на ролята на международното право в сравнение с вътрешното право на отделните държави. 

Структура на международното право

Международното публично право урежда въпросите относно отношенията между суверенните държави и образуваните от тях международни организации. Субектите на международното публично право са два вида – суверенните държави (първични) и международните организации (вторични), защото последните могат да възникнат само от държави. Веднъж образувани те се превръщат в пълноценни субекти на международното право и влизат в правни отношения както със суверенните държави, така и с другите международни организации Специфика на международното публично право са източниците му. Начинът на създаване на международното право е принципно различен в сравнение с вътрешното право. В международната общност липсва централизирана и единна власт. Поради това авторът на правните норми не е един, а много субекти. Освен това методът не може да бъде методът на властовото налагане, както е във вътрешното право. Методът може да е единствено съгласуването. Затова източници на международното право са договорите, международния обичай. Налице е също мълчаливо спазване на определено поведение – общопризнатите принципи и норми на международното право. 
Международното частно право регламентира частни отношения, при които не е намесена публичната власт на отделните държави. Международното частно право регламентира отношения с чуждестранен елемент. Това са такива отношения, при които един от елементите (страната, вещта) е чуждестранен и подчинен на друг правен порядък – смесен брак и т.н. Нормите на международното частно право имат за задача да решат кой от двата правопорядъка да действа. От тази гледна точка нормите на международното частно право не дават регламентация на казуса, а определят приложимия правен ред. Нормите му са ситуирани вътре в националните правни системи. 

Съотношение между нормите на международното и вътрешното право

Системата на международното право няма собствена територия. В исторически план системата на международното право винаги е била разглеждана като превъзхождаща националните системи, защото обхваща отношения с глобално значение. 
В съвременната теория на правото съществуват две виждания относно съотношението международно – вътрешно право. 
Според монистичния възглед в света съществува само една световна правна система. Националните прани системи представляват само част от тази единна правна система. Всяка една национална правна система със създаването си определя границите на своето приложение, но това не означава, че единното международно право губи приложение на територията на националната правна система. Суверенитетът на отделната държава не прегражда действието на международното право. Практически последици от монистичните възгледи са тези, че международното право има автоматично действие на територията на националната правна система Освен това международното право има приоритет над вътрешното. Голяма част от държавите в Европа са възприели този принцип – Холандия, Франция 
Дуалистичният възглед приема, че международното и вътрешното право са две отделни системи, независими една от друга. Суверенитетът на държавата представлява бариера срещу всякакви външни фактори, включително и международните правни норми. 
Според конституцията от 1971 г. НР България възприема дуалистичния подход и има херметически затворена правна система. Конституцията от 1991 г. изхожда от принципа на дуализма и разделя ясно системата на вътрешното и международното право. В същото време е значително по-отворена и съдържа в себе си възможности международното право да има действие и на територията на България. 
Съществуват два основни механизма, гарантиращи съответствието на вътрешното и международното право. Първият е чл. 5, ал. 4 от КРБ, позволяващ на международните договори да станат и част от вътрешното право на България. Вторият механизъм е в чл. 149, ал. 1 от КРБ където се определя твърде специфичното поведение на българския конституционен съд – може да се произнася относно съответствието на законите с общозначимите норми на международното право, по които България е страна. Следователно конституционният съд е гарант за приоритета на международното право по отношение на вътрешното право. 
Благодарение на това България внася съответствие между международното право и вътрешното право. Този модел на съотношение е уникален и достатъчно ефективен за да може България да бъде пълноценен участник в създаването и прилагането на международното право. 

Право на ЕС

Правото на европейския съюз възниква през 50-те години на миналия век като първоначално между 6 държави са сключени международни договори и са създадени европейски общности, чиято цел е чисто икономическа Политическата мотивировка е на втори план – съгласувайки своите икономики Франция и Германия да се контролират взаимно. Това претърпява еволюция, която значително надминава първоначалните планове. Европейският съюз се превръща в притегателен център и днес членовете му са 15, а през 2004 г. ще станат 25. 
Това, което е съществено за нас, е, че в течение на засилващата се и разрастваща се интеграция Европейският съюз еволюира от една типична международна организация в една интегрираща се общност, която изземва част от националния суверенитет на страните членки Този факт води до възникване в рамките на тази интегрираща се общност на самостоятелна система на правото. 
В резултат европейското право представлява трета самостоятелна система на правото, заедно с правните системи на държавите членки и системата на международното право. Има собствени източници – учредителните договори, актовете, приемащи органите на Европейския съюз. 
Най-голямо значение за еволюцията му има съдебната практика, установена чрез решенията на европейския съд в Люксембург Те трасират пътя, по който правото на Европейския съюз се превръща в самостоятелна система на правото. 
Съществуват два основни принципа на европейското право. 
Първият е принципът за прякото действие на правото на Европейския съюз в националните правни системи. Формулиран е в дело № 26 от 1962г. на съда в Люксембург – делото ван Гейд. По това дело съдът за пръв път приема, че правната система на Европейския съюз представлява нов международноправен ред. Когато създават европейския съюз, държавите членки ограничават своите суверенни право и именно суверенитетът, който даряват на международните организации е предпоставка за създаването на новия правен ред. От принципно значение е и решението, че субекти на правото на ЕС са не само държавите, но и гражданите им. Правото на ЕС има пряко действие по отношение на тях. Правата и задълженията, които правото на ЕС създава, представляват част от правовия статус на гражданите на ЕС. Друго решение е за т.н. пряко и непряко действие на правото на ЕС. Нормите, които се съдържат в източниците на правото на ЕС са различни по своите качества и цели. От тази гледна точка не всички норми на правото на ЕС могат да имат пряко отношение към гражданите и юридическите лица на ЕС. Пряко могат само тези правни норми, за които съдът определя три условия. – нормата да е ясна, да е безусловна, да не зависи от мерки за последващо прилагане. Тези норми имат пряко действие по отношение на територията и гражданите на ЕС. Ако праните норми не отговарят – имат непряко действие. Те са задължителни, но само за органите на държавите членки, длъжни да ги приложат. 
Вторият принцип е принципът за приоритета на правото на ЕС над вътрешното право на държавите членки. Този проблем – дело № 6 от 1964г. на Европейския съд в Люксембург – делото Фламинио Коста. По това дело съдът приема, че за да се постигне целта на създаването на ЕС е нужно правото му да действа еднакво и ефективно на територията на всички държави членки. Поради това, ако е налице конфликт между вътрешното и европейското право, приоритет трябва да има европейското право. Националните съдилища на държавите членки са длъжни да спазват приоритета на правото на ЕС, което съдържа вече уеднаквени правни текстове и не се различава от вътрешното законодателство. Само по този начин целта и задачите на тази интегрираща се международна общност могат да се изпълнят

 

Система на законодателството

Терминът законодателство е легален термин и се използва в действащото право и в текста на конституцията. То има два смисъла. На първо място имаме по-тесен смисъл и в него се включват законите на народното събрание, и подзаконовите актове, приемани от изпълнителната власт. Като синоним на това по-тясно значение се използва нормативен акт. Съществува и второ, по-широко значение на термина и в него се включват освен актовете и конституцията и международните договори, които представляват част от вътрешното право на България. Можем да приравним това по-широко понятие към източници на правото. Тук ще използваме по-широкото значение на понятието, представляващо всичка нормативни актове, които съдържат правни норми. Те образуват система помежду си. 
Ето защо в съвременните системи говорим за не само система на правото, но и за система на законодателството. Тя е система за външно изразяване на правните норми. Следователно ако системата на правото по своето естество е идеална логическа система, то системата на законодателството е средството, чрез което системата на правото се обективира в обществото. 

Системата на законодателството възниква по пътя на правотворчеството, осъществявано от различни правотворчески органи. Тъй като се оформя от различни органи, действащи в различен състав, то очевидно е, че никога между правните норми, създадени пред различен период от време от различен персонален състав на органите, не ще съществува синхрон. Законодателството съдържа в себе си множество празноти, противоречия, несъгласуваност, което логически води до неефективност на системата на правото. Всичко това показва, че системата на законодателството, като една рационално, но изкуствено създадена система, е желателно да се подлага на допълнителна обработка, която ще повиши нейните системни качества. 

Можем да дефинираме система на законодателството като дейност по подреждане, отстраняване на празноти и противоречия в съществуващото законодателство, с цел подобряване на неговото действие. 

Според естеството и дълбочината на намеса съществуват два вида на систематизация: 
Инкорпорация представлява обединяване на различни законодателни актове на базата на определен системен признак. 

В юридическата практика инкорпорацията е най-важното средство, чрез което практикуващите юристи работят и са осведомени за състоянието на действащото законодателство. Сборниците от закони са всъщност инкорпорирани закони. При тях законодателството е инкорпорирано на основата на два критерия: предметен и времеви. 
Чрез предметния критерий законодателството се подрежда по предмет на регулиране. Инкорпорираните сборници обхващат един отделен правен отрасъл. Например инкорпориран сборник – законодателство по семейно право. Съществуват и инкорпорирани в по-ограничена сфера закони – избирателни закони. Времевият критерий означава, че подредените законови актове отразяват законодателството в един точно определен момент. 

От гледна точка на субекта разглеждаме: официална и неофициална инкорпорация.Неофициалната обхваща всички сборници на частни издателства. Отговорността дали сборниците са съответни на оригиналните закони е изцяло на авторите на сборника. Официалната инкорпорация се извършва от специално натоварен с тази функция държавен орган. Това означава, че държавата стои и гарантира този орган на инкорпорация – “Нормативни актове” – НС и МС. Допълнително удобство е, че това издание може да се актуализира ежемесечно. 

Кодификацията представлява систематизиране на действащите в един правен отрасъл правни норми в единен законодателен акт – кодекс. По своята юридическа природа той е вид закон и се приема от НС. 

Чл. 4, ал.1 от закона за нормативните актове се установява, че кодекс НС приема, когато трябва да се уредят обществени отношения, предмет на цял отрасъл от правната система или на обособен негов дял. 
Българската практика показва, че имаме кодификация в различни отрасли – Процесуалното право – Гражданско-процесуален кодекс, Наказателно-процесуален кодекс; материално право – Наказателен кодекс, семеен кодекс и др. Нямаме Граждански кодекс. 
Има и закони, които носят заглавието “закон”, но са кодекси – Търговския закон. Предимствата са в това, че кодексите се изработват на базата на достатъчно съществувала и развита правна регламентация При създаването му авторите целенасочено премахват излишната и дублираща се аргументация, изчистват терминологията, дават дефиниции. В континенталната правна система съществуват два вида кодификация: институционална и пандектна. 
Институционалната кодификация представлява обособяване на правни норми по правни институти така, както за пръв път е извършено в институциите на Гай – лица, имущество, способи за придобиване. Тази логика на подреждане е възприета във френския граждански кодекс. 
Пандектната система възниква през 19 в. в Германия. Немските юристи я разработват и при нея имаме: 
– обща част, където се разглеждат общите въпроси, след което следват 
– специалните части – вещно право, облигационно право, семейно право и наследствено право. Немският граждански законник е изграден по тази система. Българската правна система не притежава граждански кодекс, но наподобява пандектната система. 

Систематизация на съдебната практика

Систематизацията на съдебната практика е ключово необходимо продължение на системата на законодателството Съдебната практика включва редица нови елементи, породени от конкретни казуси, възникнали след приемането на един законодателен акт. 
Систематизацията на съдебната практика се извършва от най-квалифицираните юристи – съдии, които работят във ВКС и ВАС. Систематизацията се извършва чрез подбор и публикация на една част от решенията на върховните съдилища, които поради своята принципна новост представляват интерес за съдиите от цялата система, а чрез тях и за правовия живот като цяло. Подборът и публикуването се осъществяват със специални бюлетини, както и чрез ежегодни сборници, също предметно регулирани – съдебна практика по наказателни дела, административни дела и т.н. 
Системата на законодателството, на правото и съдебната практика намират израз в правноинформационните системи – информационен продукт, изграждащ се на основата на информацията от вече съществуващото законодателство и съдебна практика. Предимствата му са, че позволява състоянието на законодателството да се връща произволно време назад, връзките на конкретна алинея със съдебната практика, лесно се търсят връзки между правните норми.

 

Източник на правото. Понятие. Видове

В наши дни правната наука използва понятието „ИнП” в три основни смисъла. В исторически смисъл ИнП са тези юридически актове, които съдържат загубили юридическа сила правни норми. Историческите източници установяват исторически факти иимат единствено познавателно значение. В материален смисъл ИнП са тези факти от социалната действителност, които се намират извън правото и представляват причина или основание за приемането на определени правни норми. Формални източници на правото представляват начините на формиране и изразяване на правните норми – процедурите и актовете, чрез които в правните норми придобиват юридическа сила. 

Източници на правото са утвърдените в една система на правото процедури и актове като критерии за валидността на съдържащите се в тях правни норми.

В съвременните правни системи ИнП са правно регламентирани от норми, представляващи част от системата. Правната регламентация на източниците на правото обхваща двата техни елемента – правните актове (съдържащи правни норми) и процедурите за създаването на тзи правни актове. Актът и процедурата представляват ИнП единствено и само в своето единство. 
По своето естество актовете и процедурите са част от фактическата действителност. Съдържащите се обаче в източниците правни норми представляват част от нормативната действителност. ИнП изпълняват ролята на критерий за валидност на правните норми – Валидността не е собствено качество на правните норми, тя е следствие от връзката им с признат източник. Разбирането, че ИнП имат нормативна природа, е твърде разпространено в теорията на правото. То може да бъде дефинирано по следния начин: „ИнП са актове, съдържащи правни норми, които съществуват, защото са създадени по процедура, предвидена в правните норми”. 
За догматичната теория понятието „ИнП” има смисъл единствено като фактически критерий за валидност на съдържащите се в него правни норми. Следователно Конституцията от 1991г. ще бъде ИнП в момента, когато тя се превърне в ефективен критерий, чрез който съдилищата признават валидността на нейните норми. 

Видове източници на право
Съществуват няколко класификации. 

1. Според това какъв вид система на правото изразяват, различаваме: източници на вътрешното право (които формират системите на националното право, образувайки единна система) и източници на международното право (които формират системата на международното право: международен договор, обичай и принципи). 

2. В зависимост от ролята си в системата на правото: основни и субсидиарни ИнП. Основни са тези източници, които са типични за съответната правна система; те имат ясно обусловена и безспорна юридическа сила и двйствие в съответната правна система (Конституцията, законите, м/унар. договори, законите и т.н.). Субсидиарните ИнП са нетипични за съответната пр. система. Техните правни норми са допуснати в пр. система, за да подпомагат действието на основните източници. Тяхната юридическа сила не е безспорна. По правило те имат ограничено действие в рамките на пр. сист. 
2.1. В зависимост от вида правни норми, които съдържат, основните източници се разделят на две групи: първични и вторични. Първичните източници съдържат първични правни норми – норми за поведение (правният обичай, съдебният прецедент, законите, Конституцията и т.н.), а вторичните – норми чието юридическо действие е насочено единствено към първичните (вторични норми: законите за ратификация, постановления на МС) 
2.2. Законът има безспорното място на основен ИнП във всички пр. системи. В зависимост от мястото им по отношение на основния източник – закона, ИнП се разделят на надзаконови (Конституция, ратифицираните м/унар. договори), закони и подзаконови (нормат. актове на изпълнителната власт и пр. обичай). 
2.3. Субсидиарните ИнП, в зависимост от това дали за съдията съществува юридическо задължение за прилагане на нормата, се разграничават на преки източници (задължителни: тълк. решения на ВКС и ВАС, масови договори, нормативните съглашения, вътрешни регламенти на корпоративните сдружения) и непреки (няма задължение, но правилото може да участва в процеса на юрид. аргументация и да бъде възприето и приложено: съдебна практика, правна доктрина, решенията на специализирани международни юрисдикции по отношение на международните договори, които са част от вътрешното българско право) 

3. В зависимост дали притежават или не формален писмен запис, ИнП се разделят на писани и неписани (правени обичаи). Страната, която се позовава на определен обичай, трябва да докаже на съда съществуването му.

 

Конституцията като източник на правото

1. Историческо развитие

С възникването на най-ранните държави се появяват трайни принципи и правила относно начина, по който се упражнява политическата власт. Тези принципи и правила са неписани, поради което се приема, че в обществото и държавата съществува фактическа конституция. По-късно в Рим императорите приемат писмени актове, наречени конституции, които представляват вид ИнП. Модерните конституции имат двувековна традиция. Тяхната философска основа са идеите за естествените права на човека, за обществения договор и за разделение на властите във вече учредената държава. 
Като политически документ конституцията материализира обществения договор за съответното общество и държава, а като юридически документ тя представлява източник на позитивното право в съответната правна система. Върховният съд в САЩ обосновава, че конституцията представлява и позитивно право, изразяващо вътрешната воля на целия народ. В Европа доминира идеята за върховенство на закона, на който съдията дължи безусловно подчинение. Съдиите нямат правото да подлагат на ореценка действащите закони, дори от гл.т. на конституцията. Поради това бива създаден конституционният съд като специализиран юрисдикционен орган. 
Като ИнП конституцията има две основни характеристики: върховенство (приоритет спрямо всички останали ИнП) и основополагащ характер (съобразяване с нейните принципи при изграждането и развитието на пр. сист, при обосноваването на юрид. решения и актове). 

2.Конституцията като източник на правото

Конституцията е вид източник на правото, приет непосредсствено от народа или от орган на учредителната власт, който регулира правните въпроси на устройството на обществото и държавата, съдържа правни норми и принципи, които имат непосредствено действие и върховенство в системата на правото. 

Основен принцип в съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на конституцията. Вторият възможен начин е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията! В България нова конституция се създава от ВНС, а изменения – от него или от НС, действащо като орган на учредителната, а не на законодателната власт. 


3. Съдържанието на модерните конституции обхваща три групи принципи и норми:
а) Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата – собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие. 
б) Втората група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук център на внимание са юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин. 
в) Третата и най-голяма по обем група въпроси е свързана с изграждането, структурата на функционирането на органите на държавната власт – законодателната власт, президента, изпълнителната власт, съдебната власт, органите на местното самоуправление и местна таадминистрация, Конституционния съд. 

4. Непосредствено действие и върховна юридическа сила на на Конституцията

4.1. Конституцията непосредствено регулира поведението на правните субекти – „разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”чл.5 ал. 2. Под „разпоредби” се има предвид не само конституционните норми , но също така и конституционните принципи, както и преамбюла на Конституцията. „Непосредствено дейстиве” означава, че „не е необходимо да има опосредстващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка, за да се прояви то”.Основен адресат: правораздавателните съдилища. Съдията е длъжен да приложи конституционните норми и да реши казуса ex constitutionem. „Непосредственото действие прави Конституцията живо, приложимо право. 

4.2. Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако нормата е самоизпълнима, тя може да бъде непосредствено приложена. Ако нормата е несамоизпълнима, нейното непосредствено действие е невъзможно (чл. 17 ал. 5). Освен правни норми текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Конституционните принципи и ценности, формулирани в преамбюла, също имат непосредствено действие. 
Трябва да подчертаем, че нормите и принципите на конституцията могат да действат и опосредствано. Като критерий за възможността за непосредствено действие издигаме възможността съдът да приложи едно конкретно правило за поведение в неговата цялост. Не е налице непосредствено действие, когато конст. норми служат като мащаб за преценка на конституционността на други правни норми. 

4.3. Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото българско право. Тя е „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не могат да й противоречат”. По „другите закони” следва да се разбира всички действащи ИнП в България. Нормите на конституцията имат върховенство и по отношение на всички норми на международното право, които не могат да и противоречат. При конституционните норми различие в юридическата сила не съществува, защото критерият за юридическа сила на всички норми е еднакъв – Конституцията като източник.

 

Тълкувателни решения на КС

1. Необходимост от абстрактно тълкуване на Конституцията
Авторите на Конституцията създават в хипотезата на чл. 149, ал. 1, т. 1 за КС правомощие да тълкува нормите на Конституцията абстрактно. Тълкуването на дадена конституционна норма представлява предмет на правен спор. Причината за установяването на специализирано тълкувателно правомощие на КС, е принципната новост на Конституцията от 1991г. и липсата на практика на демократичните институции. 
КС постановява тълкувателни решения, които се превръщат в неразделна част от текста на Конституцията. КС едновременно конкретизира и разширява обхвата на Конституцията по системен и логичен начин. Освен КС Народното събрание може да тълкува тези конституционни норми, които може да изменя по силата на чл. 153. 
Право да искат тълкуване имат най-малко 1/5 от народните представители, президентът, МС, ВКС, ВАС и главния прокурор. Тълкувателното решение се обнародва в „Държавен вестник” и влиза в сила три дни след обнародването му. 

2. Допустимост на искането за тълкуване
КС формулира 2 условия, за да допусне искане на тълкуване. Първото е наличието на неяснота на конституционната норма в текста на Конституцията. Второ – неяснотата освен това трябва да бъде обоснована по отношение на конкретни факти и обстоятелства. Уточнения: 
А) Конституционните принципи по своето естество не могат да бъдат определени като „неясни”. 
Б) Конституционните норми значително се различават по своята структура и начин на формулиране от традиционните правни норми, съдържащи се в законите. 
Следователно неяснотата при конституционните норми разкрива свои специфични особености. Типична хипотеза на неяснота е, когато се създава възможност за противоречиво тълкуване. В сравнението с останалите пр. норми, конст. пр. ннорми са значително по-абстрактни. Поради това при тях тълкуването чрез конкретизация се среща много по-често. Конкретизацията се изразява или в даване на юриспруденциална дефиниция на използваното понятие, или в установяване на негови допълнителни белези. 
Особености на Българската Конституция от 1991 г.: Поради това, че възприетите от БК1991 г. принципи и институции са плод на рецепция, а не на собствена демократична практика, намесата на КС е жизнено необходима. За неяснота на конституционните норми можем да говорим и в случаите, когато Конституцията 1991 г. регламентира въпроси едновременно с международни договори, които Р. България приема като задължителни в международен и вътрешен план. Непосредствено след приемането на нашата страна в ЕС тълкувателната дейност на КС ще представлява източник на правото с особена значимост. 

3. Юридическа сила и юридическо действие на тълкувателните решения
По своите характеристики тълкувателното решение е надзаконов (с конституционна задължителност), първичен (регулира поведението на пр. субекти), пряк (съдът е длъжден да приложи тълкувателната норма) и неосновен („придружител”, необходим за разбирането на нормата) източник на правото. 
Тъй като тълкуването образува едно цяло с конституционната норма, юридическата сила на тълкувателните решения също е конституционна – има качеството на върховен закон. Юридическото действие на тълкувателното решение във времето не е определено от Конституцията и ЗКС. Общият правен принцип е, че тълкуването има по правило обратно действие – от деня, в който е влязъл в сила актът, който се тълкува (чл. 50, ал. 1 ЗНА). 
Промяна на тълкуването е възможна при наличието на две условия: да е изминал достатъчно дълъг период от първоначалното тълкуване и да е настъпила съществена промяна в социалния живот. КС по принцип поддържа стабилността на своите тълкувателни решения.

 

Международните договори

1. Международния договор е основен правен институт с широко приложение както в международното право, така и във вътрешното право на отделните страни. В последно време МД придобива нарастващо значение във вътрешното право на отделните страни. Съществените елементи на МД са четири: 1. Действително съгласие между страните 2. Да бъде сключен от правосубектни по междунар. право страни 
3. Писмена форма 4. МД да бъде регулиран от нормите на международното право. 

Международният договор е споразумение, сключено в писмена форма между субекти на международното право и регулирано от международното право.

Два вида МД: договори-сделки и договори-закони
А) Предмет на договорите-сделки е установяването на права и задължения, които са задължителни само за страните по договора – конкретните държави. Те са двустранни договори и установяватеднократно действаща облигационна връзка между страните. 
Б) Предмет на договорите-закони е установяването на общи правни норми, които са задължителни за по-широк кръг правни субекти. Те представляват многостранни договори, към които по принцип е възможно по-късното присъединяване. Договорите-закони са основен източник на съвременното право. 

2. Международните договори като източници
Правните норми, които регламентират действието на МД като Източници на международното право се съдържат във Виенската конвенция за правото на договорите 1969 г. В Р. България международните договори се превръщат в част от вътрешното право на страната. Различаваме два основни вида международни договори: ратифицирани по конституционен ред; други международни договори, за които страната е изразила съгласие. Ратификацията е най-авторитетната форма на обвързване с международен договор. Органът, който извършва ратификацията е НС. 

3. Процедура:
– сключване на договора – подписването от представители на държавите на предварително съгласувания и одобрен проект за МД. Той може да бъде сключен от президента, МС или министът. 
– съгласие за обвързване на Р. Бълагрия – централен момент за придовина на юридическа сила на МД. Форми: ратификация (от НС със закон) и утвърждаване (от МС). Др. форми чл. 14 и 15 от ЗМД. 
– влизане в сила – по реда на датата, предвидена в самия договор, или съгласувано между преговарящите държави. Обнародването в „ДВ” не е задължително условие той да влезе в сила като източник на международното право. 
Процедурата, предвидена в чл. 5 ал. 4 от Конституцията изисква международния договор да бъде ратифициран „по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила в 
Р. България”. Ратификацията се извършва чрез приемане на специален закон за ратификация. Той не съдържа правила за поведение, а единствено въвежда международния договор в правната система. Оттеглянето от международен договор се осъществява също чрез закон. Обнародването се извършва в ДВ. 
Всеки международен договор – двустранен или многостранен – предвижда ред за влизане в юридическа сила. За да бъде част от вътрешното право обаче, международният договор, трябва да не само да е влязъл в сила, но и да продължава да е в сила и да поражда международни задължения за България. 

4. Ратифицираните по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за 
Р. България представляват надзаконови, първични, основни и преки източници на вътрешното българско право. 

Те придобиват юридическа сила като се превръщат в част от вътрешното право на станата. Юридическото действие на международните договори във вътрешния правов ред се определя от характера на техните норми и специалното правило на чл. 5, ал. 4, изр. последно от Конституцията. 
Според характера си нормите на международните договори са пряко приложими и непряко приложими. Ако нормите са пряко приложими те са правно задължителни само за компетентните държавни органи, които трябва да приемат определени нормативни актове за прилагането им. 
В случай на противоречие с норми от законодателството предимство имат ратифицираните от НС норми на международните договори. Когато съдълищата решават правни спорове, те могат сами да установят противоречието и да дават предимство на нормите на международния договор, за разлика от случаите, когато съдилищата установяват противоречие с нормите на Конституцията. В последния случай те са длъжни да уведомят ВКС респ. ВАС, за да бъде сезиран КС. 

5. Съществуват международни договори извън тези, ратифицирани по конституционен ред, а обвързването на България е извършено чрез утвърждаване, приемане, присъединяване, размяна на документи. Те също се обнародват в ДВ и стават част от вътрешното ни право. Действието им се определя от йерархичното място на акта за обвързване във вътрешния правов ред. Например, ако актът за обвързване е постановление на МС, то международният договор ще заеме мястото на постановление във вътрешния правов ред. Този договор не може да противоречи на законите, приети от НС

 

Законите като източници на право

Законът е източник на правото, приет от парламента в съответствие с Конституцията, представлява основа на модерните демократични държави и съдържа правни норми, регулиращи по траен начин основните обществени отношение. 

1. Законодателната власт се осъществява само от един орган – парламента, защото този орган е единственият, който пряко представлява народа. От средата на XX век в Европа съответствието с действащата конституция се превръща в основно качество на законите. В модерните демократични държави съобразяването с конституцията става критерий за дейността на държавните органи и постановяваните от тях актове. 
В съвременните правови държави законът заема основно място в управлението на обществото и държавата. Законът е основен източник на правото., той има и определяща роля при прилагането на правото. Съдиите използват преди всичко законите като източник на правото. 
Парламентът разполага единствен с правомощието да издава закони, но той може да прави това само в трого определени случаи. На първо място, това са случаите, когато Конституцията предвижда издаването на закон. На второ място, закон може да бъде издаден, когато е необходимо да бъдат уредени „основни обществени отношения, които се поддават на трайна уредба”. Това означава, че тези обществени отношения трябва да заемат централно място в живота на обществото. Освен това се изисква трайна уредба – обществените отношения трябва да са абстрактни и да се повтарят многократно. Регулирането на закон трябва да бъде цялостно и пълно, но да не излиза извън обективно необходимите граници на законодателна намеса. 

2. Видове закони
От гл. т. на ОТП съществуват следните основни видове закони: материални и формални; обикновени, органични и конституционни; закони, приети от парламента и чрез референдум. 
В зависимост от това дали законите съдържат общи правила за поведение, те се разграничават на материални и формални. МАТЕРИАЛНИТЕ закони съдържат общи правила за поведение, които уреждат по общ начин за в бъдеще основни обществени отношения. ФОРМАЛНИТЕ закони са приети при спазване процедурата за приемане на законите, но или не съдържат общи правила за поведение, или не са насочени към бъдещото поведение на правните субекти или не регламентират основни обществени отношения. 
В зависимост от своя предмет и юридически качества законите се разграничават на обикновени, органични и конституционни. ОБИКНОВЕНИ (текущи) са тези закони, които народното събрание приема при осъществяване на своята типична законодателна компетентност. ОРГАНИЧНИТЕ закони регламентират организацията на органи, предвидени в конституцията, упражняването на основните права и свободи и други въпроси от конституционен ранг. Приемането на този тип закони е предвидено в текста на самата конституция. КОНСТИТУЦИОННИ са тези закони, чрез които се изменя или допълва текстът на Конституцията. Конституционният закон се приема с мнозинство от ¾ от всички народни представители на три гласувания в различни дни. КЗ са актове на учредителната власт и се приемат с мнозинство, което гарантира в достатъчна степен тяхната легитимност. Те също подлежат на контрол за конституционност от страна на КС. 
В зависимост от субекта законите биват приети от парламента и чрез референдум. Непосредственото осъществяване на държавната власт от народа е чрез РЕФЕРЕНДУМ. Сега действащият Закон за допитване до народа от 1996 г. по своя чл. 5 изключително силно ограничава народния суверенитет, като не допуска чрез референдум да бъдат решавани редица важни въпроси. 

3. Контрол за конституционност на законите
Процедурата, по която се осъществява контролът за конституционност на законите, е същата като процедурата, по която Конституционният съд тълкува нормите на Конституцията. Когато съдилищата от по-долните инстанции преценят, че законът противоречи на Конституцията, са длъжни да уведомят ВКС или ВАС, които имат правото да спрат делото и да внесат въпроса в КС. 
3.1.Нарушенията на Конституцията могат да представляват както съдържанието на приемания закон, така и процедурата, по която е осъществено приемането. От тази гл.т. при някои формални закони (отменителни, закони за ратификация) контрол за конституционност може да бъде упражнен единствено по отношение на процедурата. 
3.2.Конституционните закони за изменение и допълнение на Конституцията също притежават особености по отношение на конституционния контрол. Контролът по същество –дали промените, които НС внася, отговарят на разпоредбите на действащата преди промяната Конституция е изключен. 
3.3.Законите, приети преди влизането на настоящата Конституция, не би следвало да могат да бъдат обявявани за противоконституционни, защото съгласно 
чл. 3, ал. 1 от нейните преходни и заключителни разпоредби: „Разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията”. 
3.4.Действие на решението: 
„Законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила”. 
Две становища: 
1. Законът не се отменя, но неговата юридическа сила се блокира и не може да бъде прилаган от всички държавни органи, от всички субекти на правото. Т.е. той не поражда правни последици. 
2. Означава, че законът се отменя. КС приема, че „един закон може да бъде отменен не само от НС, но и от КС, когато е противоконституционен”. Нещо повече – когато се обяви за противоконституционен закон, който е изменил или отменил действащ преди него закон по същата материя, старият закон се възстановява. 

Решенията на КС за обявяване на противоконституционност на законите представляват вторичен основен надзаконов ИнП, защото блокират/отменят правните норми на законите.

 

Подзаконови нормативни актове на изпълнителната власт

Нормативен акт означава приет от компетентен държавен орга от законодателната или изпълнителната власт при спазването на определена процедура акт, който съдържа правни норми с действие във вътрешното право, съставен е при спазването на езикови правила и притежава структура, определена в ЗНА 

Видове 
По смисъла на Конституцията и ЗНА: 
а) законите; 
б) постановеленията на МС, когато урежда съобразно законите неуредени от тях обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност; 
в) правилници или наредби, издавани от МС; 
г) правилници, наредби или инструкции, издавани от министрите; 
д) наредби, издавани от общинските съвети. 

Изпълнителната власт като законодател
Когато теорията за разделението на властите започва да действа практически в политическия живот, се оказва, че прилагането на действащите закони ежедневно поражда множество практически проблеми, които изискват общо и еднакво решение – т.е. създаването на общи правила. Необходимо е и текущите и по-маловажни обществени отношения, свързани с управлението на държавата, да бъдат регулирани със закон. 
Следва да бъде предвидена възможността изпълнителната власт да създава нормативни актове, които да осигурят изпълнението на нейната основна функция; в същото време да се създадат гаранции, че нормативните актове на изпълнителната власт ще останат в рамките на закона. 

Нормативни актове на МС за първично регулиране на обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. (първични ИнП)
МС има правото да издава постановления съдържащи правни норми, за изпълнение на законите при определени условия: а) обществените отношения да са в сферата на изпълнителната и разпоредителна дейност; б) те да не са основни или да не се подлагат на трайна уредба; в) постановлението да бъде съобразено и да не противоречи на съществуващата конституционна и законова уредба. 
Нормативни актове на МС за изпълнение на законите 
Издават се на основание на конкретен закон и имат за задача да осигурят неговото прилагане и изпълнение. Правилник се издава за прилагането на закон в неговата цялост. Законодателят упълномощава МС да издаде правилник или наредба, с които да довърши нормативната регламентация на даден закон или отделни негови части. МС издава постановление, чиято роля е да въведе в юридическа сила правните норми на правилника или наредбата. Постановлението е вторичен ИнП, а издадените чрез него правилник и наредба – първични. 
Нормативни актове, приемани от министрите – правилници, наредби и инструк-ции 
Правилник – издава се за прилагането в цялост на закон или на постановление на МС, съдържащо първична регламентация. Наредба – издава се за прилагане на отделни разпоредби или други подразделения на закон илипостановления на МС, съдържащо първична регламентация. Издаването на правилник или наредба на министрите е възможно единствено при наличието на делегация от страна на законодателя в самия закон или от страна на МС. Министрите имат право да издават и инструкции, чрез които дават указания на подчинените им органи относно прилагането на нормативен акт, който те са издали или чието изпълнение те трябва да обезпечат; те притежават ограничено персонално действие – те са задължителни само за подчинените им органи в рамките на системата която ръководят. 
Юридическа природа на указанията, издавани от министрите. Министърър получава правомощието да дава указания за прилагането на съответния нормативен акт. Каква е юридическата природа на тези указания. 1. По своето ествество те съдържат правила за поведение. 2. Тези правила са юридически задължителни за адресатите, а неизпълнението им поражда санкция. Следователно те нямат чисто „пожелателен” характер. 3. Указанията имат общ и абстрактен характер, защото са отправени към неопределен кръг правни субект в рамките на съответното министерство и са приложими многократно. Следователно те имат нормативен характер. 
НО! Съдът не е задължен да прилага указанията, тъй като те не представляват „закон” по смисъла на чл. 117, ал. 2 от Конституцията. 

Контрол за законосъобразност на
нормативните актове на изпълнителната власт.

Два вида гаранции: нормативни – установени в правните норми на Конституцията и законите; институционални – установяване на специализирана институция, която да упражнява контрол за законосъобразност. 
1. От нормативните гаранции най-важна е гаранцията, установена в текста на действащата Конституция от 1991г., според която се предвижда изрично и изчерпателно посочени обществени отношения да бъдат уредени със закон. Изрично посочени са около 40 такива случаи (!). Говорим за сфера на изключителното действие на закона. НС е длъжно да уреди обществените отношения в тази сфера пълно и изцяло. 
Законова гаранция представлява изискването за изрична делегация от страна на законодателя и забрана за повторна делегация. 
2. Институционална гаранция за законосъобразност е съществуването на съдебен контрол за законност. Родина на административното правосъдие е Франция. 
Процедура: Всяко лице, което има правен интерес може да подаде жалба, а прокуратуратурата – протест относно законосъобразността на нормативен акт на МС или министър. Компетентен орган е ВАС, като делото се разглежда в открито заседание от 5 членен съдебен състав. Съдът се произнася с решение, което е необжалваемо и окончателно. Диспозитивът на решението, с което се отменя нормативен акт, се обнародва в ДВ в влиза в сила в деня на обнародването му. 
Юридическа сила и юридическо действие на решението. Има сила на присъдено нещо. Решението на ВАС е задължително за участващите по делото органи и лица. Когато с решението се отменя нормативен акт на МС или министър, то е задължително за всички правни субекти. Юридическото действие се изразя в неговият конститутивен ефект. По силата на съдебното решение юридическата сила на нормативния акт отпада, а неговото юридическо действие се преустановява. Действието е в бъдеще време. Освен по съдебен ред нормативните актове, издавани от министрите, могат да бъдат контролирани относно тяхната законосъобразност и от МС.

 

Правен обичай

Правният обичай е правило за поведение, намиращо се в социалната среда, действащо в рамките на ограничена територия или социална група, установено и придобило задължителност по пътя на дълготрайна употреба и притежаващо правна санкция. 

1. Най-съществения белег на правния обичай е неговото съществуване в социалните факти и практики, в социалната среда. Липсва волята на законодателя! Правният обичай съществува в типично и масово поведение на членовете на социалната група. Правният обичай има ограничена териториална и персонална сфера на действие. Във времеви аспект е необходимо да е бил постоянно и трайно спазван достатъчно дълъг период от време. 
На тази основа правният обичай придобива и задължителност, която има психологически характер. Но правният обичай има правен характер, защото неизпълнението му е свързана с правна санкция. Санкцията – както всяка правна санкция – е външна и се налага от специализиран орган. 
Обичаят се превръща в правен обичай чрез неговото признаване и прилагане от съдебните органи. (A priori – според психологическата теория за правото). 
Разграничения от: а) обичайните норми, които са само вид социални норми, при които липсва правна санкция, а санкцията е дифузна (осъществява се от социалната група) б) съдебната практика, която представлява сумата от съдебни решения по прилагане на писаното право. 
Законите. Правният обичай изпълнява допълваща роля и регулира случаите, когато законът не е пълен. Прилага се secundum legem – субсидиарно, само когато законът изрично се позовава на него. Възможно е макар и в един изключителен случай, съществуването на пр. обичай contra legem. Така е при отмяна на правни норми поради тяхното неприлагане. 

2. Правният обичай като субсидиарен източник на правото
В съвременната бълг. пр. сист. правният обичай е субсидиарен ИнП. За решаване на казуса се използва обичайно правило за поведение, но не самостоятелно и изолирано, а в единство с всички останали норми от правната система. 

Съществуват три хипотези: 
А) Когато обичаите подпомагат правните норми. 
Чл. 4 ГПК: „При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта” Текстът показва типично субсидиар-ния характер на пр. обичай, който може да бъде използван само в случаите, когато липсва закон. По отношение на договорите чл. 20 ЗЗД предвижда при наличието на неяснота в техните уговорки да бъдат тълкувани с оглед на обичая. 
Частни случаи: 1. чл. 300 ТЗ – когато съдът допълва търговски договор, той се съобразява с „търговския обичай”. 2. При избор на приложимо право „ако не е уговорено друго се смята, че страните са приели за приложим обичая…” – чл. 437 ЗЗД. 

Б) Втората хипотеза обхваща практиките 
В юридически план решаващо за практиките е техният подчертано локален характер. Чл. 154 КТК предвижда, че разноските по снемането на товара от кораба се определят от „договори или разпоредби и обичаи, действащи в пристанището”. 

В) При изрази като „обикновени дребни сделки”, „обиконовено употребление”, „грижа на добър стопанин”. 

Обичаите трябва да бъдат доказани от страната, която се позовава на тях! 

3. Правният обичай като основен източник на право
а) В международното право. При МПП се прави разграничение между правен обичай и фактически практики. Приема се, че пр. обичай възниква на базата на признаване на юридическата задължителност на вече съществуващи юрид. практики. 
При МЧП като типична обичайноправна норма се сочи формулата Locus regit actum – юридическият акт е подчинен на закона на местоизвършването. 
б) В някои съвременни правни системи (предимно в екваториална Африка) правния обичай е основен източник на правото. Той запазва силно влияние предимно на регионално и местно ниво и в някои правни отрасли.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *