Обща теория на правото (разширена версия)

1. ПРЕДМЕТ НА ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

Общата теория на правото е обществена, юридическа и в редица аспекти политическа наука. Тя изучава правото и по-специално правните норми – една от много важните разновидности на социалните норми изобщо. Нормата е общо(не единично) правило за поведение, което регулира една или друга конкретна дейност на хората. Социалните норми са твърде разнообразни, като обхващат цялостния живот на обществото, всички жизнени прояви на човека. Те биват нравствени (морални, етически), технически, религиозни, политически и мн. др. Измежду тях особено значение имат правните (юридически) норми, защото регулират най-важните, жизнено необходими социални отношения и са гарантирани от принудителната сила на държавата. Това (последното) обяснява защо правото е най-ефективен регулатор на поведението на хората.

Съвокупността от всички видове социални норми, включително юридически, образува нормативна регулативна система (НРС) на обществото. Централно място в нея заемат правните норпми.

По принцип всяко обществено отношение може да се постави под закрила на държавата, т. е. да му се придаде официална – юридическа – форма. Общата теория на правото изучава определен кръг обществени отношения и правните норми, които ги регулират. В своята съвокупност обществените отношения между хората образуват предмет на правното регулиране, който и е обект на Общата теория на правото. Всички юридически науки изучават определен кръг обществени отношения, регулирани от правото, а предметът на отделната правна наука е онази специална съвокупност от правни норми, която регулира дадена обособена сфера на обществените отношения.

Общата теория на правото като наука и учебна дисциплина изучава и обяснява най-общите закономерности, свързани с произхода на правото, етапите на неговото развитие, същността и формите, целите и неговите задачи. Тя анализира също така взаимодействието между правото и другите обществени явления. На първо място тя се интересува от връзката и взаимодействието между правото и държавата, защото те са генетично и функционално взаимосвързани. Генетично – поради общия си произход, функционално – предвид иманентната действена взаимозависимост. Нито държавата, нито правото не могат да функционират отделно и самостоятелно, независимо една от друго.

Така правото не може да съществува без подкрепа на държавния апарат, който осъществява и следи спазването на правните норми. Правото без държавна сила е само една сянка, както се изразява един от немските юристи през ХIХ век. От друга страна и държавата не може да съществува без правото, тъй като тя е правно организирана институция (учруждение) и всички действия на нейните органи са облечени във формата на юридически актове.

Спецификата на държавната принуда е в това, че тя се осъществява от специализиран професионален апарат и на основа на нормите, създадени за тази цел. . Държавните органи от своя страна са или правотворчески, които създават правото, или правоприлагащи, които реализират правните норми, или правозащитни (правоохранителни), които осигуряват прилагането, защитата или охраната на правото.

Общата теория на правото изучава вътрешните отношения между държавата и правото. Шо се касае до външното взаимодействие между правото и другите – метаправните – обществени явления, то последното се изучава от Философията на правото и другите обществени науки. . В исторически план Общата теория на правото се развива дълго време в своеобразно съперничество с Философията на правото, тъй като и двете дисциплини (науки) дават най-широки и всеобхватни обобщения за правото .

Разликата обаче е в предмета на изучаването. Ако Общата теория на правото се ограничава в пределите на чисто правните явления, изучава вътрешния живот на правото, дава най-широки обобщения, но само в сферата на правото и нейните взаимоотношения с държавата, то Философията на правото намира своя научен терен в изучаването на външните (за правото) взаимодействия между правото и метоправните явления (морал, наука, религия,политика, икономика, военно дело и т. н. ).

 

2. МЕТОДОЛОГИЯ НА ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО.

За да определим предмета на дадена наука поставяме общия въпрос какво изучава тя, но за да разберем нейните методи трябва да отговорим на друг въпрос – как, по какъв начин, с какви средства се извършва изследването. Методът е своеобразен път, по който върви изследването.

Всяка наука се стреми преди всичко да обясни изучаваното явление. Но всеки предмет, всяко обществено отношение могат да бъдат обяснени по различен и даже противоположен начин, в зависимост от метода на дадена наука. Ето защо методите се отнасят до същността на науката, те са съществени.

Методите на всяка наука имат за цел да дават научно знание за нейния предмет. В науката на всяка категория може да се придаде методологически характер.

Методите, най-общо казано, могат да се разделят поне на две одновни групи. Едната група образуват общи, или универсални, а другата са частни, или специални методи. Общите (или универсалните) методи се използват във всички науки, докато частните – само в специални области.

Историческият метод е един от най-разпространените и има всеобщо приложение. Всички науки в широк смисъл на думата са исторически. Те изучават история на развитие на природата или на обществото. При ползването на историческия метод явлението се изследва в своето зараждане и развитие. Той се противопоставя обикновено на метафизическия ( догматичен) метод

Другият универсален метод, който се използва от всички науки, е сравнителен, или компаративен. Без него също не може да се формулира една или друга обща закономерност на явлението. Понякога (често) историческият и сравнителният методи се обединяват в един общ сравнително-исторически метод.

Третият общ метод, който се използва от всички науки, е логическият. Той има най-голямо значение за правото поради самата му (на правото) природа. Всички науки без изключение боравят с такива логически категории като анализ, синтез, силогизми, индукция, дедукция и т. н., но за правото те са особено важни, тъй като правото трябва да бъде логически хармонична и непротиворечива система.

Втората голяма група са частните методи, които важат за отделни конкретни науки. По-специално в правото се използва нормативният, или както често, но не съвсем точно, го наричат формално-логически юридически метод. Това се обяснява, както вече казахме, с хармоничната природа на правото, с неговата вътрешна съгласуваност и логическа непротиворечивост. Одновременното действие на две противоречиви правни норми е логически невъэможно, едната изключва другата при нейното приложение. В правото се използват все по-широко и други частни методи: кибернетически, структурно-функционален, на конкретни социологически изследвания и други. Функционалният метод е един от най-модерните.

Научните знания съществуват на две равнища – емпиричното, което се опира върху опита и експеримента, и теоретичното, което ползва логическите операции. Според това деление общата теория на правото е теоретическа, а не експериментална наука. Знанията, които тя придобива, са абстрактно-теоретически и се нуждаят от от проверка в практиката, в живота.

 

3. ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО В СИСТЕМАТА НА ЮРИДИЧЕСКИТЕ НАУКИ

Мястото на Обща теория на правото в системата на юридическите науки е в раздела на теоретико-исторически знания за правото. Всички юридически науки могат да се разпределят условно най-малко в три основни групи.

Първата група образуват правните науки, които дават теоретико-исторически знания. Това са общотеоретическите и исторически науки за правото и държавата. Към тях спадат Обща теория на правото (науката, с която ние се занимаваме), Обща теория на държавата, История на общата и българската държава и право, Политически и правни учения и др.

Втората група е на юридическите (правните) отраслови науки. Те изучават правните норми, систематизирани по предмета на правното регулиране, или кръга на обществените отношения, които уреждат: гражданско право, конституционно право, наказателно право, процесуално и др. По-късно от тези основни отрасли се отделят и стават самостоятелни други отраслови правни науки: трудово право, семейно и наследствено право, административно право, финансово право и т. н.

Третата група са приложните правни науки, чията характерна особеност е в това, че тяхното научно съдържание не е юридическо, а е от друга наука извън правото. Юридическата практика обаче не може да се развива нормално без да се опира на тези науки. В тази група влизат съдебна медицина, криминалистика, съдебна статистика, съдебна психиатрия и др. подобни науки.

Значението на Обща теория на правото като общотеоретическа научна дисциплина е голямо. Тя изработва общи понятия и методологически категории, които намират широко приложение във всички, особено в отрасловите правни науки.

 

 

4. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ОБЩАТА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

Правото като наука започва да се изучава още в дълбока древност, когато се появяват първите държави, дълго преди да се появи Законникът (Кодексът) на Хамурапи през ХVII век пр. н. е. във Вавилон. Съвременните научни данни сочат, че закони са изучавали още учениците в първата месопотамска държава Ур- Наму. (ХХV пр. н. е. ).

В основата на гръцко-римската представа за правото стоят и го определят етически, т. е. нравствени понятия.

В европейските страни идеята за правото като израз на справедливост се изгражда постепенно като в хода на историческото развитие преминава през различни етапи.

Първият период започва от появата на ранните държави на европейския ковнтинент. В древногръцката митология богинята Темида е олицетворение на всеобщия и естествен ред в природата и обществото. От брака й със Зевс се раждат Евномия (равенство) и Дике (справедливост). Редът се охранява от Сила и Власт, слугите на Зевс, които той изпраща за да въдворят ред и спокойствие между хората и боговете когато този ред се нарушава. Така към Равенство и Справедливост се прибавя Сила. Човешкият закон в своята същност е съчетание на право и сила.

През ранния период на държавността първият гръцки поет Хесиод свързва по вече сложила се традиция обичайното право с понятието “темис” и като израз на сраведливостта – с понятието “дике”.

Прочутият Питагор прибавя към определението на право” математическото понятие “равенство”.

Аристотел задълбочава определението на правото и го разглежда вече като историческо и политическо явление. Правото за него е политическа справедливост, т. е. справедливост, установена от държавата. Както и другите прочути гърци той свързва правото и с морала. Обичайното право се изгражда спонтанно и стихийно върху наследените обичаи, които в своята същност са нравствени норми

Особено забележителен е римският период от историческото развитие на правото и юридическата теория за него. Римляните създават безсмъртното и величествено частно право, което урежда предимно гражданскоправните отношения и определя правата и задълженията на римските граждани. Римските юристи повдигат фундаменталния въпрос за предназначението на правото. Дългът на юристите, според тях, е да се грижат за правосъдието, да величаят доброто и истината, да различават справедливо от несправедливо, позволено от непозволено.

Правото според римляните се дели на няколко групи норми. Първата група образува публичното право, което включва също религиозни норми (т. нар. сакра). Правните норми не са диференцирани още от религиозните.

Особено е разработено от римляните обаче вече споменатото частно право. Неговите норми образуват втората и основна група. Частното право се състои от jus naturale, т. е. природно, или естествено право. Нормите на jus naturale притяжават не само хората, но и всички живи същества. В частното право се включва също така jus gentium, или общо право на народите”, което се отнася обаче само до хората, независимо от тяхната държавна принадлежност. По-късно то ще послужи за основа на международното право. Третата част на частното право образуват нормите на jus civile, или собствено право на древните римляне – квирити.

Правната наука разцъфтява през класическия период в римската държава. Към първата правна компилация при император Юстиниан през VI век (следкласическия период в римското право) вече са написани хиляди съчинения на правна тематика, включително и трудове за самата Юстинианова кодификация. Постепенно нейните текстове се редактират, преписват и предават от поколение на поколение, а също се рецепират (се заимствуват, се включват) в правото на европейските страни.

Следващият период в развитието на правната наука е Въэраждането – Ренесанса (Франция) и Реформацията (предимно Германия). През този период европейските страни извършват масова рецепция (заимствуване) на римското частно право и формират собствените национални правни системи.

Времето на заимстване (рецепцията) на Римското право е свързано с неговата усилена теоретическа разработка. Ранната рецепция започва още през ХII век в бързо възникващите и развиващи се през Средновековието феодални търговски градове. Старите текстове на римското право се приспособяват към новите исторически условия, а успоредно с това продължава развитието на научно-теоретическата правна мисъл. Особено голяма заслуга за нейния напредък през този период имат университетските школи на глосаторите и постглосаторите (от “глоса” – “коментар”, бележка).

По-късно се заражда, развива и обосновава естественоправната представа, че правото се корени в природата, в същността на човека, плод е на неговия разум (ratio). Рационалистите от естественоправната школа се занимават главно с теоретично решаване на проблема за справедливост и равенство в правото. Великите географски открития доказват, че държавата е продукт на историческото развитие, а преди нея е съществувало първобитно, природно, естествено състояние, за което е характерно, считат естественоправниците, вродено право на живот, лична неприкосновеност, семейство и собственост.

Другата характерна черта на естественото право, според тях, е неговата неизменност и постоянство, въпреки че то е неписано право. Естественото право, а още по-точно неговите изисквания, трябва задължително да се отразяват в писаното човешко право, което създава държавата. Следователно, право за тях е дуалистично по своята природа, при това водеща роля изпълнява естественото право. Ако писаното човешко право противоречи на императивите на естественото право, то такова право не бива да се изпълнява, да се спазва. Естественоправниците развиват по-нататък учението за гражданското неподчинение, основите на което в ожесточените борби със светската власт е заложила още църквата и нейните видни теоретици начело с прочутия Тома Аквински.

Под лозунгите на естественоправниците за свобода, равенство, братство и справедливост се извършват буржоазните революции. Естествените права се закрепват в политическите декларации и се превръщат в позитивно право. Като такива те намират място в първите конституционни актове. Американската конституция (1787), Френската Декларация за правата на човека и гражданина (1789) и Конституцията от 1791 г.

След буржоазните революции в Европа идва епохата на Реставрацията. По това време настъпва разцвет на аналитическата (историческа) юриспруденция, която е консервативна и реставраторска само в политическо отношение.

Историческата школа, една от най-авторитетните представителки на научната мисъл през тази епоха, критикува ненаучните, слабите пунктове в естественоправното учение. Нейните идеолози убедително доказват, че не съществуват някакви абстрактни, вечни и неизменни права, които не са записани никъде, но присъстват само в съзнанието на човека. Те твърдят с основание, че първоначално правото възниква стихийно, спонтанно, закрепва се в паметта на много поколения като обичайно право, а по-късно се санкционира (утвърждава, признава) от държавата. Идеолозите на историческата школа отхвърлят обаче (главно по политически мотиви) тезата за естественото право изцяло, без да приемат и признават ценните идеи на естественоправниците за равенство и свобода като основни принципи на демокрацията.

Представителите на немската класическа школа във философията (и преди всичко Хегел и Шелинг) приемат (считат) обаче, че задачата на новата философия на правото е друга – да даде научно философско обяснение на позитивното действуващо право, като се отрази в него всичко положително и ценно от миналото, включително и от естественоправната школа. Утвърждава се постепенно позитивистската представа, че правото е особена съвокупност от норми, които регулират по определен начин обществените отношения. Те са създадени от държавата и обезпечени от санкциониращата й принудителна сила. Между съдържанието и формата на правото може да съществува определено, понякога антагонистическо противоречие. Същността на правото е справедливост, но законът (формата) понякога не е такъв. Неговото съдържание не винаги съвпада с формата му.

Именно през този период от историческото развитие на правото се оформя окончателно една нова наука, позитивистска по своя характер – Обща теория на правото. Нейните основни юридически научни източници са Юридическата енциклопедия, която се преподава в правните учебни заведения и позитивистските представи за правото. Тази наука се развива в борба с новата Философия на правото, като битката се води главно за научния терен (предмет) на изследването. В крайна сметка съперничеството между двете науки завършва с окончателното разграничаване на техните научни предмети, което не е въпрос на нашето разглеждане.

Що се отнася до Юридическата енциклопедия, от Уводната част на която израства Общата теория на правото, тя е учебна правна дисциплина, която се преподава по това време в юридическите факултети. В Уводната си част тя включва най-общи юридически (правни) понятия, а в другите си части разглежда различни видове конкретни права и задължения, които се отнасят по своето съдържание до наказателното право, частното право, процесуалните науки и пр.

През ХIХ век се обособяват като самостоятелни и съответно бързо се развиват различни отрасли на правото – семейно, търговско, вещно, конституционно, административно, наказателно и др. Общият предмет на Юридическата енциклопедия като учебна дисциплина се разделя на редица отделни частни предмети, които започват да образуват конкретни отраслови предмети на множество правни науки. Общите понятия от Увода на Юридическата енциклопедия се развиват в основни научни категории на Обща теория на правото. Тя от своя страна извежда общи абстрактни понятия от всички правни дисциплини като изтласква Философия на правото в периферията, която има обаче огромно значение за правото – в сферата на метаправни явления (морал, политика, икономика, религия и др. ), които въздействуват на правото, а често и определят неговото съдържание.

 

5. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПРАВОТО

 

Първите най-древни памятници на правото са открити на територията на сегашния Ирак, в Месопотамия след Втората световна война – законите на Ур-Наму (ХХV в. пр. н. е.), Ешнуна и Билалама, които са с няколко века “по-стари” от Законника на Хамурапи (ХVII в. пр. н. е.), който е прието традиционно да считат за най-древен юридически памятник. Дълго време правните норми не са диференцирани от култовите, или религиозните.

Според древната митология в първите исторически известни за нас държави (Египет, Шумер и Акад, Индия и др.) законите се дават на хората от боговете или техните пророци. Древноиндийската митология твърди, че Бог Ману сътворява от устата си брамините (жреците); от ръцете и раменете – чиновниците (кшатрии) в цивилния и военния държавен апарат; от бедрата – свободните занаятчии, земеделците, моряците и др. ; най-после от долната и мръсна част на тялото си – от стъпалата – създава бедните и онеправдани хора, т. н “шудра”. Като обособява тези социални групи в касти той дава на всяка от тях съответна “карма”, или закон за живота. Евреите получават първите закони от пророка Мойсей, шумерите, акадците, египтяните – от боговете, мюсюлманите – от пророка на Аллаха Мухамед и т. н. По такъв начин на първите правни норми на младите държави е придаден божественият ореол, което улеснява тяхното изпълнение. Понататък науката постепенно натрупава частици от истинското знание за произхода на първите държави и съответно на техните правни закони.

През 1877 американският етнограф, археолог и историк Люис Морган издава своя прочут труд ”Първобитното общество”, който за държавноправната история изиграва същата роля като трудовете на Чарлз Дарвин за естествознанието. Морган твърди, че държавата е исторически продукт от вътрешното развитие на самото общество. Като описва някои характерни черти в индианските общества на Америка и ги сравнява с обществата на Древна Гърция и Рим, той открива някои важни научни истини. Според него всички народи без изключение преживяват додържавен стадий на родовоплеменното общество.

Морган разделя живота на всяко първобитно общество на три задължителни периода: дивачество, варварство и цивилизация. Държавата възниква чак на третото – последно стъпало на варварството, наречено също “”военна демокрация”. Така обществата навлизат в епохата на цивилизациите. Държавата е цивилизационен белег на новия тип социални общности на хората.

Първите малки държави градове (полисите”) се появяват на базата на териториална принадлежност на хората, а не на основата на тяхната кръвна връзка, която споява древното додържавно родово общество. Кръвнородствените връзки на населението, характерни за предисторията на обществото се разпадат и отиват на по-заден план под влияние на много и най-разнообразни социални фактори. Решаващи са развитието на материалното човешко производство, появата на пазарните отношения, свързани с разделението на труда, възникването на частната собственост, както и демографският фактор на непрекъснато увеличаване на населението.

В социалната организация на родовото общество управлението е просто и примитивно. Общото събрание на всички пълнолетни членове на рода избира старейшина, племето има вожд (цар, хан, княз, крал и т. н.) и съвет на старейшините, които ръководят общите работи на рода и племето, решават конфликтите между своите членове, изпълняват култови функции, оглавяват рода или племето по време на война и изпълняват спорадически други функции, които се появяват от време на време в тази застинала във вековете консервативна родова организация.

С възникването на държавата се появява още една много важна нова, непозната преди надстройка, която постепенно подкопава и разрушава древната социална органидзация на обществото – постоянен професионален апарат на управлението (военен и цивилен). Разделението на труда, включително и в сферата на управлението, има решаващо значение за образуването на държавата.

С разделението на труда е свързано зараждането на частната собственост, пазарните отношения и икономическото неравенство между хората, появата на богати и бедни, пропастта между които непрекъснато се разраства, а заедно с нея се задълбочават и социалните противоречия в обществото. Възниква обективна потребност и в съответното тяхно регулиране.

Когато скотовъдството се отделя от земеделието се създава възможност и необходимост за размяна продуктите на труда, появява се частната собственост и пазарните отношения. Семейството в повече случаи става моногамно и патриархално, като жените подпадат под властта на мъжете, загубват равноправието си и заемат трайно подчинено положение в обществото.

Другото крупно разделение на труда е свързано с развитие на занаятите. Укрепват и стават все по-стабилни пазарните отношения, като се разраства и задълбочава противоположността между бедни и богати. Кръвнородствените родовоплеменни връзки не изчезват, но отстъпват на заден план.

Със следващото крупно обществено разделение на труда се появява и бързо увеличава новото революционизиращо обществото съсловие на търговците, а заедно с него кредиторите, лихварите, длъжниците и мн. др. По това време се образуват първите държавни формирования, а именно полисите, или градове държави. От миналото се запазват общите народни събрания, но се променя същественно тяхното социално съдържание. Обособява се специална постоянна група хора, занимаващи се единствено с военно и цивилно управление и съответните професионални органи, които образуват първичен държавен апарат.

Държавата се появява, когато племенните съюзи, включително с племена от различен етнически произход, достигат определено равнище (етап) на икономическо, политическо, културно, религиозно и под. развитие.

Този рязко осложнен социален живот изисква и принципно нова нормативна система за регулиране дейността на хората. Социалните норми в своята съвокупност образуват цялостна нормативно-регулативна система, чиято цел е да организира по определен начин новите обществени отношения между хората. Нормата служи като образец, еталон, или общо правило за поведение. Тя се утвърждава и налага в резултат на безкрайно повторение на едни и същи действия, които в последна степен се превръщат в траен навик и се изпълняват доброволно от основната маса на хората.

В древното общество нормативно-регулативната система се характеризира с някои принципни особености. В додържавното общество тя представлява първоначално съвокупност от неписани синкретични (слети, единни, недиференцирани) норми, които регулират тези недиференцирани още (на нравствени, религиозни, битови и др. ) обществени отношения. Социалните норми тук по своята природа са забрани, норми -“табу”. Те са устни (тъй като писменост още не съществува) и се предават словесно от поколение на поколение. От правна гледна точка в тях липсва разделението на права и задължения. Там където няма още право, няма личност и разделение на субективно право и юридическо задължение .

Тъй като отсъства още такава социална организация като държава, нормите са гарантирани само със силата на колективното убеждение и обществената принуда. Липсват специализирани професионални органи, които да осъществяват организирано систематическо насилие. Наказанията, макар и обществени по своя природа, все пак са много ефективни (като крайна мярка, изгонване от рода, което в древното общество означава, че изгнаникът се лишава от защита и покроветелство на общността, т. е. се обрича на сигурна смърт). Принудата в крайна сметка няма политически характер.

С появата на държавата израства качествено нов тип регулативна система, чието ядро се образува от правните норми. Както новият вид обществени отношения се основава върху качествено друг вид социални предпоставки (частна собственост, пазарни отношения, икономическо неравенство, кредитно-финансови лостове и т. н.), така и регулиращата ги нормативна система се базира върху нов вид социални норми – правото. То се ражда от трансформираните и признати от младата държава обичайни норми (обичаи), и по такъв начин новороденото право е преди всичко и преимуществено обичайно право.

Нововъзникналата политическа организация на обществото – държавата – взема под своя закрила най-напред жизнено важните интереси на гражданите: техния живот, личната безопасност, собствеността, сакрата (свещеното ) и т. н.

В самата норма се извършват дълбоки структурни промени – в нея се диференцират субективно право и юридическо задължение. От сега нататък те ще бъдат гарантирани не само от силата на общественото мнение и колективното въздействие, но преди всичко от властническата сила на специализиран професионален държавен апарат за принудата. Той ще решава на какви права и задължения да се придаде официален характер.

Процесът на ранното правотворчество протича в две основни форми, които условно могат да се обозначат катонародно и държавно нормотворчество. Техните особености се състоят в следното.

При народното нормотворчество държавата не участвува пряко в създаването на самите норми, или общи правила за поведение. Източникът на правото тук е юридическият обичай Въобще всеки обичай е исторически наложила се норма на поведение, която се превръща в неоспорим задължителен навик и се изпълнява по традиция, доброволно в продължение на много години и даже поколения. Обичаите се превръщат в правни актове когато държавата (в лицето на съответните компетентни органи) ги обявява за закон и с това им придава качество общозадължителност., т. е. осигурява тяхното изпълнение. Трансформацията на обикновените обичаи в законв право, се съпровожда с промени в тяхното съдържание, с оглед интересите на управляващите.

При държавното правотворчество държавата сама непосредствено създава нови правила за поведение от общ характер (норми), които не са съществували преди това. Този процес протича на свой ред в две основни форми, принципно различни с оглед на създаващите ги държавни органи. Ще отбележим, че посочените исторически различия се отразяват и оставят своята следа до днес върху националните правни системи. Какви са тези различия ?

От една страна държавата създава нови правни норми чрез решения на съдебните (държавни) органи. В тези случаи източник на правото, който изпълнява ролята на норма е съдебен прецедент, а правото, създадено от съдебните органи, е по същество съдебно прецедентно право. В националните правни системи от този род практиката на върховните съдилища днес се обявява официално (като правило чрез конституцията) за източник на правото. Подобни национални правни системи наричат също съдебно-нормативни системи. Типичен пример е правото на Великобритания.

В преобладаващите случаи новите норми се създават по друг път – чрез актове или решения на други, несъдебни (административни, законодателни) държавни органи. Източникът на правото тук е закон или някакъв друг нормативен акт. Така се формират правните системи на страните от континентална Европа.

 

6. ПРИЗНАЦИ НА ПРАВОТО

Правото е институционално образувание, феномен (както и държавата) с най-висока степет на институциализация, т. е. на социалната сложност, формална организираност и определеност. Институт в социологически смисъл е съответната устройствена организация на обществената дейност, която придава една или друга форма на обществените отношения. Това означава по-конкретно, че държавните органи и правните норми се създават по строго определен от закона (формализиран) начин.

Правото е формализирана система и като институционно образувание е външно обективирана в някаква норма във вид на юридически обичаи, съдебни или (по-рядко) административни прецеденти, нормативни договори, закони или други нормативни актове. В резултат на това правните норми придобиват формална определеност във вид на писмен документ.

Формалната определеност като качество е специфичен белег на правото. Това означава по-конкретно, че съдържанито на нормата се закрепва точно и формално в текста на споменатия писмен документ .

Историческите форми на външното обективиране на правото са твърде разнообразни. Първите правни паметници са изписани на глинени плочи, изсечени върху камък, пирографирани върху дърво, даже просто записани на дървени кори (т. нар. берестяньiе грамотьi” в Русия) или по някакъв друг начин обективирани във външния свят. Каменните стели са поставени често на публични места в ранните полиси. За правото е от огромно, същностно значение неговия формализъм.

Друг важен белег и иманентно качество на правото е нормативността, което означава, че правото съществува във вид на нормите, а нормата е общо правило за поведение, което действува по отношение на неопределен кръг от хора в обществото. Ако са налице едни и същи обстоятелства, то за субектите се предписва едно и също поведение.

Правните норми имат специфичен механизъм за гарантиране. Те са обезпечени от принудителната сила на дърлжавата, на нейния специализиран апарат за принуда. Нормите, ако е извършено правонарушението, въздействат чрез юридически санкции, които се прилагат когато има нарушение на техните разпоредби.

Важно свойство на правото е и неговата общозадължителност и безусловност. Разпоредбите на правната норма са безусловни и еднакво задължителни за всички – и за управляваните, и за управляващите.

Правото притяжава волеви характер. В нормата е записана волята на държавата. И тази воля е обявена от държавата за безусловен закон за всички. В субективното право е изразена също така волята на субектите на правото.

Проблемът за волята е разработен подробно през Средновековието, главно в теологията, във връзка с т. нар. проблем за теодицеята (божествена справедливост”).

Друго важно свойство на правото е неговата систематичност, тъй като правото по своята природа е вътрешно съгласувана и хармонична система от норми, които не бива да си противоречат. Ако в правото има две норми, които взаимно си противоречат, те логически взаимно се изключват и не могат да се приложат. В тази връзка в правната наука е изработена система от правила, които се прилагат, за да се изключи противоречивото действие на една от нормите.

Следващо важно свойство на правото е неговата иерархичност. В правната система нормите са подредени в строга последователност и подчиненост. Същото важи и за организацията на държавния апарат, в който действуват принципи на субординация и координация. Демократическата държава се изгражда също върху принипа на разделение на властите на три относително самостоятелни и независими подсистеми на държавните органи:законодателна, изпълнителна и съдебна власти. Вътре в отделните подсистеми органите, като правило, са подредени върху принципа на иерархията. Този принцип позволява да се определи юридическата сила и на отделните правни норми. Общият принцип е нормата с по-висока юридическа сила отменя действието на нормата с по-малка юридическа сила.

Много от авторите считат, че специфичният признак на правото е неговата нормативност. Но нормативността не е специфичен, а родов признак на правото, тъй като качеството нормативност притяжава не само правото, но и други обществени явления -политиката, етиката, религията и др. метаправни явления, даже идеологиите. Може да се отбележи обаче, че нормативността е присъща за правото в най-голяма степен, тъй като един от неговите основни компоненти, ядрото на правната система, е обективното право, или съвокупност от правните норми, които регулират обществените отношения.

7. ПРИНЦИПИ НА ПРАВОТО

 

Принципът е основополагащо начало на всяко обществено явление. Разгледано от системна гледна точка то се изгражда и функционира върху определени принципи. Правото като обществено явление също се основава върху съответните принципи, които могат да се разделят условно на три големи групи.

Първата група образуват общи принципи на правото, които са валидни за цялото право и за всяка отделна норма в частност. Това са принципите справедливост, хуманност, демократичност и други подобни.

Втората група са междуотрасловите принципи, които важат само за няколко правни отрасъла, но не и за цялото право. Такива са например някои процесуални принципи (да речем публичност на процеса), които са действителни еднакво и за наказателния, и за гражданския, и за административния и др. процеси.

Третата група се състои от отрасловите принципи, които са валидни само за даден отрасъл и съответно за нормите, които образуват този отрасъл. Те нямат значение за останалите отрасли на правото (напр., принцип на моногамия в брака в христианските и някои други страни).

Въпросът за принципите на правото е философски, а още по-конкретно правнофилософски проблем. Неговото значение се определя от факта, че той засяга непосредствено коренния въпрос за същността на правото и открива възможност да се обясни смисълът и предназначението на правото, неговата социална функция и множество други общи и по-конкретни проблеми, напр. за съотношение между закона и правото, за т. нар. правонарушаващо законодателство, за правовата държава, в областта на правоприлагането (празноти в правото, начини на тяхното попълване), на тълкуването на правото и т. н. Най-после проблематиката на принципите е свързана органически и с теоретическите постановки за системата на правото въобще и систематиката на обективното право по-специално.

Съвременната дума “принцип” е образувана от лат. “principium, което означава основа, или начало на нещо, на някакъв предмет или явление, неговото основание, т. е. онова, което образува фундаментът на нещо реално или фактическо в живота. Правните принципи са основополагащи идеи на правото, разгледано като определена разновидност на социалните идеи и нормативни системи, които (идеи) са отразени по някакъв начин в правните норми, т. е. преминали, пречупени чрез правото. Те се извеждат от правните норми на различни клонове на правото – от нормите на конституционното, гражданското, наказателно-процесуалното, трудовото, административното, екологическото и други отрасли на правото и са валидни (общозадължителни) или за цялото право, или за няколко отрасъла, или за отделен клон на правото.

Принципите на правото са неговите основни начала, които отразяват най-същественото в правното явление. Чрез тях се проявява същността на всяко национално право. Те са теоретичен израз на закономерното, обективно необходимото, или ако си послужим с езика на Хегел, “разумното и действитгелното” в правото.

Вече говорихме по друг повод, че правото, и още по-конкретно необходимото, обективното в него, не зависи от желанието на отделни хора и даже от субективните намерения и представи (произвола”) на законодателя, доколкото той е принуден и длъжен да се съобразява със съществуващите (независимо от негово желание) обществени отношения, в които се проявяват интересите на хората, и с обективно дадената вече правна система. (1)

 

(1)Според авторите на многотомния фундаментален труд “Марксистско-ленинская общая теория государства и права”, който представлява гледна точка на марксическото направление в науката за правото,”икономическите отношения определят, какво трябва да бъде закрепено в правото”, а принципите на правото “обективно обусловени от характера на обществените отношения на даден социален строй, от неговата икономическа структура” (М-Л Общая теория государства и права. Социалистическое право. ”, М., 1973, с. 43 ). Тази теза страда от известна едностранчивост, тъй като преувеличава ролята на икономическия фактор и игнорира (или подценява) влиянието на други, понякога решаващи, социални фактори . По-пълно и по-точно е формулирана позицията от А. М. Васильев, който подчертава, че принципите на правото са обективно обусловени от икономическия, социален, политически строй на обществото, от социално-класовата природа на държавата и правото, от характера на установения в страната политически и държавен режим, от основните принципи на изграждането и функционирането на политическата система на едно или друго общество. (вж. Васильев А. М. Правовьiе категории. М., 1976, с. . 216 – 225 ). Броят на обективните социални фактори, които влияят върху правото, а следователно се отразяват и върху принципите на правото може да бъде значително увеличен.

 

Правните принципи, както и всички други принципи, не съществуват обаче извън възгледите и конкретната дейност на човека. В тях, както и в другите идеи и категории, се отразяват определени обществени отношения, в нашия случай по-специално правните отношения между хората.

Юридическите принципи са израз на идеалното в правото. В дейността на хората те изпълняват ролята на своеобразни ориентири, основни насоки, които определят поведението на участниците в обществените отношения. Практическо значение обаче има обстоятелство дали тези принципи са отразени само в правосъзнанието на правните субекти или са закрепени в нормите на обективното право, т. е. дали са формулирани de lege ferenda или de lege lata.

Ако те са записани във вид на правни норми, то предвидените в тях правила за поведение придобиват качеството общозадължителност. Записани в другите, неправни документи, например в програмите на политическите партии, в научните съчинения, в лозунгите и пр., те нямат това качество, което притяжават нормите на действуващото право. (1) Възниква с основание въпросът

 

(1) Някои от авторите са категорични. Един от видните теоретици на съветското трудово право А. Пашерстник още в края на петдесетте години застава последователно на становището, че принципите на правото имат универсално значение, че те са “правни норми от общ характер”, ч са “винаги идеи, които вече са реализирани и закрепени в правото”. (А. Е. Пашерстник. О сфере действия и принципах советского трудового права. “Советское государство и право”, 1957, N 10, с. 99 ). Този възглед развива по-нататък С. С. Алексеев, който счита, че ако принципите още не са закрепени в правните норми, те не са правни (юридически) . ”Те са само идеи (начала) на правосъзнанието, научни изводи, но не и принципи на правото. ” (С. С. Алексеев, Общая теория социалистического права, вьiпуск I. Свердловск, 1963, с, 151. ). Принципите на правото се формулират, според него, във вид на отделни правни норми. (С. С Алексеев, Общая теория права, Т. 2, с. 38, М.,1982, с. 38). “Ако принципите не намират израз в съдържанието на правото, те са елементи на правната идеология” (пак там, Т. I, с. 98 ).

В литературата получи широко разпространение възгледът, според който принципите на правото, както и цялото право притяжават основно свойство (качество) – нормативност. Този възглед се нуждае от уточняване. Качеството нормативност притяжават и други обществени явления, не само правото – върху него почива изобщо социалното управление, което е по-щироко понятие отколкото неговата разновидност – държавното управление. Качеството общозадължителност притяжават обаче само правните норми. Принципите на правото са също така общозадължителни, щом те са формулирани във вид на правна норма. В противен случай те могат да се разглеждат най-много като “идеи -принципи”, или идеи на правосъзнанието, според израза на Л. С. Явич (Л. С. Явич, Право развитого социалистического общества. Сущность и принципъi”, с. 196)

Общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации, са един от източниците на международното публично право.

 

дали тези принципи, които още не са формулирани в нормите на обективното право, са правни (юридически) принципи.

Цели (задачи) на правото и принципи на правото. Между правните принципи и цялостната правна система съществува, както казахме, неразривна жизнена връзка. Всяка правна система се изгражда върху определени принципи, които образуват нейната основа, своеобразен юридически фундамент (1) и проникват чрез нормите на

 

(1). Някои автори определят образно правните принципи като своеобразни “носещи конструкции”, върху които се издигат нормите на обективното право, неговите институти и цели отрасли. (Вж. М. Н. Марченко, Теория государства и права, М., 1996, с. 59. Р. З. Лившиц. Теория права. М., 1994, с. 195 ).

 

обективното право в цялото правно явление, изразявайки законите на неговото развитие, дълбоката му вътрешна природа, или същност.

Самото изграждане на правната система започва от установяване на нейните цели и задачи на базата на определени основополагащи и ръководни идеи, които се обозначават в теорията с понятието “принципи”. Целите на правото по начало не са различни от идеалните цели, задачи и функции, които стоят пред държавата и целокупното гражданско общество. Става дума именно за идеалните цели и задачи на тези социални образувания, като в практиката е напълно възможно (и като правило става така) частично и даже пълно разминаване между техните цели и действителността.

Ако редуцираме целите на правото във вътрешен план в най-общия им вид, те могат да се сведат до следното. Първо, правото има за цел и предназначение да обезпечи такова регулиране на обществените отношения, което осигурява охраната на основите на справедлив, демократичен и стабилен обществен и политически строй в страната, а това е решаващата обективна предпоставка за нормалното функциониране на гражданското общество. Втората основна задача се свежда до охрана и ефективна защита на живота, личната безопасност, неприкосновеност и социалната сигурност на гражданите, на техните субективни права и свободи и съответно до обезпечаване изпълнението на техните обществени задължения. Казано накратко, правото съществува за да пази обществото и гражданина.

Целите и задачите на правото предопределят характера и системата на неговите принципи. Така прогресивните цели и задачи изискват по необходимост и съответните демократически принципи на организация и функциониране на правната система. Целите на системата не трябва да противоречат на нейните основни принципи. Тези принципи на своя ред са изходни положения за формирането на правната система.

Поначало социалното управление, а по-точно неговата нормативно-регулативна система притяжава качеството нормативност. Следователно нормативността не е специфичен признак на правото, тъй като нормативни са и другите социални регулатори – етически, религиозни, политически и т. н. Правото притяжава само най-висока степен на нормативност, включително и неговите юридически принципи. В това си качество те определят съдържанието не само на действуващите, но в известна степен и на бъдъщите правни норми. Принципите като ръководни начала на правната система посочват целите на правото, дават обща насока на правното регулиране на обществените отношения, на правомерното поведение на хората. (1)

 

(1). Вж. Ю. Тихомиров. СГП, Правовая система…, N 7, 1979, с. 33. Смирнов О. В. Соотношение норм и принципов в советском праве. ”СГП”, 1977, N 2

 

Принципът съдържа синтеза на общите признаци, на главните качествени свойства, присъщи на всички правни норми в цялото право, в няколко от неговите отрасли или на отделния му клон.

Всеки принцип е ръководно начало, главна идея, основно положение, които определят съдържанието и същността на явлението или предмета. Принципите на правото обаче не не са просто “ръководни идеи”, но са ръководните идеи, които ппритяжават правно качество и имат нормативен характер. Може да се каже даже, че те са най-важните, основни и най-общи норми, които изразяват качествените особености и ръководно-направляващите идеи както на цялото право, така и на един или друг правен отрасъл или негов институт. Принципите, както считат някои, са концентрирано отражение на водещите закономерности в развитието на съответните сфери на обществените отношения. (1)

 

(1). Манукян К. А. Принцип равноправия государств в международном праве. Ереван, 1975, с. 77

 

Оттук следва важният извод, че правните норми не бива да противоречат на принципите на правото. Това се отнася не само до правоприлагането, но най-вече и преди всичко до правотворческата форма на държавната дейност. От факта, че правните норми трябва да са в съгласие с принципите на правото произтича преди всичко недопустимост на правонарушаващото законодателство”. Правотворческият процес може (и трябва) да се извършва само от легитимните държавни органи, а новосъздаваните правни норми не бива да противоречат, т. е. следва да бъдат в пълно съответствие с основните и други принципи, и преди всичко с принципите на конституционосъобразност и законосъобразност на нормативните актове като основополагащи принципи на правовата държава.

Приоритетът на правните принципи пред отделните норми на обективното право обезпечава и е необходимо условие за непротиворечивост и хармоничност, логическа стройност и последователност на цялата правна система (на цялата система на действуващото законодателство). В случаи на вътрешна противоречивост на нормите, когато те се разминават с определени правни принципи, закрепени в конституцията, са валидни по-общите норми, т. е. правните принципи. Това е конституционно изискване. Разпоредбите на чл. 5 ал. 1 и 2 на Основния законо на страната постановяват: Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат; нейните разпоредби имат непосредствено действие. . Това означава, че ако се констатира възможното противоречие между нормите на действуващото законодателство и принципите на правото, открива се възможност за атакуване на незаконосъобразните норми пред съответните компетентни органи на държавата, а в случай на тяхната неконституционност – пред Конституционния съд на Републиката.

Класификация (групиране ) на правните принципи. В юридичесата литература се дават различни класификации на принципите на правото в зависимост от критериите, които се полагат в основата на класификациите. Не всички от тези групирания принципиално са приемливи поради това, че някои от тях разширяват неоснователно кръга от принципите, които могат да се причислят и да се наричат правни. Така в обширната литература от социалистическия период на развитието на източноевропейските страни, посветена на принципите на правото към тях причисляват често и принципите, които не са предвидени изрично (не са закрепени) в правните норми, но съществуват като правни идеи в правосъзнанието на участници в обществените отношения. Както бе споменато по-горе, някои ги наричат идеи-принципи, които съществуват само в правното съзнание и представляват елементи на правната идеология. Други автори разделят принципите на общосоциални и юридически в тесния смисъл на думата, или специални юридически принципи. Към общосоциалните се отнасят такива принципи като справедливост, демократичност, хуманизъм и т. н., които характеризират една или друга правна система.

Подобно разделение на принципите на правото не може да бъде споделено преди всичко с оглед на практиката на правоприлагането. В случаите когато се констатират празноти в правото се използва, макар и твърде рядко, аналогия на правото (analogia juris ), например, под формата на т. нар. революционно правосъзнание, “съвест”, “справедливост” и т. н. Ако такива категории (понятия) не са предвидени изрично в правните норми, получава се, че юридическите решения се вземат на основа на ирелевантните за право понятия. Открива се необозримо широко поле за прояви на субективизъма и произвол в правосъдната дейност. Ето защо днес правоприлагащите органи се придържат към твърдото правило, че принципите, които не са закрепени изрично в обективното (действуващото) право, не могат да се прилагат в практиката на правораздаването. Те не са юридически принципи и са ирелевантни, безразлични за правото.

Общосоциалните принципи, ако са отразени (записани) по някакъв начин в обективното право, в правните норми придобиват правно качество и могат да се разглеждат като принципи на правото. Само такива принципи придобиват юридическото свойство общозадължителност. Само те образуват фундамент на правната система и представляват юридическа основа за правното регулиране на обществените отношения, тъй като придобиват специфичните черти на правно явление и се проявяват като юридически регулатор на отношенията между хората. Следователно, обособяването на специални юридически принципи, наред с някакви общи (или общосоциални) принципи, които имат също юридическо значение, не е приемливо. Съществуват само юридически и неюридически (етически, политически, икономически, религиозни и др.) принципи, които са безразлични за правото.

Юридическите принципи се подразделят на три основни групи. Към първата група се отнасят основни, или основополагащи принципи. Те стоят в основа на цялата правна система, представляват нейното ръководно начало, имат общо значение за цялата правна система и са валидни за всички отрасли и институти на правото, за всички норми на обективното право. Именно те образуват т. н. носещи конструкции” на цялата правна сграда на действуващото право, в тях живее общият дух на цялото право (на цялата правна система), неговата истинска природа.

Втората група включва междуотраслевите принципи, които са ръководни положения и са валидни за няколоко правни отрасъла едновременно (например,принципът за независимост на съдиите е валиден не само за наказателно-процесуалното, но и за гражданско-процесуалното право; също така гласност на съдопроизводството и т. н. )

Третата група образуват отраслевите принципи ( някои ги наричат специални). Те са изходни, основни положения само за отделен конкретен правов отрасъл. Такива са например принципите за моногамност на брака в семейното право на европейските страни, доброволност на брака, на лична отговорност в наказателното право и др.

Всяка система на правото се основава върху определена съвокупност от принципи, които обезпечават нейната цялостност и единство, придават й съответната качествена характеристика.

Да разгледаме по-подробно принципите на трите посочени групи.

Общите (основополагащите) принципи . Към общите принципи на правото причисляват обикновено такъв исторически признат и утвърден класически юридически принципи като справедливостта. Правната норма според представите на древните гърци и римляни е преди всичко мярка за социална справедливост. По своята природа правото е прилагане на равна мярка, на еднакъв мащаб към различни, неравни хора, към най-разнообразни и специфични жизнени ситуации. (1)

 

(1). Според Маркс правото по своето съдържание е . “ право на неравенство, като всяко право”. “Равенството е в това, че измерването се прави с еднаква мярка – с труда”. “Равното право е неравно право за неравен труд”. (К. Маркс и Ф. Энгельс. Соч., том 19, с. 19 . )

 

Принципът на справедливостта в правото е главен, водещ принцип. В древността гърците и римляните отъждествяват “правда” и “справедливост”. ”Неправда” се разглежда като несраведливост. Аристотел посавя фактически знак на равенство между право и справедливост, като определя правото чрез политическата (полисна, държавна – В. З. ) справедливост. (1)

 

  1. (1)    В европейската правна литература се утвърди представата, че разбирането за правото като израз на справедливостта е характерно преди всичко за римското право, и оттам тази нраствена всъщност категория е образувала основата и на европейския (континеталния по-специално) тип на правото. Дълго преди римляните и гръците на Изток обаче правото се е свързвало с представите за сраведливостта. Така, в заключителната част на своя кодекс Хамурапи (ХVIII век преди н. е.) се позовава на справедливостта на законите, които той е създал и тяхната благословия от боговете. Аз, тържествено заявява Хамурапи, издадох законите с цел “силният да не тероризира слабия, за раздаване на справедливостта на сираците и вдовиците във Вавилон, за утвърждаване на законността, за справедливостта спрямо онеправданите. Написах моите ценни слова върху моята стела и я поставих пред моя паметник, аз, Царят на справедливостта,Царят на най-великите царе. Моите слова са избрани и мощта ми няма равна на себе си, управлявана от Бог Шамаш, великия правосъдник на небето и на земята. Нека се возцари моята справедливост в страната. ” В този натруфан и возвишен стил Хамурапи продължава цялото си заключение в Кодекса, изсечен на пет каменни колони на стелата, висока почти 3,5 метра и широка 2 метра.

 

В новото време прочутият представител на немската класическа философия Имануел Кант определя правото също чрез понятието справедливост . Тази традиция продължават учениците на Кант – кантианците и неокантианците. Така, например, в България ортодоксалният последовател на Кант – проф. Цеко Торбов в докторската си дисертация (1) подробно обосновава

 

(1)Цеко Торбов. Основен принцип на правото. Право и справедливост. ” С., 1940 г.

 

защо справедливостта трябва да се разглежда като основен принцип на правото.

Не всички мислители обаче определят правото чрез справедливостта. Така,другият забележителен представител на немската класическа философия Г. Ф. Хегел свързва правото с друг основополагащ принцип – този на свободата.Неговият обективен дух започва историческия си път към свободата от абстрактното (обективното) право. След Хегел вече е общоприето да считат, че свободата е също един от основните принципи на правото Днес основният принцип на правото формулират още по-широко – като принцип на демократизма с неговите качествени белези във вид на такива понятия като равенство (равноправие) и свобода.

Към основополагащите принципи на правото причисляват също хуманизма. Правото трябва да е проникнато от човечност. Човекът в правото е висша ценност, “мярка за всички неща”, ако припомним прочутата сентенция на великия софист Протагор.

Христианството наследява тази хуманистична традиция от римляните и гърците, като провъзгласява за висше предназначение на човека стремежа към Бога, т. е. към вечност и съвършенство. Най-прочутите христиански теолози причисляват човеколюбието към висши ценности и добродетели.

Същият хуманистичен заряд се съдържа и във философията на Кант, който поставя човека в центъра на своята етическа (която включва и правнофилософска) система.

Всеки човек, според Кант, притежава чест и достойнство. Той е абсолютна ценност. Човекът е цел, а не средство.Той не може да бъде оръдие (средство) за осъществяване и на най-благородните планове. В противоположност на Макиавели Кант провъзгласява: отнасяй се към човека като към абсолютна цел, неговите права са най-висшата ценност, която стои над всичко, включително и над принципа на политическата целесъобразност.

Следващият основополагащ принцип на правото е върховенство на Конституцията и произтичащата от негоконституционносъобразност на законите и законосъобразност на всички други правни актове . В миналото теорията на правото борави предимно с понятието законност, разбрана като непременно изискване за точно и безусловно спазване и изпълнение на всички правни норми, до които те са адресирани.

Съвременната теория на правото използва вместо термина законност понятия с по-широко значение а именно конституционносъобразност и законосъобразност. Уязвимото място, или образно казано “ахилесовата пета” на принципа на законността е в това, че той не провежда различието и отъждествява фактически понятията “закон” и “право”. Но законът, както вече говорихме, е само форма на правото, а формата не винаги отговаря на своето съдържание. Законът може да бъде в противоречие с правото, да съдържа ве себе си “узаконен произвола” (правонарушаващо законодателство”), неправови и даже антиправови разпоредби, т. е. да бъде в противоречие с основните принципи на правото.

Принципът на конституционносъобразност на законите (на актовете на Народното събрание) предполага дейността на всички държавни органи да се извършва в пълно съответствие с конституцията, да бъде съобразена с нейните норми, на първо място с нормите, които закрепват правата, свободите и задълженията на човека. Това изискване включва не само точно и безусловно спазване и изпълнение на всички правни норми (т. е. изискване на законността), но и предполага задължително законосъобразност и конституционносъобразност на правотворческата дейност на всички държавни органи,включително на законодателната работа на Народното събрание по-специално. Законите и другите правни актови не трябва да противоречат на Конституцията. Неоходимо е те да бъдат съобразени с конституционните норми, които притяжават върховна юридическа сила.

Принципът на конституционносъобразност на законите е провъзгласен изрично в чл. 4, ал. 1, а също така в чл. 5 ал. 1 и 2 на Основния закон на страната. ”Република България, – постановява чл. 4 ал. 1, е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната. ”Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат” (чл. 5 ал. 1). Принципите на правото, изрично формулирани в Конституцията, в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от Конституцията, имат непосредствено действие.

Към основните принципи на правото причисляват също, както бе отбелязано преди малко, и уважение към личността, нейните права, чест и достоинство. Нещо повече, в преамбюла на Конституцията правата на личността, нейното достоинство и сигурност се провъзгласяват за върховен принцип. От този върховен принцип се извежда и друг основен принцип на правото – единство на правата и задълженията. От равенство на хората в правата произтича и тяхното равенство в задълженията. Няма права без съответните задължения на личността.

В правото – и това е неговата специфична особеност – във всяко конкретно правоотношение на субективно право отговаря съответно и определено конкретно юридическо задължение. Няма субективно право без юридическо задължение. Правото и задължението са корелативни понятия, те се намират в състояние на корелация, т. е. в неразривна взаимовръзка и взаимозависимост. От философска гледна точка те представляват своего рода единство на противоположностите, което е вътрешен източник на борба и развитие на правото.

Някои автори включват в числото на фундаменталните принципи на правото също така уважение към собствеността.Юридическото основание за този извод дават съвременните конституции, които разглеждат обикновено собствеността като священна и неприкосновена, поставена под първостепенна закрила на правото. Така, нашата Конституция постановява: ”Правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона”, като разпоредбата на ал. 3 обобщава:”частната собственост е неприкосновена.” Въэражението срещу такава трактовка на въпроса за основните принципи на правото и съответно причисляване на правото на собственост към общите принципи на правото идва от факта, че не всички правни норми са свързани със собствеността. Обстоятелството, че правото на собственост стои в основа на всички права на човека не е решаващ аргумент да го причислим към общите основни принципи на правото, тъй като те характеризират цялата правна система, отнасят се в еднаква степен към всички нейни правни норми без изключение. Няма спор, че всички норми трябва да бъдат демократични, хуманни, справедливи и т. н., но не всички от тях са свързани със собствеността.

Основният принцип на най-новото време, особено от втората половина на ХХ в. е принцип на приоритета на международното право пред националното, т. е. примат на международното право пред националното, макар че в световната международна практика той се решава по различен начин, което дава основание да се говори, че не съществува еднозначно, безспорно и безусловно разбиране за господствуващото положение на международното право пред националното. Въпреки това не предизвиква спор въпросът за общия подход към проблема, макар че приоритетът на международното право се проявява при различни условия, установени от националното право и тези различия се свеждат до въпроса за степента на приоритета. Условията, издигнати от отделните национални законодателства, имат за цел да не допуснат накърняване на другия принцип на международното и националното право – принцип на държавния суверенитет на страните. (1)

 

(1). Така, в някои страни се допуска приоритетът на международното право само на общопризнатите принципи на международното право. В другите се признава приоритет и на нормите на международното право, т. е. степен на приоритета на международното право е значително по-висока. В трети страни приоритетът имат само международните договори, в които участва страната.

 

Интеграционните процеси в целия свят, и по-специално в европейските страни, в които този процес е в най-напредничавия стадий възникна нов проблем – този за изграждането на европейското право, което ще регулира обществените отношения в членките на Европейския съюз, наред с националното право. Общият принципза всички членки на Европейския съюз е приоритет на европейското право пред националното право на неговите членки.

Въпросът за европейското правно пространство поражда сложен проблем за запазването на националната независимост и суверенитета на европейските държави – членки на Европейския съюз – при едновремино осигуряване на приоритета на регионалното европейско право пред националното законодателство по въпросите, които влизат в общата компетенция на Съюза, особено в такива области като екология, стопанско законодателство и т. н. (1)

 

Приоритетът на международното право пред националното в Република България е прокламиран в чл. 5, ал. 4 на Конституцията на страната. Нейната разпоредба гласи, че Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. ” От тази конституционна разпоредба произтича важен извод за цялата правна система, за цялото право на страната: вътрешнодържавното право не бива да противоречи на международното право, то трябва да бъде винаги в съгласие с него.

 

Към основните принципи на правото някои причисляват презумпцията за невиновност и принципа на вината като необходимо условие за юридическата отговорност. Субектът на правото отговаря само за виновно действие или бездействие. Какво е юридическото съдържание на понятието вина ще говорим малко по-късно.

В заключение ще отбележим, че основните или общозначимите принципи на правото съдържат общочовешки ценности, изработени в хода на многохилядното развитие на правото. Българската конституция отъждествява с основание тези понятия. Така Конституцията провъзгласява в преамбюла верността на българския народ към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост .” Тези общочовешки ценности са принципи и на българското национално право.

Междуотраслеви принципи. Както изтъкнахме по-горе, под междуотраслевите принципи се разбират ръководни положения, които са валидни не за цялата правна система (не за цялото право), но само за няколко правни отрасли, или клона. Най-типичен пример са общопроцесуалните принципи, които са валидни не само за един процесуален отрасъл, напр. за наказателно-процесуалното право (наказателен процес), но и за граждански, и за административен и пр. процеси. Такива междуотраслеви принципи ще бъдат, например, публичност на процеса, равенство на страните пред съда, установяване на обективна истина в процеса, всестранност, пълнота и обективност на процеса, независимост на съдиите и тяхното подчинение само на закона и т. н. В конституционното и административното право това ще бъдат принципи на координация, на субординация и др. подобни. Междуотраслевите, както впрочем и отраслевите принципи на правото се включват в предмет на специалните (отраслеви) правни учебни дисциплини и там се разглеждат подробно.

Отраслеви принципи. Отраслевите принципи на правото са ръководни положения, или начала, които важат само за нормите на отделни правни отрасли (клонове). В наказателното право, например, един от най-важните конституционни хуманно-демократични принципи е презумпция за невиновност . ”Обвиняемият, гласи чл. 31, ал. 3 от Конституцията, се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.” С други думи, и след произнасянето на присъдата по наказателно дело, но до нейното влизане в законна сила се счита, че обвиняемият (подсъдимият) не е извършил инкриминируемото му престъпление. Това е безусловно изискване на закона, което няма и не може да има никакво изключение.

В наказателното право действа също така отраслевият принцип на индивидуализация на отговорността. Той е свързан и произтича от принципа на лична отговорност, който означава, че юридическата отговорност е лична отговорност на правонарушителя и не може да се прехвърля на друго лице, напр. на родители, попечители, съпрузи, деца и т. н. Принципът на индивидуализацията означава по-нататък, че наказанието трябва да бъде определено в съответствие с обществена опасност на правонарушението, с конкретните обстоятелства на неговото извършване и индивидуалните особености на личността на дееца. В наказателния процес действа такъв специфичен принцип катонедопустимост от разгласяване на данните от предварителното следствие.

В административното право действат такива отраслеви принципи като функционалният принцип на управлението, отраслевият принцип на управлението, териториалният принцип на управлението и т. н.

В гражданското право типичен пример на отраслевите принципи е диспозитивността на субектите, т. е. свобода на гражданскоправните субекти при осъществяване на техните граждански права, а също така принцип надъбросъвестността при изпълнение на гражданските задължения, принцип на равенство на субектите и т. н

По отношение на конституционното право следва да се отбележи, че неговите норми много от конституционалистите определят поначало като норми – принципи, които се отнасят както до общите начала на цялата правна система (напр. такива принципи като конституционносъобразност, законосъобразност, законност и др.) или до отделните му отрасли. 

В семейното право като типичен пример на отраслевия принцип се сочи принципът на моногамия, характерен за правните системи на христианските страни.

 

8. ФУНКЦИИ НА ПРАВОТО

 

Проблемът за функциите на правото е недостатъчно разработен в общата теория на правото и не се среща често в правната литература. През социалистическия период в развитието на Източноевропейските страни и на първо място в бившия Съветски съюз той се изучава и неизменно присъствува в литературата във връзка с функциите на държавата. Основният недостатък на третирания през този период проблем е неговото подчинено положение по отношение на теория на държавата, тъй като правото се разглежда предимно позитивистски, само като продукт на държавната власт. Ролята на правото се свежда до юридическо оформяне на дейността на държавата, на нейните задачи и функции. При този подход към проблема функциите на правото следват функциите на държавата(1)

 

(1) Вж. напр. Теория государства и права, 1983, с. 241. Същият подход към въпроса и в други учебници по ОТГП.

 

Този проблем се засяга също във връзка с функциите на политическата система, доколкото правото се разглежда като структурен елемент в нейния нормативен компонент, но и в този случай правото играе подчинена роля по отношение на политиката, която се възприема преди всичко като продукт на държавната дейност.

Този факт се обяснява най-малко с две основни причини. Първата от тях има познавателен, гносеологически характер, а именно неизученост на правото от системна гледна точка. Правото не се разглежда като самостоятеле вид социална система, автономен и независим в определена степен от държавата. Изучаването на структурата на правото не се допълва с неговия функционален анализ.

Втората, и може би главна причина е явно подценяване на ролята на правото в предишния период, нихилистично, и даже пренебрежително отношение към правото, което е характерен белег на всички авторитарни, и особено тоталитарни политически режими. Правото се разглежда само от инструментална гледна точка, като един от лостовете, от инструментите на държавата (на управниците), като едно от главните средства за осъществяване на политиката на партията и на държавата. От тази страна на въпроса става ясно защо продължително време функциите на правото се разглеждат с оглед функции на държавата(1).

 

(1) В учебната литература през този период се утвърди гледището, че в социално-политическия план функциите на правото отговарят на функциите на държавата. Вж. учебници по ОТГП, издадени през посочения период. Така авторите на “Теория на социалистическото право” от 1973 г. разделят функциите на правото на два вида : а) специално юридически и б) социални (социално-политически) функции (с. 45). Ако се направи съпоставка между функциите на държавата и правото, се получава следната любопитна картина. Традиционната класификация на функциите на държавата в социалистическата правна теория включва: а) функция за потискане на класовия противник (политическа функция); б) стиопанско-организаторска (или икономическа) функция; в) културно-възпитателна функция; и г) функция на отбрана на страната от външна агресия (отбранителна функция). Същото деление се повтаря и в теорията на функциите на правото: “С оглед на социалното предназначение на социалистическото право, на задачите и целите, които то си поставя в различните области на живота, на него са присъщи следните социални функции: икономическа, политическа, възпитателна и отбранителна. ” (с. 47). На правото е отредена ролята на слугиня на политиката, в съотношението “държава – право” приоритетът принадлежи на държавата.

 

Въпреки че държавата и правото са корелативни понятия, правото (както и държавата) е относително автономно, самостоятелно и независимо обществено явление. Като такова правото е специфичен социален регулатор на обществените отношения, на живота и поведението на хората и притяжава (изпълнява) свои особени функции. В този смисъл правото е важен и необходим инструмент на държавното и социалното управление въобще.

Функциите на правото са основни насоки, главни направления на въздействие на правото върху гражданското общество, върху всички негови социални системи, вкл. и върху държавно-политическата сфера. Като въздейства и регулира държавно-политическата сфера правото определя основните параметри (рамки), в които се движи политиката на държавата. Когато някои автори твърдят, че държавата сама ограничава себе си (”самоограничение на държавата”), те не казват нищо повече, освен това, че правото ограничава свободната, произволна и неконтролируема дейност на държавните органи и техните длъжностни лица. Правото въздейства не само върху поведението на хората, като определя тяхната роля и положение в обществото, но също така и върху поведението на държавата, персонифицирана в нейните служители.

Във функциите на правото намира израз постоянното и същественото в правото, чрез тях се проявява неговата истинска социална (обществена) природа и предназначение.

В правната теория се отбелязват по-специално две основни функции на правото – регулативна и охранителна (или защитна). Подобно разграничение на правните функции е твърде относително, защото охранителната функция на правото е особена разновидност на неговата регулативна функция, така както и регулативната функция не може да се мисли извън защитната (охранителната) роля на правото. И все пак между тях съществува определена разлика, което оправдава тяхното обособяване.

Регулативната функция на правото е таково регулиране на обществените отношения, което ориентира правните субекти към определен вид поведение, желателно за законодателя. Тази ориентация се осъществява, като им се предоставят съответните субективни права и възлагат юридически задължения. Поведението на правните субекти трябва да е съобразено с предписанията на правото. Правните норми – чрез субективните права и юридическите задължения – сочат положителното, дължимото поведение на субектите на правото. Те забраняват, задължават или позволяват едни или други действия на правните субекти. Казано другояче, правните норми съдържат целенасочени ориентации на дължимото, възможното или желателното поведение на участниците (страните) в обществените отношения от най-различно естество (имуществени, семейни, управленчески, политически, търговски и пр., и пр. ).

Действието на правните норми от философска гледна точка е вътрешно противоречиво и двупосочно. От една страна, правото закрепва, консервира обществените отношения. В същото време правните норми осигуряват тяхното по-нататъшно развитие. По такъв начин правото включва, съединява в себе си и консервативен, и динамичен елемент. С оглед на тези особености на правото се различават статична и динамична регулативна функция.

Статичната функция е свързана обикновено със забраните. Тя забранява напр. да се извършват определен вид действия. Типичен пример са изискванията на нормите на наказателното, административното и на някои други отрасли на правото.

Правото, както отбелязахме, консервира или закрепва с юридически средства съществуващите обществени отношения. Така например по законодателен път се определят и закрепват основите на политическия строй, или държавно-политическото устройство на страната, системата на държавните органи, тяхната компетенция, процесуалните правила на дейността и т. н. Правните норми закрепват също така определен обществено-икономически строй в страната, неговите икономически, стопански и др. основи, формите на собственост и стопанисване, правния статут на гражданите и техните организации, субективните им права и задължения, правоспособност, дееспособност и деликтоспособност – накратко най-различни институти на гражданското, конституционното, търговското и др. отрасли на правото.

Динамичната функция, напротив, задължава или стимулира, насърчава правните субекти да извършват определени активни положителни действия. Типичен пример е диспозитивното правно регулиране на обществените отношения чрез нормите на гражданското или търговското право., които стимулират едни и ограничават (или даже забраняват) други обществени отношения, например, един или друг вид стопанска дейност на правните субекти.

В различни по тип обществени системи правото може да насърчава някакъв вид обществени отношения и обратно, да забранява този вид обществена дейност в другата по тип обществена система. Простото сравнение между феодалното и буржоазното, или буржоазното и социалистическото право подтвърждава категорично това твърдение. Така частноправната стопанска дейност получава широко развитие в условията на капиталистическата система и почти изцяло е изкоренена и забранена от правото в социалистическото общество. Известно е, че в икономически план буржоазните революции се противопоставят с всички средства, вкл. и държавноправни, на дребнавата регламентация на стопанските отношения от феодалната полицейска държава.

Следователно чрез правото, чрез действащото законодателство се определят параметри на поведението на правните субекти, техните взаимовръзки и отношения.  По такъв начин правото регулира, т. е. въвежда в определени рамки, съществуващите обществени отношения между правните субекти.

Охранителната (тя се нарича също “охранително-гарантийна” или “защитна” ) функция на правото се проявява там, където правото охранява, защитава правните субекти от правонарушенията. Тя намира израз в онези правни отношения, в които един от участниците е извършил виновно противоправно деяние, т. е. допуснал противоправно поведение и трябва да понесе юридическа отговорност за това. Неговите действията се преследват и подлежат на санкция от страна на държавата. Следователно, охраната (или защитата ) на обществените отношения се обезпечава чрез прилагане на санкционните (вредни за правонарушителя) последици, предвидени в правните норми за нарушаване на тяхната диспозиция.

От социологическата гледна точка, правото в такива случаи се използва като средство за социален контрол или което е същото, изпълнява функция на социален контрол върху поведението на хората. Юридическите санкции, които произтичат от правонарушението и се налагат на правонарушителя, могат да бъдат от различен вид: наказателноправни, административноправни, дисциплинарни или (и) гражданскоправни. Класификационното основание тук е отраслевото деление на правото.

Теоретико-практическото значение на класификацията на правните функции се състои в това, че техният характер оказва пряко влияние върху правната система и нейната структура по-специално. На първо място, това въздействие се отразява върху системата на обективното право, т. е. нейното разделение на отрасли, подотрасли и институти.

Регулативната и охранителна (защитна) функции имат свой специфичен юридически механизъм и съответно юридически инструментариум за регулирането на обществените отношения. Регулативната и защитна специфика се проявява преди всичко в различните по своя характер и свойства правни норми, т. е. чрез отличителните особености на правните норми.

От тази гледна точка правните норми, както вече бе изтъкнато по-горе, биват регулативни и охранителни.Регулативните норми на свой ред се разделят на забраняващи, задължаващи и оправомощаващи. Охранителната и регулативната статическа функция се осъществяват чрез забрани и позволения. Динамическата регулативна функция – чрез позитивни задължения. Съответно, на регулативната динамическа функция отговарят задължаващи норми, а на регулативната статическа функция – оправомощаващи и забраняващи. С охранителната функция са свързани забраняващите норми и произтичащата от тях юридическа отговорност със съпътстващата я санкционна правна принуда.

Функциите на правото (регулативно-статическа, регулативно-динамическа и охранително-защитна) в правната теория се разглеждат обикновено във връзка с обективното право и неговата система.

Други функции на правото. В най-новата литература, особено през последните две десятилетия, се сочат и други функции на правото. Тук се усеща влиянието на системния подход, на опитите да се анализира правото като единна система от правосъзнанието, обективното право (нормативен компонент, съвокупност на правните норми) и правоотношението с неговото юридическо съдържание във вид на субективно право и задължение.

Към другите функции, обособени с оглед на системния подход причисляват обикновено интегративна, аксеологическа, комуникативна, информационна, гносеологическа, социализираща (възпитателна) и др. подобни функции.

Счита се, че интегративната функция обединява всички правни институти в единно системно цяло, което въздейства върху обществото, върху неговите членове, като интегрира всички индивиди, социални групи, слоеве, съсловия, класи на основа на общите принципи на правото в рамките на държавата.

Аксиологическата функция има за цел да внедрява и да утвърждава в обществото определени социални ценности, да ориентира хората към социално-ценно поведение на основа на определенна мирогледна идеология.

Комуникативната функция на правната система някои привърженици на системния подход свързват с получаване, усвояване, преработване, запазване и използване на правната информация. Фактически комуникативната функция е редуцирана до информационната, която има за цел да обезпечи правната информираност на гражданите – да разпространява знания за правото, да повишава роля на юридическата култура и престижа на закона, на правото в обществото. (1)

 

(1) Вж. Правната система на обществото, Т. 2, с. 18 и сл. С.,Наука и изкуство, 1989.

 

Всъщност става дума за проблем, който образува един от елементите на правната култура въобще.

Някои автори включват в числото на специфичните функции на правото също така гносеологическа и социализираща (възпитателна). Ако съществуват основателни съмнения да се разглеждат като правни интеграционната, аксиологическата, информационната и комуникативната функции, то още по-голямо недоумение предизвиква включването в специфичните юридически функции на гносеологическата. Познавателната функция е характерна, макар и не специфична, за правната наука, но не и за правото, разгледано от нормативна гледна точка. Само ако прилагаме системен подход към правото и разглеждаме правното явление като цялостна система от психоидеологически (правосъзнание), нормативен (обективно право) и функционален (правоотношения) компоненти, би могло с някакво основание да се говори за подобна функция, по-специално и главно в професионалното и доктриналното правосъзнанието, но не и в обективното право. Що се касае до социализиращата функция, тя не може да бъде отнесена към специфичните правни функции на същото основание, както и другите политико-идеологически и социални функции, за които говрихме в началото на темата.

 

9. ПРАВОТО КАТО СИСТЕМА. СТРУКТУРА И ОСНОВНИ КОМПОНЕНТИ

 

Правото се разглежда днес и все по-често от системна гледна точка. Този научен подход позволява да се установи преди всичко структурата, т. е. елементите (съставните части) на дадена система, както и тяхното функциониране или взаимодействие по между им.

От структурна гледна точка цялостната правна система се образува от три основни компонента: правно съзнание (правосъзнание), или теоретико-психологически компонент; обективно право, или нормативен компонент; и правни отношения, т. е. онези обществени отношения, които се регулират от правните норми.

Правната система е полисистемен комплекс. Тя се образува от такива структурни елементи, всеки от които може да се разглежда като самостоятелна цялостна система (подсистема). Ще разгледаме тези подсистеми по-подробно.

 

9.1. Правно съзнание. Поняти и структура

Правното съзнание е една от форми на общественото съзнание, наред с философското, политическото, религиозното, нравственото и др. съзнание. Всички социални системи по вид (разновидност) са целеви, или целесъобразни (телеологически, от лат. ”телео”, или “цел) системи, което означава, че преди да бъде извършено човешкото действие се поставят съзнателно съответните цели, които се мотивират, а после се осъществяват. Телеологическият компонент включва задължително волеви момент. Ако волята не встъпи в сила, действието не се осъществява. Човешкото общество функционира винаги целесъобразно тъкмо поради наличието на общественото съзнание.

Правното съзнание е една от най-важните форми на общественото съзнание, която включва в себе си, както и всяка друга форма на обществено съзнание, два елемента: психологически и теоретически. Правното съзнание е съзнанието на хората за правото като цяло или отделните му страни, техните оценки и представи за правните институции (правните норми и учреждения), и по-специално за правните норми. Оценките на хората от най-простите представи за добро и зло, за лошото, за справедливото, за правда и неправда се влияят от различни фактори. Напр. за основа на нравствената оценка се взема етическото поведение на хората, тяхната етика. Политическата оценка като властова (властническа) се дава от класовопартийни, или групови позиции. За идеологическа оценка служи мирогледа на хората, а при собствено юридическа оценка те се ръководят от представите за субективни права и юридически задължения, отразени и закрепени в законите., в правните норми въобще.

Правното съзнание е сложна система от чувства, емоции, представи, възгледи, идеи и теории, изобщо знания, в които се изразява оценочно отношение към юридическите норми и практиката на юридическите учреждения, които ги прилагат. Общо взето това е оценочно отношение на хората главно към законодателството и практиката на неговата реализация.

В по-обобщен план правното съзнание е сложна компонента от психически и абстрактно-теоретически елементи, които съдържат оценка за правната действителност. То съществува във форма на масова правна психика (някои казват правна психология) и във форма на правна идеология и теория.

Първата форма отразява всекидневния практически опит на човека, изведени от него елементарни представи, които съдържат обаче отделни научни елементи, верни житейски наблюдения. Правната психика съществува на емпирично равнище. Психическият момент (елемент) тук се изразява в изживяване на чувства, емоции във връзка с правото и неговото прилагане. На това равнище се формират първични представи за правото. Правната психология включва в себе си всекидневните житейски представи за правото.

Масовата правна психика дава възможност да се разберат мотивите на човешкото поведение, като по този начин се формира масовото правосъзнание и се подпомага изучаването на социалната психология на масите. Правната психология има голямо значение за поддържането на обществена дисциплина, а също така за съдебната, прокурорската и следствената дейности.

Втората форма на правното съзнаие израства като надстройка върху емпирическата основа, намерила израз в правнопсихическия елемент. Правнотеоретическият компонент на правното съзнание съществува във вид на концепции и теории, като преобладава научното и научно-професионалното знание за правото, което образува и предмета на правните науки. Тази форма на правното съзнание е качествено различна от правната психология, защото тук се познават закономерностите на правото. Това е особено важно за неговото теоретично изучаване.

Ако разгледаме правосъзнанието в социологически план, можем да го разделим на няколко равнища.

Първото равнище включва глобалното обществено правно съзнание, което съществува на макроравнище, има сложна структура и обхваща практически цялото общество.

Второто е груповото правосъзнание, което е специфично за различните социални групи и съсловия.

Третото равнище е индивидуалното правосъзнание.

Що се касае до професионалното правосъзнание, то това е такава представа за правото, която се формира у юристите, получили професионални знания за правото чрез неговото теоретическо (във висшите училища) изучаване и в практическата си дейност. От социологическа гледна точка тук се преплита глобалтото, груповото и индивидуалното правосъзнание, като отделните групи юристи (съдии, прокурори, следователи, адвокати, юрискосулти) притяжават определена специфика на своето правно съзнание.

 

9.2. Обективно и субективно право

В общата теория на правото разграничават понятията обективно и субективно право, в които се влага различен смисъл. Под обективното право се разбира абстрактно право, право за всеки, от което се ползват всички субекти на правото, към които то е адресирано. Обективното право съществува независимо от волята и желанието на отделния субект. То е насочено до всеки, но нормата може да е ориентирана само към определена част от обществото. Тя е безлична и неопределена.

Обективното право образува институционалния (нормативен) компонент, който е централен елемент в правната система. Той включва цялата съвкупност на правните норми, които действат в дадена страна. Нейното законодателството, т. е. цялата съвкупност от нормативните актове във вид на конституции, кодекси, закони и др., както и съдебни прецеденти в прецедентното право, а също правни обичаи и други източници като предвиждат в абстрактна форма права и задължения, които нямат конкретен адресат, не са персонифицирани. С други думи, обективното право именно в този смисъл е безлично. Всички адресати на правото са длъжни да се съобразяват с общите правила за поведение, записани в нормата.

Субективното право, напротив, е елемент само на конкретното правоотношение. То съдържа точно определени (негови лични, собствени и в този смисъл субективни) права на гражданите или конкретните правомощия на държавните органи, т. е. правата, с които правният субект може да се разпорежда по своя воля и усмотрение.

За разлика от обективното субективното право е лично право на отделния персонифициран субект, което може да се прояви само в конкретни правоотношения. От субекта, от неговата воля зависи, дали той ще го използва или не. По този начин субективното право осигурява една или друга степен на свобода в обществените отношения между хората и определя нейните граници.

В конкретното правоотношение субективното право е мярка и вид на възможно поведение на правния субект, предвидено в правната норма (т. е. в обективното право) и по този начин е гарантирано от държавата. Напротив, поведението, което трябва да се осъществи, за да бъде реализирано субективно право на другия участник в правоотношението, образува юридическо (също субективно) задължение. Юридическото задължение също е вид и мярка, но не на възможното, а на дължимото поведение на субекта. Както и субективното право, то също задължително трябва да е предвидено (записано) в правна норма. И по този начин е гарантирано от държавата.

Субективното право и юридическото задължение са корелативни понятия, т. е. съществуват винаги в единство. Всички обществени отношения могат да се проявят като юридически отношения, т. е. да придобият правната форма. За това нещо е необходимо тяхното признание от страна на законодателя (на правотворческия орган изобщо). Като записват съответните права и задължения в правната норма, правотворческите органи по този начин изразяват волята на държавата.

Правоотношението е разновидност (вид) обществено отношение, урегулирано от правото (т. е. предвидено в правната норма), между две или повече страни, наречени субекти на правоотношението. Различават фактическо и юридическо съдържание в правоотношението. Фактическото съдържание на правоотношението като вид обществено отношение включва непосредствения интерес, или благо, по повод на което се установява общественото отношение между страните в правоотношението. Юридическото му съдържание са субективните права и юридическите задължения, предвидени в съответната норма.

Другият структурен елемент на правоотношението е обектът, който и образува фактическото му съдържание. Това са определени материални и духовни блага, към които е насочен интересът и волята на правния субект. (1)

 

(1) Вж. по-подробно Д. М. Чечот. Субективное право и формьi его защитьi. Л. -д, 1968; Янаки Стоилов. Дисертация за субективни права на гражданите.

 

 

9.3. Система на обективното право. Предмет и метод на правното регулиране

Ранната държава утвърждава (признава) главно обичайните норми. Първите законодатели ги събират в специални сборници на правото. Примери за такива сборници са Кодекс (Законник) на Хамурапи, Закон за ХII таблици, а по-късно Юстиниановата кодификация и Варварските Правди (Салическа, Бургундска, Руска, Законъ соудньiй людьмъ и др. ). Всички те в зачатъчно състояние имат своя определена система, систематизирани са по някакъв начин., но тази систематика има значение днес само за специалистите.

Най-развитото право в древността срещаме при римляните. Те са тези, които за пръв път разделят правото на публично и частно. В публичното право те включват всички онези норми, които защитават общия колективен интерес на цялата държава. Публичното право в миналото, при древните римляни съдържа също така нормите, които регулират дейността на магистратите и на култовите учреждения.

Частното право, напротив, охранява индивидуалните интереси на отделни лица. Тази първична класификация в правото е запазила в трансформиран вид своето значение чак до днес, макар и променила своето съдържание. Римското разделение в правото се различава съществено от съвременните представи, но оказва трайно историческо въздействие върху теоретическото развитие на правните представи.

Друго крупно деление на обективното право е неговото разграничение на вътрешно и международно право, които днес са самостоятелни и обособени правни системи. Те взаимно си влияят, имат много общи и сходни елементи, но съдържат също така някои съществени разлики, за което ще стане дума по-нататък.

Правото се разделя също така на материално и процесуално, които днес са комплексни отрасли.

Най-важното от всички подразделения на съвременното право в континенталните европейски страни е обаче неговото деление по правни отрасли (подотрасли, правни институти).

Съвременната система на обективното право е изградена върху определени критерии, които се наричат в правната наука предмет на правоното регулиране и метод на правното регулиране и представляват сложни понятия.

Под предмет на правното регулиране се разбира определен кръг обществени отношения, които се регулират от правните норми на даден отрасъл. Предметът е обективен критерий, тъй като обществените отношения не зависят от волята и желанието на определен субект и даже на законодателя. Предметът на правното регулиране определя и съответните правни отрасли, и метода на тяхното регулиране.

Обществените отношения, които влизат в предмета на съответния отрасъл, притежават някакво общо свойство (или качество), което дава основание за тяхното обособяване в специален раздел, или кръг. Напр. всички родители като юридическо понятие или децата, или военнослужещите, или наемните работници, или държавните органи и т. н. притежават някакво особено качество, което позволява те да бъдат обособени в отделна самостоятелна група, по-голяма или по-малка. Това качество има обективен характер и не зависи от волята на законодателя, напротив, той трябва да се съобразява с него.

Методът, а още по-точно методите на правното регулиране, напротив са субективни, защото зависят от волята и намеренията на законодателя. Методът се счита обикновено за вторичен, допълнителен (субсидарен) критерий, въпреки че без него не може да се изгради правната система и да се обособят правните отрасли. Той е необходим за правната система в същата степен, както и самите обществени отношения между хората, които образуват предмета на правното регулиране. . Методът на правното регулиране представлява съвокупност от многообразните юридически средства ( способи, приьоми или начини ) за регулиране на обществените отношения.

Всеки отрасъл на правото има свой специфичен метод на правното регулиране. Санкциите в тези отрасли понякога са твърде различни, или една или друга санкция заема в даден отрасъл на правото доминиращо място.

В правото се използват най-често два основни метода на регулирането. – императивен и диспозитивен.

. Императивният метод има заповедническа, властническа природа. За него е характерно неравноправие на участниците в правоотношението. Една от страните заповядва, а другата е длъжна да се подчини на тази заповед. Този метод се прилага в публично право.

Диспозитивният метод напротив е метод на равноправието на страните. . Той се нарича също метод на координация, на автономия и независимост на субектите. Неговата същност е доброволното споразумение и съгласуване на волите на участниците в правоотношението. Този метод се използва в частно право.

 

9. 4. Отрасли, подотрасли и институти на правото

 

Отрасловото деление на правото е характерно само за континенталните европейски и за такива неевропейски държави, в които правото се е формирало исторически под влияние на континенталното европейско право. По своя генетически произход обаче това е правото на страните, които спадат към славянското и романо-германското правно семейство, . е. на страните, разположени на европейския континент. Техният общ юридически корен е римското частно право.

Правните системи в тези страни се образуват от три основни крупни блока – правни отрасли, подотрасли на правото и правни институти. Отделните норми се включват в малки (качествено еднородни и хомогенни) съвокупности, наречени правни институти. Те от своя страна се обединяват в по-големи родови съвокупности ( родственото им начало се запазва, но отслабва ), наречени правни отрасли. Взети цялостно и в единство те образуват системата на обективното право.

Правните отрасли регулират обществените отношения, които се отнасят към някакъв определен близък род и притяжават някакво общо качество или свойство. Такова общо качество притяжават например родители, деца, военнослужащи, криминално проявени лица, чиновници в държавния апарат, наемни работници и пр. и пр.

Що се касае до подотраслите, те не са самостоятелни подразделения на правото и съществуват вътре в отрасъла, като регулират някакъв специален вид (разновидност) обществени отношения вътре в рода, в отрасъла. Например, наказателното право е отрасъл на правото, а военно наказателното право е негов подотрасъл. В гражданското право такива подотрасли са вещното право, облигационното право, във финансовото право – данъчното право, в административното – чиновническото право, полицейското право и т. н.

В хода на историческото развитие броят на правните норми непрекъснато се увеличава, подотраслите се разрастват, в тях се обособяват крупни самостоятелни блокове от норми и постепенно те се консолидират в самостоятелни правни отрасли. Така от гражданското право се отделят в самостоятелни правни отрасли семейно и наследствено право (някои досега ги разглеждат като подотрасъл на гражданското право), търговско право, трудово право; от държавното право – конституционно и административно и т. н.

Трябва да се отбележи накрая, че не всички правни отрасли имат съответни подотрасли. Делението на подотрасли е специфично само за “по-старите” правни отрасли. ”Младите” отрасли, които се образуваха сравнително неотдавно и съществуват само през последните десятилетия (напр. екологическо право), нямат подотраслево деление.

Правните институти регулират еднородни, близки по своята природа обществени отношения с висока степен на качествено единство. Такива са напр. институтите на представители (законови или договорни) в гражданско право, на политическо представителство – в конституционното право, на материална отговорност – в гражданско и трудово право и безброй други институти в отделни отрасли на правото. Всеки правен отрасъл се състои от най-различни правни институти.

И така, обективното право се образува от отделни правни норми, които са първични клетки на правния организъм. Нормите се обединяват в своеобразни малки вериги, наречени институти. Тези вериги се обединяват в по-големи съвокупности, наречени отрасли, а ако вътре в тях има подотрасли – в тези подотрасли. Крупните отраслеви вериги на правните норми се обединяват в система от вериги, наречена обективно право.

 

9.4.1. Публично и частно право

 

Както вече отбелязахме, първото историческо разделение на обективното право се извърши още при римляните, които го разделят на частно и публично. Улпиан, един от прочутите древноримски юристи, схващането на който е отразено в Юстиниановата компилация, разделя частното право на три части. Първата, наречена jus naturale, представлява естествено, или природно право, което според него притежават всички живи същества, вкл. и “птиците в небето, и рибите в морето”. Такова е напр. правото на живот, на потомство (норми на семейното право) и пр. Втората част включва т. нар. право на народите, или jus gentium, което е човешко право и се среща при всички народи, но се отнася само до хората. То включва напр. правото на война, институти на робството, нормите, свързани със създаването на държавите и т. н. Третата част образуват нормите, които се отнасят само до римските граждани, до квиритите (старото наименование на древнните римляни) и се обозначава с термина jus civile (цивилно, или гражданско право). Това е собственото, вътрешното право на римляните.

Така се обрзуват два крупни, относително самостоятелни правни блока (от системна гледна точка – подсистеми) от норми. Делението на обективното право на частно и публично се запазва до днес и това е неоспоримо свидетелство за неговата историческа необходимост, неопровержимо доказателство, че в основата му стоят важни обективни фактори.

Днешните представи за публичното и частно право са много по-сложни и се различават твърде съществено от възгледите на древните римляни. Тук не е мястото за разглеждане само на съвременната теория за тези две най-крупни комплексни групи на правото. е посочим обаче, че сеташното публично право се дели на вътрешно и международно. Същата класификация има и частното право, което бива вътрешно и международно. Вътрешното частно и вътрешното публично право в славянското и романо-германското правно семейство имат комплексен характер, като включват цяла поредица самостоятелни правни отрасли. Първото е обширна съвкупност от правните норми, които установяват и закрепват организацията на дадена държава, компетенцията на държавните органи и отношенията между тях; определят и охраняват (защитават) политическите права, свързани с участието в дейността на държавата, обема на гражданските права и свободи и т. н. Вътрешното публично право се образува предимно от правни норми на конституционното, административното, финансовото, наказателното и процесуалното право.

Вътрешното частно право е система от норми, които регулират отношенията между частни физически и юридически лица и защитават техните частни интереси. . Централно място в него заемат нормите на гражданското право (в миналото то включва и нормите на гражданското процесуално право).

Между нормите на публичното и частното право има съществени различия. Така напр. нормите на публичното право са императивни (заповядващи), докато тези на частното право са диспозитивни (допускащи избор, в противоположност на императивните).

Има съществени разлики и в санкциите, които се налагат при правонарушения в публичното и частното право. Достатъчно е да посочим, че в наказателното право напр. разпространена санкция е лишаването от свобода, докато в гражданското право санкцията има правовъзстановителен характер.

Посочената класификация се отнася в еднаква степен както до обективното, така и до субективното право. В този смисъл някои автори говорят за обективно и субективно частно и обективно и субективно публично право. Тази първична класификация в правото се е наложила и утвърдила по силата на положението, което правният субект е заемал в обществения живот. Човекът живее не само като отделен индивид, но и като член на множество организирани общности. Поради това правото урежда неговото положение и като отделно същество и като член на тези общности, на първо място – като гражданин на държавата. (1). С други думи, правото защитава неговите индивидуални, частни интереси,

 

  1. (1)    Вж. също Цеко Торбов История и теория на правото, с. 246).

 

от една страна, и обществените интереси на колектива, на общността, в която той живее.

Във връзка с разграничаването на интересите на частни и обществени, индивидуални и колективни, е и разделението на правото на частно и публично. Частното право гарантира и задоволява отделни частни цели и интереси, докато публичното осигурява защита и реализация на обществените цели и интереси.

 

9.4.2. Материално и процесуално право

Другото съвременно разграничаване в обективното право е неговото разделение на материално и процесуално. Материалното право се състои от разпоредби, които съдържат самите субективни права и юридически задължения. Процесуалното право напротив е само форма на реализация на материалното право., т. е. на субективните права и задължения, предвидени в нормите на материалното право. Следователно процесуалното право регулира (регламентира) условията и реда за осъществяване на предписанията на материалното право, т. е процедурата по тяхната реализация. Процесуалното право е всъщност процедурно право. Да не забравяме, че правото в крайна сметка е формализирана система.

 

9.4.3. Вътрешнодържавно и международно право

Още в римското право срещаме в зародиш разграничаването на вътрешнодържавно и международното право, макар че като цяло те не познават такова деление, то се появява по-късно. Римляните обособяват обаче в частното право като относително самостоятелна част jus civile, правото на римските граждани – квирити. Но международното право като отделен автономен отрасъл не съществува.

Международното право като самостоятелна правна система (клон, отрасъл) се оформя окончателно през епохата на Средновековието. То съществува в две форми: първата, международно публично право, което регулира отношенията между държави и други публични международни правни субекти; и втората, международно частно право.

От ХIII в. насам правото на народите придобива черти на международно право като окончателното му обособяване в самостоятелна правна система се завършва по времето на Хуго Гроций (1583 – 1645 ).

Днес международното и вътрешното – националното право- представляват две обособени и взаимно свързани системи, които имат редица общи елементи и обща основа.

Международното право е особена правна система, която се отличава от вътрешното право, но има и сходни с него черти. Така нормите и в двете системи имат волеви характер, изразявайки волята на държавата. Субективните права и юридическите задължения, предвидени в тях се използват и от двата вида право. И международното, и вътрешното право разполагат с възможност да прибегнат до принудителното обезпечаване на своите норми.

Между тях (като две различни самостоятелнии системи) има и определени разлики. Напр. в предмета и метода на правното регулиране, в субектите и обектите на правото, а също и в техните правни източници.

Вътрешното публично и частно право регулира обществените отношения вътре в националните предели на териториалните граници на отделни държави.

Нормите на националното право не влизат в системата на международното право, докато обратното е възможно, но при спазване на определени, установени от националните конституции правила.

Общият принцип е, че всяка отделна държава е длъжна да съгласува националното си законодателство с общопризнатите изисквания на международното право. Нормите на вътрешнодържавното право не трябва да противоречат на общоприетите принципи и норми на международното право.

Една от връзките между вътрешното и международното право са колизионните норми.

В международната правна практика между държавите и други субекти на междунардното право може да въэникне колизия на законите. Колизията е противоречие, сблъсък на нормите на отделните национални правни системи, когато те по различен начин регулират едни и същи обществени отношения. Колизията се отстранява с помощта на т. н. колизионни норми. Самите тези норми не решават непосредствено спорните въпроси, но само посочват правото на страната, което може да се приложи към даден спорен случай.

Обикновено колизионната норма следва да се търси в договорите за правна помощ между страните.

В някои случаи нормите на международното право могат да влизат в националното вътрешнодържавно право, докато нормите на каквото и да е вътрешнодържавно право никога не се включват пряко в международното право. Нормите на международно право, когато са включени в националното право, придобиват приоритет пред нормите на вътрешнодържавно право. Този общ принцип се прилага обаче по различин начин в отделните страни. У нас, в България напр., той не е безусловен. Конституцията (чл. 8, ал. 1) предвижда три непременни условия за включване на отделни норми на международното право в националното ни законодателство.

Първото условие изисква международната норма да бъде ратифицирана от Народното събрание. Ратификацията е лат. дума, която означава буквално“преподтвърждаване” или утвърждаване”. Тя се извършва по предвидения в Конституцията ред и придава на нормата сила на закон. Това условие има за цел да не допусне накърняване суверенитета на държавата. Нормите на международното право не могат без ратификация да станат част от националната ни правна система

Второто условие предвижда международната норма да бъде обнародвана в Държавен вестник”.

Третото условие изисква нормата да е влязла в юридическа сила.

Нормативните актове според Конституцията влизат в сила три (3) дни след тяхното обнародване или на дата, посочена изрично в публикуемия нормативен акт, като денят на обнародването не влиза в този тридневен срок. Действието на тези три условия е кумулативно. Само при тяхното едновременно спазване международната норма става част от националното ни законодателство и получава приоритет пред вътрешната норма, ако е налице противоречие между тях.

 

10. Естествено и позитивно право. Съотношение

Въпросът за разграничаването на естественото и позитивното право не се отнася до проблема за системата на правото, а до кардиналния въпрос за същността на явлението и теорията на правото. Като проблем той е поставен още в древността и преминава редица етапи в своето развитие. Различните епохи обаче влагат в него нееднакъв смисъл. Днес той придоби особено важно значение с оглед на проблем от изключителна важност – този за правовата държава.

Забележително е, че понятието за естествено право се среща при всички държавноорганизирани народи. Така в Китай напр. естественото право е централна категория в учението на даосизма, основоположник на което е прочутият китайски мъдрец Лао Дзъ. Неговата категория “дао” (оттук идва и названието на учението – “даосизъм”) е всъщност природен, или естествен закон.

Платон и Аристотел в Древна Гърция, Цицерон в Римската република също говорят за естественото право като за нещо съвсем различно от действащия държавен позитивен закон. Така Аристотел смята, че естествените закони са неписаните природни закони, в които е отразен разумът на природата. Те имат обективен характер и следователно не зависят от волята и желанието на хората.

Гръцкото разбиране за естиствените закони преминава по-късно в ученията на римляните. Позитивните закони според тях, за разлика от естествените, са човешки писани закони, създадени от държавата. В Юстиниановата кодификация вече е записано делението на правото на публично и частно. В частното право римляните включват като негова органическа съставна част jus naturale, или естествено право на всички живи същества. Според прочутия римски юрист Улпиан jus naturale e притежание не само на човешкия род, а и на всички животни.

Още в древността е поставен също и кардиналният въпрос за съотношението между естественото и позитивното право. Общата изходна позиция е, че позитивният закон, създаден от хората, не бива да противоречи, но напротив, да отговаря на изискванията на природния (естествен) закон.

В зависимост от мирогледа си древните автори се разделят на две основни групи, като едните приемат, че естественото право е неписан божествен закон, който образува нравствено начало на позитивното право и на държавната дейност. Другите смятат, че естественият закон е обективен закон на природата. Той не зависи от ничия воля и желание.

През Средновековието господства религиозната, в европейските страни по-специално христианската идеология. Един от най-бележите идеолози на Средновековието богословът Тома Аквински смята, че позитивният закон се разделя на два вида. Първият е вътрешнодържавен закон, или закон на отделната страна, а другият закон регулира отношенията между държавите. Същевременно съществуват закони на естественото право, които също се разделят на два вида. Първият е космически (вечен) закон, който той отъждествява с Бога, а вторият е органически естествен закон, в който е въплътен божественият разум, в крайна сметка той е отражение на космическия закон, на Бога. Да се пренебрегва естественият закон чрез издаването на несправедливи човешки закони означава да се действа против Бога и такива закони не бива да се изпълняват от гражданите (поданиците). Човекът трябва да се подчинява най-напред на волята на Бога, а не на другия човек. В религиозна форма Тома Аквински и неговите последователи изказват всъщност идеята за гражданско неподчинение. За правото това означава по-специално, че всички човешки, или позитивни закони трябва да бъдат формулирани в съответствие с императиви (повели) на божествения разум, тъй като Бог е олицетворение на справедливостта.

През епохата на Възраждането светските теоретици, за разлика от богословите, залагат на разума на човека, създаден от и в съгласие с естествените закони на природата. С други думи започва да се налага коренно раззлична представа – светски юридически мироглед. Въэраждането обръща своя поглед отново към античността. Но това връщане към античността се пречупва през призмата на християнското учение и ранните негови представи (принципи) за равенство и свобода.

Нормите на естественото право за разлика от тези на позитивното право, смятат естественоправниците, не са формулирани от никого. Те са природни неписани закони, които могат да се открият само от разума на човека. Следователно източникът на естественото право в тази епоха е природата, в крайна сметка разумът на самия човек

Областта на естественото право е сфера на действие само на Основния закон, който според теологическата доктрина е Бог. Неговата воля е отразена в Свещените книги на християните. Рационалистите (от ratio – разум) поставят на мястото на Бога Човека, което означава практически, че носителят на върховната власт е народът.

След естествената школа в правото идва историческата школа, коята критикува и отхвърля самото понятие естествено право. Както и позитивистите по-късно, през ХIХ – началото на ХХ в. те го обявяват за ненужно, излишно и бессъдържателно . Няма единни, вечни и неизменни права, твърдят те, както няма еднакви и абстрактни хора. Те живеят при различни исторически и национални условия, което определя хората да не бъдат еднакви. Нормите на позитивното право се създават от държавата, винаги по установен предварително ред и според определени изисквания. Те могат да изпълнят своята роля и предназначение само ако зад тях стои силата на държавата. Естественото право, напротив, е чиста измислица, то не се създава от никого, няма писмена форма, не е гарантирано от държавата и съществува само в съзнанието на човека.

Позитивистите подкрепят историците на правото в тяхната критика на учението за естествените права на човека. Те окончателно освобождават правото от теологическата и естественоправната му обвивка. Според тях понятието естествено право няма място в науката за правото. Правото е това, което законодателят или съдилищата обявяват за закон, а правоприлагащите органи се ръководят от него в своята практическа дейност.

През ХIХ в. започват да разграничават два вида източници на правото – право във формален и право в материален смисъл. Източниците на право в материален смисъл включват икономическите, политическите, културните, религиозните и др. обществени отношения, които определят необходимост в правото. Под източник във формален смисъл се разбират всички държавни актове, в които се съдържат норми на правото

В позитивистското направление се откроява нормативното учение, основоположник на което е Ханс Келзен, създателят на теория за “чистото право”. Той разглежда държавата като особен правов ред и фактичесик отъждествява, разтваря държавата в правто. Историческата школа и позитивистското направление отхвърлят изцяло даже положителните страни в учението за естественото право, каквито са общите човешки ценности провъзгласени в него.

Да се отричат ценностните моменти в правото, значи да се признае неограниченото право на държавата да създава всякакви норми, вкл. и такива, които оправдават или водят до държавен произвол. Държавата също се нуждае от ефективен контрол и е ограничена от правото в своята дейност. Принципите, провъзгласени от естественото право (свобода, равенство, демократизъм и др.) са ценности от огромно значение не само за държавата и правото, но и за цялото общество. Формулирани като основополагащи идеи, те стоят в основата на сегашното законодателство на всички демократически държави.

Съвременното естествено право не се тълкува вече в смисъла, влаган в него от авторите на класическата школа.(1). Неговите представители вярват обаче, че

 

  1. (1)    Вж. Цеко Торбов, Философия на правото и юриспруденцията, С., 1992

 

съществуват някакви идеални норми и принципи, които трябва да се отразяват в позитивното право. Днес естественото право се разбира като съвкупност от идеални правни норми, които произтичат от разума на човека и заемат по-високо положение в сравнение с позитивното право. То се гради преди всичко върху защита на правата на човека.

Съвременното позитивно право е националното действащо законодателство, т. е. правото, което се прилага от правораздавателните и изпълнителните органи, и е обезпечено от държавата с нейната принудителна сила. Това право представлява система от правни норми, които регулират обществените отношения в дадена държава. Неговите норми са предписания, които са задължителни за всички физически (индивиди) или колективни лица и държавни органи.

 

11. НАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ. ВИДОВЕ

Националните правни системи се разделят на правни семейства, които имат общ произход и някакъв общ родов корен. Така в правните системи на държавите на европейския континент (условно, но не точно, казано в европейското континентално право”) този общ родов корен е римското право.

След създаването си могъщата Римска империя е подложена на непрекъснати набези от страна на варварите, които се намират на родовоплеменния стадий на развитие. Но родовото общество у тях, основано върху кръвнородствения принцип, започва вече да се разрушава. Варварите, стигнали до стадий“военна демокрация”, след който идва вече държавната цивилизация, оказват постоянен натиск върху Римската империя. Северозападната част от страната се напада от германските племена. Славяните нахлуват и постепенно се настаняват в североизточната част на империята.

Процесът на изграждането на държавата при тези народи е ускорен значително от завладяването на големи територии в Римската империя. Дотогава те са били организирани във военни съюзи, и се намираха на преддържавен стадий на развитието. . За да управляват големи територии, които завземат, германските и славянските племена използват заварените форми на държавната организация и римското (славяните във византийската му разновидност) право, като го съчетават със своето обичайно право.

Военните завоевания не са главната причина за възникването на държавата при германците и славяните, те играят обаче ролята на своеобразен катализатор, който ускорява значително този стихиен процес. Правната система в европейските континентални страни се формира от структурните елементи на обичайното и на римското право. Тази съвкупност от елементи е един общ могъщ родов корен за всички континентални държави.

В Германия, Древна Русия, Швеция, Австрия и др. голямо значение за възникването на техните правни системи има обичайното право, което е описано по-късно с римската понятийна терминология и външно изглежда като Римското право, но вътрешното му съдържание е народностно или национално, ако може да се използва този термин за онова време.

Националните правни системи в европейските страни притяжават редица характерни особености. Тук те се формират главно под влияние на римското право. Тяхното право се дели на частно и публично. Най-развитото теоретически, а и като законодателна техника, е частното (гражданско) право. Правните норми в тези страни са абстрактни и са формулирани като безлично, неперсонифицирано общо правило за поведение. Това е безспорно предимство,тъй като дава възможност правото да се раздели по отрасли, да бъде кодифицирано и да се създадат специални кодекси по отрасли (по предмета на правното регулиране).

Кодификацията е вид систематизация на правните норми в единен класификационен акт (закон) в съответствие с определени принципи.

Върху правните системи на европейските страни оказа определено влияние и църковното право (в западноевропейските страни – католическо, а в източните – ортодоксалното, или православното църковно право).

Поради множество национални правни системи се налага те да се групират по определен критерий. Класификационните критерии са различни, но съвременното (преобладаващо) разделяне е по правни семейства. Тук за критерий, както вече бе отбелязано по-горе, се използва наличието (присъствието) на общ родов корен. За всички европейски страни (без Англия) такъв корен е римското право с неговия основен правов източник – закон в широкия смисъл на думата (нормативен акт). Затова всички правни системи в тези страни се отнасят към романо-германско и славянско правно семейство. Под тяхно въздействие се формират правните системи в много страни и на други континенти – в Азия, в Латинска Америка и т. н. Така романо-германското и славянското правно семейство придобива световно значение.

Англия със своите бивши колонии образува второто голямо световно правно семейство. Неговата основна съставка (общият родов корен) е common law (комон лоу), или т. нар. общо право, което се основава върху такъв източник като съдебен прецедент. Това е т. нар. съдебно или ”прецедентно право”, наричано от някои автори “съдебно-нормативна система”.

Следващото крупно правно семейство е това на социалистическото право. В него влизат правните системи на КНДР, Китай, Куба и Виетнам. В значителна степен това право е запазено още и в някои бивши съветски републики.

В отделен тип може да се обособи, поради специфичния си облик, религиозното и религиозно-общинското право, което действа частично в Индия, в мюсюлманските и някои други страни.

В едно семейство се включват често африканските страни и Мадагаскар.

 

  1. (1)    Вж. Рене Давид, Основньiе правовьiе системьi современности, М., 1988

 

В исторически план може да се говори и за семейството на далекоизточните страни.

Големите семейства и особено първите две се разделят на правни подсемейства. Така вътре в романо-германското и славянското правно семейство се обособяват романското, скандинавското, германското и др. подсемейства, а също така правните системи на Русия, Беларус, Украйна и др. бивши съветски републики, които са много близки и сходни поради историческото си развитие.

 

11.1. Романо-германско и славянско правно семейство

Романо-германското и славянско правно семейство е най-крупното правно семейство от световен мащаб. Освен цялата континентална Европа (без Великобритания) в него влизат правните системи на Латинска Америка (Южна и Централна) и националните правни системи на много бивши колонии на европейските континентални метрополии (Италия, Франция, Португалия и др.). Романо-германското и славянското правно семейство (напр. правото на Русия) оказаха определено влияние и на правните системи на съвременните Китай и Япония. Това огромно семейство се характеризира с редица специфични белези.

Правните системи в тези страни се формират под силното влияние на Римското право и преди всичко на Юстиниановата кодификация от VI в. Основният източник на правото в това семейство е законът в широкия смисъл, или нормативният акт. Такива правни системи се наричат понякога законодателно-нормативни.(1) Нормите в това семейство имат най-висока степен на абстракция, те нямат казуален характер, технически

 

  1. (1)    Вж. С. С. Алексеев . Общая теория права, Т. I, М., 1981, с. 112 и сл.

 

това са най-развитите правни системи. Високата степен на абстракция позволява законодателството в тези страни да се кодифицира. Главната особеност е отраслово деление на правото и на тази основа наличието на кодекси (ГК, ГПК, НК, НПК, ТК, ОК и др.).

Отраслите в правната система се определят според предмета и метода на правното регулиране.

Правото е разделено на публично и частно, като най-разработените клонове на правото се отнасят до частното право.

Правото в това семейство се формира исторически не само на основа на римското, но и на обичайното право, макар и преработено в духа на римската правна доктрина, т. е. описано е с категориите (понятията) на римското право.

В правните системи от континентарлен тип, за разлика от английското “kommon law” (общо право”) приоритетно значение се придава на нормите на материалното право.

В националните правни системи на Западна Европа се усеща също силно влияние на каноническото право, докато върху правото в Източна Европа оказа въздействие православното църковно право. Най-силно това влияние се усеща в сферата на семейното и наследственото право. В правото на скандинавските страни значително място заемат нормите, израснали от обичайното право, което е характерно и за други страни в периферията на Римската империя или извън нея.

 

11.2. Семейство на общото право (Kommon law)

Второто най-крупно световно правно семейство е семейство на английското “общо право” (kommon law). Влиянието му се усеща в бившите английски колонии – САЩ (без щат Луизиана), Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия и др.

Основна съставка и родов корен на това правно семейство е “комон лоу” или т. нар.“общо право”. В него няма деление на частно и публично право. В англо-саксонското правно семейство правото се е разделяло исторически на “общо право” на кралските съдилища и  право на справедливостта, или правото на канцлерски съдилища, нормите на което са с по-висока юридическа сила. Днес в Обединеното кралство на Великобритания има също така статутно право (от статут – закон), което не се различава принципно от правото, основаващо се върху нормативни актове.

Общото право, или комон лоу има редица характерни особености. То не действа на цялата територия на Великобритания, а само в географска Англия и Уелс. За разлика от континенталните европейски правни системи може сравнително точно да се посочи времето на негово зараждане – 1066 г., годината на нормандското завоевание на Острова. Нормандците в противовес на англо-саксонските обичаи се стремят да наложат своето право . За тази цел те създават система от кралски съдълища, които налагат общо право за всички поданици в страната независимо от действието на местните обичаи. (Оттук идва и неговото наименование“Общо право”, или Комон лоу.)

Общото право е продукт не на законодателя, а на съдебната практика. Основният източник на правото тук е съдебен прецедент, т. е. произнесено от Върховния съд решение по някакъв конкретен казус, а не нормативен акт, както е на континента.

Съдебните прецеденти изпълняват роля на норма, имат казуален характер и не могат да бъдат кодифицирани, а само инкорпорирани, т. е. систематизацията на правото тук е на равнище на сборници от съдебни прецеденти. Приоритетно значение в комон лоу има процесуалното право.

В английското право, както отбелязахме по-горе, вместо разделяне на частно и публично право, както на континента, основното деление в миналото е правото на кралските и концлерските съдилища (право на справедливостта), причините за което се крият в историята на Великобритания. Така след въвеждане и утвърждаване на общото право съдилищата често са изпадали в ситуация, когато липсват съдебни прецеденти, на основа на които са се вземали съдебни решения. С други думи, появяват се празноти в правото. В тези случаи кралските съдилища се обръщат към върховната институция – краля.

Второто основание (причина) за създаването на специалните канцлерски съдилища е от друго естество. Когато се разглежда едно или друго съдебно дело, една от страните почти винаги е недоволна от решението на съда и се стреми към преразглеждане на делото. Възниква потребност от функционирането на някаква корегираща система. От друга страна, осъдената страна в повечето случаи се моли за помилване., но източникът за милосърдие в Средновековието е пак кралската институция. В крайна сметка липсата на специална апелативно-контролна институция води до създаването на канцлерските съдилища, или съдилища наречени “съдилища на справедливостта”, раздавана от името на краля. По-конкретно, кралят е възлагал делото на лордканцлера, който от своя страна е създал система от специални съдилища, наречени на неговото име  канцлерски съдилища.” За да преразгледат делото те използват като юридическо основание за вземането на решенията, каноническото, или римското право.

Така римското право косвено, по околен път е прониквало във Великобритания и оказва определено въздействие върху английското право. Освен това самото каноническо право има за основа Римското право. Римските правни норми в него (в каноническото право) са подкрепени с цитати от Библията или съчинения на отците на цълквата. След съдебната реформа в последната третина на ХIХ в. канцлерските съдилища се сливат с кралските.

Ако за случая има противоречиви норми на “общото право” и на “правото на справедливостта”, казусът се решава по нормите на съда на справедливостта, тъй като те имат по-висока юридическа сила. В заключение може да се отбележи, че в английското право има правни фигури, които липсват в континенталните правни системи, и обратното. Ако има колизия между статутното право и комон лоу, действа нормата на статутното право, която има по-висока юридическа сила в сравнение с нормата на “общото право”.

Може да се добави също, че правната система на САЩ по-рано се е разглеждала като особена разновидност на английската система. През последните години обаче най-крупният авторитет в областта на сравнителното право френският компаративист Рене Давид разглежда вече правната система на САЩ като самостоятелен тип право, различен от английското право. Няма спор обаче, че правната система на САЩ се е формирала под силното влияние на английското право. Така до 1776 г. (провъзгласяване на независимостта на САЩ) там действа комон лоу. След това двата вида правни системи се развиват паралелно, като взаимното влияние не е пряко, а косвено.

При характеристика на правната система на САЩ трябва да се взема предвид също и държавното устройство на САЩ, които са федерация, или съюзна държава. Наред с федералното право съществуват и правните системи на отделните щати, т. е. правната система на САЩ е комплексна. Наред със самостоятелни щатски правни системи действа също федералното право, което представлява съвкупност от законодателни актове, които се основават върху Конституцията. Следователно основният източник на правото тук е нормативен акт.

Щатските съдилища се ръководят в своята дейност от съдебните прецеденти. В отделни щати съществува (има) кодифицирано право във вид на Кодекси.

 

12. ИЗТОЧНИЦИ (ФОРМИ) НА ПРАВОТО

Източник на правото като термин се употребява в теорията в две значения: в материален и във формален смисъл.

Източниците в материален смисъл се изучават в Обща социология и Философия на правото. В тях се изследват различни икономически, политически, религиозни, нравствени и др. предпоставки, които пораждат необходимост от правното регулиране на обществените отношения.

Общата теория на правото се занимава с източниците на правото във формален смисъл.

Окончателното разделяне на източниците на правото в материален и във формален смисъл се извършва в правната наука през ХIХ в. По време на античността се счита от мнозина, че първичният източник са законите на природата. През Ренесанса представителите на естественоправната школа приемат, че източникът на правото се корени в природата на човека, в неговия разум (ratio). В края на ХVIII и началото на ХIХ в. този възглед на рационалистите е разкритикуван от представителите на историческата школа в правото, която на свой ред бе заместена през ХIХ в. от позитивистите. Според позитивистската школа трябва да се разграничават източници на правото в юридическия и в материален смисъл, защото последните се определят от обществените условия и от други външни причини, които пряко или косвено им въздействат.

Всеки отрасъл на правото включва и се ръководи от основните изтъчници на правото във формален смисъл, но има също и свои частни, собствени източници на правото.

Първият основен източник по значение днес е нормативният юридически акт. В недалечното минало вместо това понятие се е използвала думата “закон”, после добавят към нея словосъчетание “закон в широкия смисъл на думата”, а днес се утвърди окончателно понятието нормативен акт”.

Вторият основен източник е юридическият обичай, който е най-древен източник по своя произход и заема централно място в Древния свят и Средновековието. Днес той се използва само в частното право. Юридическият обичай е разновидност на обичая. Обичаят придобива юридическо значение, когато е признат и утвърден от държавата и е превърнат по такъв начин в закон, в право. В някои страни съществуват и до днес правни системи, които са създадени главно върху обичая и се наричат обичайноправни системи. За европейските страни днес и въобще за страните с развити правни системи юридическият обичай има само историческо значение, докато в младите африкански страни той намира по-широко практическо приложение.

Третият основен източник на правото във формален смисъл е съдебен прецедент или юридически прецедент изобщо, защото се срещат също, макар и по-рядко, административни прецеденти. Съдебните прецеденти се създават в практиката на съдебните органи, на техните висши съдилища. Те имат казуална природа и представляват съдебно решение на висш съдебен орган във връзка с някакъв конкретен случай. Тези решения се обявяват за задължителни за долустоящи съдилища и по такъв начин стават общо правило за поведение, своеобразна “норма” за по-низши съдилища.

Четвъртият източник е нормативният договор, който има значение главно за международното право.

Петият и последен основен източник на правото е доктрината (философска, политическа, етическа, религиозна и юридическа), която за европейските страни и други страни с развита правна система има само историческо значение. Юридическо значение на доктрината е придавала в миналото, както и на обичая, държавата, като е обявявала някаква доктрина за задължителна за всички, т. е. за правото. Днес доктрината се използва само при тълкуването на правото, т. е. може да се вземе предвид от правоприлагащия орган, но това не е задължително за него. Доктрината (религиозна и юридическа) има практическо значение днес само в мюсюлманското право.

Да разгледаме посочените основни източници на правото по-подробно.

Юридически обичай. Формите на правото се развиват в хода на историческия процес. Юридическите обичаи, както отбелязахме по-горе, са господстващ източник на правото в Древния свят и Средновековието. Тяхната естествена предпоставка е наличието на обичая като родово понятие. Всеки обичай е общо правило за поведение, утвърдено исторически във фактическите жизнени отношения между хората, което се превръща в траен навик в резултат на постоянно повтарящи се техни еднотипни действия. Но за да се превърне обичаят в юридически обичай, необходимо е официалното му признание от страна на държавата (държавен орган) за общо задължение. В този случай от него ще произтичат правни последици.

Следователно обичаят сам по себе си не е източник на правото. За да стане такъв, е необходима още утвърдителна санкция от страна на държавата. За повечето съвременни държави, особено с развити правни системи той е архаична форма на правото, но не е изчезнал окончателно, макар че в практиката се прилага много рядко и само в частното право. В някои страни е разрешено още официалното му използване. В исторически план при формирането на държавите и техните правни системи централната власт е провеждала дълга и упорита борба с местните обичаи, които тя се е отказвала да включи в правото. От друга страна признатите от държавата обичаи, илли юридическите обичаи са една от основните съставки на ранните правни системи.

Съдебен прецедент. Прецедентът е решение на висш държавен орган (обикновено съдебен) по конкретно дело (казус), което се приема по-нататък за общо правило при решаване на аналогични дела от долустоящи органи и придобива по този начин характер на нормата. С други думи, изведеният от прецедента принцип започва да играе роля на норма, става задължителен за съдебните органи от по-низките инстанции. Съдебната практика, създала прецедентното право е изиграла важна роля при формирането на някои национални правни системи (например английската).

Доктрина. Думата “доктрина” означава буквално някакво учение (философско, религиозно, юридическо и др. ), на което се придава от държавата всеобщо правно значение. Исторически доктрината е била източник на правото в много страни през различните епохи. Когато й се придаде официалното (т. е. правното) значение, тя се превръща в общозадължителна, т. е. държавата я обявява за закон, за право и всички правоприлагащи органи следва да се съобразяват с този факт.

Религиозната доктрина днес е един от основните източници на правото в някои мюсюлмански държави., предимно в страните, където са на власт фундаменталистски ислямски партии. На практика това означава, че от Корана и Сунна, священите книги на мюсюлманите, се извличат норми, които образуват т. н. “шариатно право”, или просто шариат. Има също така и мюсюлманска правна доктрина в собствения смисъл на думата – иджма. Тя представлява съвкупност от мнения на мюсюлманските юристи, добри познавачи на Корана и Сунна, формулирани в правна форма. Религиозната доктрина е идеологизиран източник на правото.

Нормативен договор. Нормативният договор е вид споразумение от общ характер на две или повече държави (или други субекти на международното право) относно техните взаимни права и задължения в различни обществени сфери (икономическа, политическа, научно-техническа и др.). Нрмативният договор е родово понятие, тъй като обхваща всички споразумения на правните субекти (договор, конвенция, пакт и т. н.). В споразуменията се отразява съгласуваната воля на страните, която се основава върху принципите на суверенитет, равенство и доброволност .

Предимствата на нормативния договор, както и предимствата на нормативния акт във вътрешното право, се основават на неговия динамизъм и точност. Той е динамичен защото може бързо да се сключва и да се променя, и е точен, тъй като в него се формулират изчерпателно и сравнително определено общите правила за поведение, а още по-точно субективните права и юридическите задължения на страните.

Нормативен акт. Нормативният акт е главен, по същество господствуващ източник на правото в правните системи, формирани на основа на римското право ( континенталните европейски страни и др.). Съществуват множество и най-различни видове нормативните актове (конституции, други закони, кодекси, постановления, нормативни укази, наредби, правилници, инструкции и т. н.). Всички те могат да се разделят на глобално равнище на две основни групи. Към първата група спадат всички видове закони, или първични актове, тъй като съдържат първично право. Вторият вид включва подзаконови, или вторични актове,които се създават на основа на закона и за негово изпълнение.

Нормативните актове са известни още в Римското право (едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др.). След буржоазните революции нормативните актове се превръщат в основен източник на правото в романо-германското и слявянското правно семейство, а под тяхното влияние – и в редица други страни. По-късно започва тяхната кодификация. За пръв път във Франция се създават Граждански кодекс (Codex Civil), известен още като Кодекс на Наполеон (1804 г.), а по-късно – през 1811 г. – и Наказателен кодекс. Под тяхното влияние се извършва кодификацията в цяла континентална Европа. Днес законите са най-важната форма на правото, измежду тях върховният нормативен акт е Конституцията.

Въпросите за нормативен акт и негови видове се разглеждат по. подробно по-нататък в раздела “Нормативен правов акт . Видове.”

 

13. ПРАВНА НОРМА. ПОНЯТИЕ, СТРУКТУРА

 

Дефиницията на понятието“правна норма” произтича от определението на правото като съвкупност от правни норми, приети от овластените държавни органи по определен в закона ред. Тъй като те са издадени от държавата, правните норми имат задължителен характер за всички и са гарантирани съответно от нея.

В системата от общи правила за поведение нормата е единично общо правило, установено и гарантирано от държавата, която предписва как хората следва да постъпват в дадени ситуации.

За разлика от другите социални норми, които регулират отношенията между членовете на обществото, правната норма има качество общозадължителност. Нейното изпълнение се осигурява, ако определено лице не желае доброволно да се подчини на разпоредбите на нормата, принудителната сила на държавната власт от специални органи на държавата. Като общо правило за поведение тя е предназначена за неопределен брой еднотипни случаи и е свързана с условията, в които те се проявяват. Нормата разпространява своето действие върху всички правни субекти в държавата, към които тя е адресирана. Тя се прилага многократно, безброй пъти и притежвава качеството абстрактност, т. е. не е създадена за определен конкретен случай, а за всички еднакви ситуации, които ще се проявяват при сходни условия. Правото е съвкупност от множество норми, които образуват определена система, имат вътрешна връзка по между си, но се различават в зависимост от случаите, за които са предназначени.

Общото за всички правни норми е еднаквата държавна задължителност за всички . Те се различават по това, че са предназначени да регулират различни видове обществени отношения.

Юридическото съдържание на правната норма като общо правило за поведение дава възможност тя да действува по определен начин, като възлага определени правни задължения или предоставя субективни права на правните субекти. С това овластяване тя гарантира осъществяване на техните субективни права, включително чрез прилагане на държавната принуда. Това съвсем не означава, че във всяка норма се съдържат задължително съответните субективни права и задължения на правния субект.

Правните норми се подлагат на систематизация в зависимост от спецификата на обществените отношения, които те регулират. Така правните норми на Наказателния кодекс са категорично императивни, като предписват безусловно юридическите задължения както за физическите лица, така и за специализираните органи на държавата. Гражданскоправните норми уреждат частноправните отношения и се различават от наказателноправните по това, че предоставят възможност на правния субект сам да решава дали да влиза в правни отношения с други субекти и при какви условия. Ето защо при гражданскоправните отношения говорим за автономност, равнопоставеност на страните.

Правната норма е задължително правило за поведение, а не препоръка, нейното изпълнение е осигурено от държавата. По своя характер тя е абстрактно правило за поведение от общ характер и е предназначена да регулира само определен вид обществени отношения, като се прилага еднакво към всички правни субекти.

Структурата. Правната норма има сложна структура, в която се отразяват особености на нейното съдържание и начина на изграждането й. Елементите, които я образуват се разкриват последователно като се изследва логически юридическата й структура. Тази структура отговаря на три основни въпроса: кога и при какви обстоятелства правната норма изисква съответните действия (респ. бездействие), кои лица са участници в регулираното от нея обществено отношение, най-после, какви ще са последиците за лицата, нарушили предписанията на правната норма. С оглед на тези въпроси се открояват три логически свързани структурни елемента на нормата – хипотеза, диспозиция и санкция.

Хипотезата е първата част от правната норма, в която се съдържа юридически факт (или факти, образуващи юридически състав), т. е. се посочват фактическите обстоятелства или условия, при които се реализира предписаното правило за поведение. Съответно възникват определени правни (юридически) последици във вид на субективни права и юридически задължения на страните в правоотношението. В някои случаи хипотезата не е формулирана изрично, а се извлича логически от диспозицията на нормата. В зависимост от формулировката на нормата хихотезите биват определени точно или относително. В този случай те се наричат абсолютно определени или оттносително определени хипотези. Няма обаче норма без хипотеза, както считат някои автори, които смесват хипотезата с нейната формулировка в текста на закона, тъй като без юридическия факт, който е настъпил няма да възникнат никакви юридически последици.

Диспозицията е тази структурна част от правната норма, в която е формулирано самото правило за поведение (субективно право и юридическо задължение), т. е. се съдържа позволение, задължение или забрана. Диспозицията е централен елемент в структурата на правната норма, тъй като тя посочва конкретното поведение на участниците в правоотношението, когато е настъпил юридическият факт, формулиран в хипотезата. Диспозицията, както посочихме, е ядрото и свързващото звено между отделните части на нормата, вкл. и санкцията. Ако тя се нарушава и не се изпълнява, в действие влиза санкцията, третата част от правната норма.

С оглед степента на своята конкретност диспозицията се разделя на два вида. Тя може да бъде относително или абсолютно определена. Когато субективното право или юридическото задължение е определено точно и безусловно, диспозицията се счита за абсолютно определена с оглед на дължимото поведение. Тя предписва на правния субект, на страните в правоотношението точно определени действия (или забрана да се действува). Абсолютно неопределени диспозиции не са възможни. Диспозицията може да бъде описателна когато в нея се дават пояснения за някои обстоятелства относно нейното приложение. Диспозицията също така е задължителен елемент на правната норма. Без нея нормата е безсмислена и е лишена от своето юридическо съдържание.

Санкцията е тази структурна съставка на правната норма, в която са посочени правните последици, които произтичат от неизпълнението на предписанията на нормата, т. е. от нарушаването на диспозицията. Тя не е задължителен елемент в структурата на правната норма. Когато в нормата отсъства санкцията, тя се нарича двуелементна. Такива са нормите на международното право, на конституционното право, най-различни устройствени норми и т. н. Това съвсем не означава, че нормите в тези отрасли не се охраняват с принудителната сила на държавата. Но принудата е предвидена в други норми, често и от други отрасли на правото.

Санкцията е задължителен елемент само в триелементните правоохранителни норми, които забраняват да се извършват общественоопасни действия (бездействие) и са свързани с правонарушенията. Когато се изпълняват задълженията от правния субект, посочени в диспозицията, санкцията не действува, не се прилага. Тя се проявява в случай на нарушение на правната норма, т. е. накърняване на нечие субективно право или неизпълнение на задължение.

Санкциите също се разделят на два вида в зависимост от тяхната конкретност: абсолютно определени и относително определени санкции. Абсолютно определени санкции преобладават в древното право и през Средновековието, те не предоставят избор на правоприлагащия орган при налагане на наказанията и не дават възможност да се отчита степен на вина при правонарушението (смъртно наказание, глоба в точно определен размер, лишаване от свобода на точно определен срок и т. н.). Съвременните санкции са относително определени и предоставят определен простор на правоприлагащия орган да отчита степента на вината на дееца при налагането на наказанията.

Санкциите биват също наказателни и правовъзстановителни. Наказателните санкции са специфични за публичното право, а правовъзстановителните се прилагат в частното право. На свой ред наказателните санкции се разделят на три вида: а) наказателно-правни, или углавни, които се налагат за извършени правонарушения във вид на престъпления; б) административно-правни, които обслужват административното право и се налагат за административно-правни нарушения, т. е. правонарушения с по-малка степен на обществена опасност в сравнение с престъпленията, и в) дисциплинарни наказания, налагаеми в трудовото право за трудовоправни нарушения, а също така за правонарушения предвидени в специални Устави и Правилници (напр. в армията).

Най-тежките наказания са предвидени в Наказателния закон, който предвижда възможност да се налага наказание във вид на лишаване от свобода. В миналото най-тежкото бе смъртното наказание, което е заменено днес с доживотен затвор без право на помилване. Най-разпространеното наказание за административното правонарушение е глоба или отнемането на някакви специални права (на управление на МПС, на ловуване и т. н.)

Правовъзстановителните санкции нямат наказателен характер и имат за цел да възстановят положението, съществувало до правонарушението. Те се прилагат в отраслите на частното право и имат предимно имуществен характер.

 

13.1. ВИДОВЕ ПРАВНИ НОРМИ

Правните норми се създават за регулиране на различни по своя характер обществени отношения. В правната теория ги разделят според предмета на правното регулиране. Така първото най-крупно разделение на правните норми според предмета на регулирането е разделението им на публични и частноправни. Това разделение се запазва до днес.

Публичноправните норми уреждат устройството, задачите и функциите на държавните органи, техните права и задължения (правомощия), отношенията между тях и гражданите и т. н. Тяхната специфична черта е властническия характер, тъй като те са свързани със суверенитета на държавата. Такива са напр. нормите на конституционно, административно, наказателно и др. отрасли на публичното право, изобщо всички норми, които уреждат устройството, компетенциите, задачите и функциите на държавните органи от трите (четирите) вида власти. Властнически норми се наричат също така императивните или заповедническите (от лат. imperativus – повелителен, заповеднически, не допускащ избор в противоположност на диспозитивен). Те съдържат в себе си безусловна, императивна заповед да се извърши или да не се извършват определени действия.

Частноправните норми регулират отношенията между правните субекти в частния живот на гражданите, т. е. отношенията главно между физически и юридически лица. Тези норми предоставят на правните субекти определен простор за действие, определят само най-общите параметри (рамки) на тяхната дейност, дават свобода на избор дали да влизат или не в отделни правоотношения помежду си, да действат по свое усмотрение. Те не съдържат императивна заповед, на която трябва да се подчиняват правните субекти, те сами определят своето поведение, сами се разпореждат с предоставеното им субективно право. Такива норми се наричат диспозитивни (от лат. dispositivus – този, който се разпорежда, на който е предоставено право на избор в противоположност на imperativus). Това са нормите на частното, и преди всичко на гражданското, на търговското и др. подобно право, т. е. нормите, които предоставят възможност на правните субекти (на страните) свободно, доброволно да влизат в правоотношения на основа на равенство и автономност.

Правните норми, които пораждат, променят или прекратяват (погасяват) субективните права за участника в правоотношението, се наричат съответно правопораждащи, правопроменящи или правопрекратяващи. Нормите, които установяват задължения, са правозадължаващи, а тези които забраняват да се извършват определени действия (респ. да се проявява бездействие), се наричат забранителни. Дефинитивните правни норми съдържат определение на някакво правно понятие или разкриват смисъла на някакъв термин. Компетенционните норми установяват кръга на правомощията на съответен държавен орган. Регулативните правни норми регулират обществените отношения, а в санкционните се съдържа една или друга санкция за извършеното правонарушение.

 

 

13.2. ПРАВНА НОРМА И ЧЛЕН (ТЕКСТ) НА НОРМАТИВНИЯ АКТ

Трябва да се прави разлика между правните норми и членовете (текстовете) на нормативния акт. Възможно е несъвпадение между текста на нормативния акт и правната норма. В един текст могат да се съдържат няколко правни норми и обратно, една норма може да се формулира в няколко, обикновено в два текста.

По своите формулировки правните нрми понякога се различават твърде съществено. Обикновено се използуват три начина на формулиране на правните норми.

Прекият начин, който се нарича още изчерпателен е най-удобен, ясен и сравнително точен способ на формулиране на правната норма. При него в текста се посочват всички елементи на правната норма, т. е. хипотеза, диспозиция и, ако е предвидена, санкция. Този начин на формулирането на правните норми е преобладаващ.

Препращащият и бланкетен начини на изразяване на правните норми се използват в интерес на максималната икономия на текста с оглед икономичност, пестеливост на изразите и за да се избегнат повторенията.

В препращащия начин текстът не съдържа всички елементи от структурата на нормата, а само препраща към текста на друг член в същия нормативен акт, където ги има. Такива са напр. текстовете на чл. 72, ал. 2, чл. 96, чл. 97, ал., т. 3, същия член ал. 2 и 3, чл. 101, ал. 1, чл. 109, чл. 131, чл. 158 т. 4 от Конституцията и мн. други.

При бланкетния начин на формулиране на нормата също е налице препращане към някакъв друг текст, което (препращане) обаче е от по-общ характер. В случая се препраща към текста на друг нормативен акт или даже към бъдъщ закон, който предстои да се приеме. Този начин на формулиране на правните текстове изпълнява по-скоро своеобразна сигнална функция, информира правоприлагащия орган или друг правен субект: внимавай, нормата още не е влязла в сила, предстои да се приеме нов нормативен акт, в който ще бъдат формулирани необходимите елементи на правната норма; или, внимавай, по този въпрос има специален закон и т. н. Тук препращането не е точно и определено, както в първия случай, но от по-общ характер. Такива са напр. текстове на чл. 33, ал. 1, чл. 36, ал. 3, чл. 41, ал. 2, чл. 42, ал. 2, чл. 44, ал. 3, чл. 46, ал. 3, чл. 47, ал. 5, чл. 59, ал. 2, чл. 60, ал. 2, чл. 61, чл. 149, ал. 2, чл. 152 от Конституцията и мн. др.

 

 

14. ЮРИДИЧЕСКИ АКТ. ПОНЯТИЕ, ВИДОВЕ

Юридическият акт е най-общо понятие за официална форма на дейността на държавните органи и други субекти на правото. Правният акт е документ, в който е изразена властническата воля на държавния орган, а според някои автори официалната воля на всеки правен субект.

Съществуват три основни разновидности на тези актове: нормативен, индивидуален и тълкувателен.

Нормативният акт е източник на правото и се използва от правоприлагащите органи. Той съдържа правни норми, на които се позовават субекти на правото и действа неопределено време, до изричната му отмяна.

Индивидуалният акт е, като правило, акт на оперативно управление на държавния орган. Той не съдържа правни норми и не е източник на правото. Този акт е конкретен, т. е. в него е записано някакво конкретно решение на правния субект – присъда, заповед и т. н. Индивидуалният акт е персонифициран и съдържа, но не общо, а индивидуално правило за поведение (конкретна разпоредба). Той е срочен и се издава на основата на нормативния акт и за неговото изпълнение. Следователно индивидуалният акт е вторичен, издаден на основата на вече съществуващ акт с по-висока юридическа сила.

В държавното управление индивидуалните актове се използват като актове на правоприлагане. Те изпълняват ролята на юридически факти, като с тях винаги е свързано или възникването, или изменението, или прекратяването на субективните права и юридически задължения.

За разлика от вторичните нормативни актове, които се наричат още конкретизиращи, индивидуалните актове са персонифицирани, т. е. се отнасят до точно определени личности или субекти. Най-важната им особеност е, че те не притяжават качеството нормативност и се характеризират с еднократност на действието, т. е. загубват юридическата си сила с тяхното изпълнение и по такъв начин прекратяват своето действие.

Тълкувателният акт също не съдържа правни норми и в това отношение прилича на индивидуален. Но той само разяснява и конкретизира, персонифицира смисъла на нормата. Тълкувателният акт е типичен за Конституционния съд, чиито решения, смятат някои, имат нормативен характер.

 

 

14.1. НОРМАТИВЕН ПРАВОВ АКТ. ВИДОВЕ

 

Нормативните актове, както вече отбелязахме, са източници на правото. Те са писмени юридически документи, съдържащи правни норми, от които се ръководят преди всичко правоприлагащите държавни органи.

Нормативният акт е специфичен за романо-германското и славянското правно семейство и се възприема още от Римското право, което познава вече такива правни актове като едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др. Днес нормативните актове са единствен или господстващ източник в континенталното право.

Нормативните актове притяжават важни предимства пред останалите източници на правото. Най-напред те са динамични и могат да се променят по-бързо от останалите източници.

Другото тяхно важно качество е гъвкавост и точност, в тях съвсем ясно и определено се записва субективното право и юридическото задължение.

По формата си нормативните актове са твърде разнообразни. Съществуват различни видове нормативни актове – конституции, кодекси, устройствени и текущи закони, постановления на Министерския съвет, правилници, наредби и инструкции на министрите и общинските съвети ( по въпроси от местно значение).

Според юридическата си сила всички те могат да се разделят на две оссновни групи. Първата група съдържа първични или законови актове, в които е записано първично, не съществувало преди право. Към втората се отнасят подзаконови, или вторични актове, създадени на основата на вече съществуващи закони. Някои от тях притяжават качеството нормативност. Вторичните нормативни актове детайлизират първичните и не бива да им противоречат. Те се наричат още конкретизиращи нормативни актове.

Нормативните актове притяжават характерни особености. Най-напред това е правотворчески акт на компетентния държавен орган. На системата на нормативните актове е присъщо качеството йерархичност или съподчиненост. Актовете се подреждат съобразно тяхната съподчиненост, която зависи от положението на държавния орган в системата на държавния апарат.

Нормативните актове могат да се подреждат и съобразно тяхната юридическа сила, която се обуславя от мястото на даден нормативен акт в иерархията на нормативните актове. Висша юридическа сила притежават конституционните закони. След тях в йерархията се нареждат другите закони и по-нататък подзаконовите., наречени също вторични актове.

С оглед на систематиката най-общото разделение на нормативните актове е на законови и подзаконови. Основният критерий на класификацията е предмет на правното регулиране. В зависимост от този критерий актовете се разделят съобразно отрасловото деление на правото на гражданскоправни, наказателноправни, административноправни, финансовоправни, конституционноправни и т. н. Нормативните актове могат да се класифицират и съобразно субекта на правотворчеството на правните актове на Народното събрание, на Министерския съвет, на Президента и др. Те могат да се групират и по територия на действието. В този случай биват общи или централни, и местни. Най-после могат да се обединят даже по юридическото наименование на акта – декрети, постановления, укази, правилници, инструкции и т. н.

 

 

14.1.1. ЗАКОН. ПОНЯТИЕ, ПРИЗНАЦИ, ВИДОВЕ

 

Частично този въпрос е засегнат в темата “Естествено и позитивно право”, когато се разглежда въпросът за съотношението между естествен и позитивен закон. По същество законът там се отъждествява с общото понятие “право”. Същевременно се подчертава, че от дълго време насам в теорията се разграничават понятията природен (или естествен) закон и законите в обществото, създадени от човека, включително и от държавата. Многовековният проблем е как да се разбира тяхното съотношение, ако обществените закони са обективни, не са произволни.

През ХIХ в. науката започва да разграничава право във формален и право в материален смисъл. Общата теория на правото се занимава, както бече бе отбелязано, само с въпроса за правото във формален смисъл, т. е. законът се разглежда като нещо различно от правото. Правото е по-широко понятие, а законът е само неговата форма, една от неговите разновидности. В правната теория това е акт на законодателната власт, на парламента.

 

Проф. Цеко Торбов в История и теория на правото” (БАН, С., 1992, с. 292 и сл.), издадена посмъртно, проследява подробно от времето на Римската държава до днес как се е развивало съвременното понятие за закона . Той също смята, че първоначално законът и правото се отъждествяват. С понятието закон правната наука означавала всички правни норми, които се съдържат в установените от държавата правила за поведение на хората, т. е. законът в широкия смисъл е обхващал не само законите в тесния смисъл на думата, издадени от законодателната власт, но и нормите на обичайното право и подзаконовите правни норми. Същевременно още в римската държава се заражда постепенно позитивистското понятие за закона. Събранията на римския народ са били първоначално единствените законодателни органи на страната. По-късно законодателната власт придобива и Сената, който постепенно поема изцяло законотворческите функции. По време на империята писмените заключения на именитите римски юристи, по делегация от императора, имат силата на закона. Силата на закона са имали също едиктите на преторите. По време на империята законодателната власт принадлежи на императора., действува принципът, формулиран от юристите: ”волята на принцепса е закон” . Законодателната власт на императора намира израз в едикти и мандати, декрети и рескрипти.

 

Законът в юридическия смисъл на думата е първичен правов акт, който регулира основните, най-важните жизнени отношения между правните субекти. Актът от първичен характер означава в частност, че в законите се съдържа изходно, и в този смисъл първично право, което не е съществувало по-рано. За разлика от първичните, законовите, другите правни актове са производни, или вторични и се основават върху закона, издават се в крайна сметка за неговото изпълнение.

Законът притяжава висша юридическа сила в сравнение с подзаконовите актове. Това означава по-специално, че всички други (вторични) правни актове не трябва да противоречат на закона, тъй като се издават за неговото по-нататъшно развитие и конкретизиране с цел да се реализира закона. Това изискване се разбира в смисъл, че всички вторични актове трябва да бъдат законосъобразни.

Висшата юридическа сила на закона в сравнение с вторичните актове означава също, че законът не подлежи на утвърждаване и не може да бъде отменен от никакъв друг държавен орган, освен Народното събрание у нас, което притяжава правото на законодателство като свой неотнимаем прерогатив. Законът може да бъде отменен или изменен само от законодателния орган с друг закон.

Всички закони на парламента (на Народното събрание у нас) трябва да отговарят днес на основното изискване – да бъдат конституционносъобразни, т. е. да бъдат в съответствие с Конституцията и да не й противоречат. От всички закони в страната само на конституционните закони принадлежи върховенство по отношение на всички други нормативни актове. Другите, неконституционните (устройствени, текущи и др. ) закони притежават фактически само качеството на приоритет по отношение на другите нормативни актове, т. е. висша юридическа сила само по отношение на подзаконови нормативни актове.

Законите, и това е също тяхната важна особеност, се приемат по специален ред, предвиден в Конституцията и Правилника на Народното събрание, което е предмет на специална научна и учебна дисциплина “Конституционно право на Република България”. Неговият предмет включва също подробна класификация на актове на Народното събрание, и на първо място на основния му акт – закона.

Тук ще отбележим само, че класификацията на законите може да се извърши според различни критерии в зависимост от целите и задачите, които се поставят пред нея. Тя може да бъде по предмета на правното регулиране (конституционни, наказателноправни, гражданскоправни, процесуални административноправни, търговски, финансови и под. закони), по неговия метод (императивни и диспозитивни ), по време на действие (срочни и безслочни), по териториално действие на закона (общонационални и регионални), по неговото наименование (конституции, кодекси, декрети и пр.), според органа, който издава закона (там, където законодателният орган може да действа в двойното си качество в зависимост от важността на компетенцията, напр. Народно събрание и Велико народно събрание) и т. н. Отделен вид образуват общите, специални и изключителни закони. От миналото остава също разделението на закони в тесния (собствения) и широкия смисъл, който включва всички форми на обективното право.

Основните закони (конституционните) съдържат норми от най-общ характер (някои ги наричат норми – принципи) и имат пряко действие. ако няма специален закон, създаден на основа и в съответствие с Конституцията. Те се отнасят до организацията на цялата държава и нейната форма, общественото устройство, конституционните права на човека и други основни обществени отношения.

Правните принципи закрепени в конституционните норми определят изискванията, на които трябва да отговаря законодателството.

 

 

15. ВЛИЗАНЕ В СИЛА И ПРЕКРАТЯВАНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ПРАВНАТА НОРМА

Под влизане в юридическа сила на правната норма се разбира моментът (именно моментът!), от който тя започва да действа, т. е. практически когато се пораждат, променят или се прекратяват субективните права и юридическите задължения на правните субекти. Влизането в сила на нормата е задължително условие тя да предизвиква правни последици, т. е. държавата да се ангажира с тяхнато осъществяване. Обикновено в сила влиза целият нормативен акт, който съдържа правните норми, ако няма специална оговорка за някои от тях. По-нататък ще се говори за целия нормативен акт, и по-специално за главния му вид – закона. Особеностите на влизането в сила на отделните правни актове (конституционноправни, административноправни, финансовоправни, гражданскоправни, наказателноправни и мн. др.) се разглежда подробно в отрасловите юридически дисциплини. Тук ще засегнем само общите въпроси на придобиването на юридическа сила от правната норма.

След приемането на нормативния акт той не влиза в сила веднага, необходимо е да измине определен период от време. Това време е нужно за обнародване на нормативния акт, за да се запознаят със съдържанието му неговите адресати – гражданите и правоприлагащите органи.

Обнародването е съществено условие за действието на законите в демократичната държава. Тяхната пълна гласност е безусловно изискване на правовата държава. Конституцията задължава съответните компетентни органи да публикуват всички нормативни актове в ”Държавен вестник” (чл. 5, ал. 5 от Конституцията). Те влизат в сила три дни след тяхното обнародване, ако няма друг срок, изрично посочен в самия закон. Денят на обнародването не влиза в този тридневен срок. Срокът изтича в 24 . 00 ч.

След приемането на нормативния акт има 15- дневен срок, в който той трябва да се обнародва от президента. Ако президентът не е съгласен със закона като цяло или неговите отделни разпоредби, той може да го върне за повторно гласуване, като това става с писмена мотивировка. Правото на държавния глава да върне спорния закон за повторно приемане се нарича често право му на ”отлагателно вето”.

Повторното приемане на закона се извършва при утежнени за Народното събрание условия. Новото гласуване на закона изисква вече квалифицирано мнозинтво от всички народни представители в парламента, т. е половина плюс един от 240 негови члена, тъй като в Основния закон на страната е предвиден постоянен брой на народните представители. Ако законът се приема за пръв път, той се гласува с мнозинство от присъствуващите при наличие на конституционно установен кворум, който се образува от обикновено мнозинство от общия брой на народните представители. След повторното приемане промулгацията (обнародването) на закона трябва да бъде извършена от президента в срок от 7 дни след получаването му. Общото правило за влизане в сила на законите у нас, както вече бе споменато, е изтичането на три дни след тяхното обнародване, ако в закона не е посочен друг срок. В този последен случай са възможни два варианта на влизането му в сила – от деня на неговото обнародване (така влезе в сила напр. действащата конституция от 1991 г.) или от датата, отбелязана изрично в нормативния акт. Най-после отделните текстове (членове, алинеи и даже точки) могат да влизат в сила в различно време, а също в различно време да прекратят своето действие. Прекратяването на действието на нормативния акт означава, че неговите норми губят юридическата си сила, т. е. държавата не гарантира вече защита на права и задължения, записани в нормите на този акт.

В националните законодателства на другите страни се предвиждат свои срокове за влизането на закона в сила, които са съобразени с конкретните условия на дадена страна.

 

 

15.1. Действие на нормативните актове по време (във времето)

Действието на закона по време (във времето) започва от момента на влизането му в юридическа сила и продължава до момента, когато той губи. своята задължителност. Нормативните актове като правило действат безсрочно,. т. е. за неопределен период от време. Те прекратяват своето действие при пряка (изрична) отмяна на нормативния акт с друг акт. Този случай е за предпочитане и най-често се използва от законодателя, тъй като е ясен и не предизвиква спорове при правоприлагането. Вторият възможен случай когато нормативния акт губи своята сила е при неговата не изрична, но фактическа( молчалива) отмяна. Тук са възможни няколко варианта.

Отмяната може да стане с нов акт по същите въпроси, издаден по-късно, без да се посочва изрично, че се отменя предишният акт. Смята се, че по-висока юридическа сила има актът, издаден по-късно, последен по времето, но само ако двата акта са еднакви по-ранг.

Прекратяване действието на акта може да стане и в резултат на коренни промени в характера на обществените отношения (при революции), когато могат да изгубят своето предишно значение цели отрасли, подотрасли или институти на правото.

Нормативните актове прекратяват действието си след изтичане на срока, за който са издадени. Това правило се отнася най-често до срочни нормативни актове и по-специално за международни нормативни договори, които продължават автоматично своето действие за срок от последващите 5 години, ако не са спазени известни условия за тяхното прекратяване. Първото условие е наличието на ясно изразено волеизявление на една от страните за разваляне на договора. Второто условие е то да бъде дадено не-покъсно от 1 година преди изтичане на срока на действие на договора. Третото условие е желанието за прекратяване на договора, т. е. волеизявлението трябва задължително да бъде в писмена форма.

Принцип на необратимост на закона. Правните норми регулират обществените отношения във връзка с юридическите факти, възникнали след приемането и влизането в сила на закона. Още римските юристи са формулирали през 440 г. принцип на необратимост на закона. През 440 г. при император Теодосий се приема т. нар. теодосианска норма, която гласи, че всеки закон действа само в бъдеще време, ако законодателят не му е придал изрично обратна сила.

Този проблем не съществува в деспотичните и абсолютните монархии., тъй като при тях действува принцип, формулиран още от римските юристи (Улпиан), че “волята на принцепса е закон” и не може да се ограничава във времето. През Средновековието източник на правото е главно обичая, времето на възникване на който не може да се определи. Принципът на необратимостта на закона не действува също така по време на революции.

Днес правните норми в демократическите държави се прилагат само към фактите, които възникват след влизането на нормата в сила. С други думи, правната норма действува по начало само в бъдъще и се прилага към юридически факти, които възникват след нейното приемане и влизане в сила. Това правило се затвърждава през ХIХ в., когато се създава теорията за придобитите права, формулираща следния принцип: ”който е придобил законно някакво право, не може да бъде лишен от него”. По-късно с оглед защита на обществените интереси в него се внся корекцията, че ако за обществена полза някой губи своето право, той е длъжен да получи справедливо обезщетение.

Нашето конституционно законодателство предвижда три условия, отнасящи се до действието на това правило. Първо, отчуждаването може да се направи само на основа на закона. Второ, то може да се извърши изключително в случаи когато обществените нужди не могат да се задоволят по друг начин. Третото необходимо условие е отчуждаването да стане при предварително и равностойно обезщетение.

 

 

15.1.1. Ретроактивна (обратна) сила на закона

Правилото, според което нормата няма обратно действие, е създадено с оглед да се защитят интересите на гражданите и да има стабилност в обществения ред. Принципът на необратимост на закона има обаче свое изключение, когато правната норма действува назад, т. е. се прилага към юридически факти, възникнали до влизането й в сила. Това и се нарича ретроактивна (обратна) сила на закона. Тя може да се приложи само в строго и точно определени случаи.

Първото и най-важното условие е обратната сила на закона да бъде предвидена изрично от законодателя в самия нормативен акт. Второто условие се отнася до наказателното право, което забранява категорично да се придава на закона обратна сила. Но именно в наказателното право е предвидено задължително и изключение от това правило, впрочем само в случаите, когато новият закон съдържа по-леки санкции или изобщо премахва наказанието. Обяснението е много просто. Законодателят няма за цел да отмъщава на правонарушителя и следователно абсурдно е да се запазва по-тежкото наказание, когато самият той е преценил, че правонарушението представлява вече по-малка обществена опасност или изобщо се декриминализира деянието.

Важно е да се помни също, че в наказателното право действа принцип: прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.

Законът за нормативните актове предвижда също, че обратната сила на вторичния нормативен акт, издаден на основата на друг нормативен акт може да се придаде само ако такава сила има първичният акт, на основание на който е издаден този вторичен акт . Ретроактивната сила може да се придаде и на акта, ако той предвижда някакава допълнителна привилегия за физическите лица или техните организации. Най-после обратната сила може да се придаде на нормативен акт от служебен харакер, когато той не засяга субективните права и задължения на гражданите.

Принципът за необратимостта важи не само за материалните, но и за процесуалните закони.

 

 

15.2. Действие на нормативните актове по място (в пространство)

Под действие на нормативните актове по място (в пространство) се разбира най-вече тяхното териториално действие в определени държавни граници., т. е. в пределите на територията на дадена национална държава. Териториалното действие на националното право е свързано с такива юридически понятия като суверенитет и територия. Суверенитетът като неотнимаемо същностно качество на държавата означава състояние на върховенство на държавната власт вътре в страната по отношение на всички други видове власти и състояние на независимост на дадена държава от всички други държави. Само нормативните актове на дадена държава действуват в пределите на нейната територия.

За разлика от географското, геологическото, стопанското, етологическо и др. понятия за територията политико-юридическия й смисъл е друг и не съвпада изцяло с другите подобни понятия. Територията от една страна е съставна част, елемент на всякаква държава. Без територията няма държава. От друга страна, по силата на суверенитета върху нея разпространява своето действие само националното право на дадена страна. Територията в юридическия смисъл включва сухопътното пространство в пределите на политическите граници на държавата, вътрешните води (реки, езера, язовири), териториалните води с морския шелф, подземното пространство на страната, въздушния й стълб, всички кораби на държавата в открито море, нейните военни кораби и в чужди териториални води, територията на посолства в чужбина и др. Върху цялата тази територия се разпространява суверенитетът на дадена държава и действието на нейното национално право.

Действието на нормативните актове извън границите на държавата, по принцип само на взаимни начала, се нарича екстериториално действие на закона.

Отделните нормативни актове могат по едни или други причини да действат (или напротив, да не действуват) и върху част от територията на страната. Поради стопанско-икономически, политически, военни и др. съображения някои специални норми, които регулират данъчни, митнически, банкови, валутни, стопански и др. отношения могат да разпространяват своето действие само върху предварително определени части (зони) на стпраната.

 

 

15.3. Действие на нормативните актове по отношение на лицата

По принцип правните норми на дадена държава действуват по отношение на всички лица, които се намират на нейната територия. Суверенитетът на държавата се разпространява най-напред върху цялото население на страната, което се разделя политико-юридически на три основни групи. Към първата и най-голямата група се отнасят гражданите на дадена държава, чиято съвкупност образува понятието ”народ” в юридическия смисъл на думата. Така към българския народ, носител на суверенитета на държавата, конституцията причислява всички, които имат българско гражданство, независимо от тяхната етническа принадлежност (българи, турци, роми, унгарци, поляци, руси и др. ).

Втората група се състои от чужденците, които постоянно живеят в тази страна, независимо от причини, поради които запазват гражданство на друга държава.

Третата група, най-малобройна по количество, включва апатриди (аполиди), или лица без гражданство.

Правните норми разпространяват своето действие върху всички тези категории (групи) на населението. Изключение от правилото се отнася до лицата с дипломатически имунитет.

Дипломатическият имунитет е вид привилегия, която на взаимни начала се предоставя на дипломатическите представители на други страни в дадена държава и ги освобождава от наказателна отговорност за извършени в тази страна правонарушения по законите на страната където пребивават . За правонарушенията, извършени в тази страна, лицата с дипломатически имунитет отговарят по законите на своята страна, която представляват. Практически те се освобождават от наказателно-правна и административна отговорност (без дисциплинарна), тъй като не се намират в трудови правоотношения и не са задължени конституционно в страната на пребиваването. Дипломатическият имунитет не освобождава обаче от гражданскоправна отговорност, тъй като тя има правовъзстановителен и няма наказателен характер.

По принцип чужденците и апатридите имат еднаква правосубектност с българските граждани. Те се ограничават само в правата, свързани с осъществяване на суверенитета на българската държава (избирателни права, право да заемат определени длъжности, напр. да заемат висши държавни длъжности, да бъдат съдии, следователи, прокурори, военнослужащи, служители в полицията, държавни служители в администрацията и др.). Общото и безусловно правило е ограниченията в правата на субекта от какъвто и да е характер да бъдат изрично предвидени в закона.

Някои нормативни актове и отделни правни норми от специален характер разпространяват своето действие само върху лицата, към които те са непосредствено адресирани (лекари,учители, военнослужещи и др. социални групи) и не засягат другите категории на населението.

Наказателния кодекс постановява, че българските граждани, извършили престъпление в чужбина, отговарят и по българските закони.

 

 

15.4. Тестове и контролни въпроси към темата 
Влизане в юридическа сила и действие на нормативните актове”

 

Правилните, според Вас, отговори да се обградят или да се подчертаят.

Може да се направи също кратко уточняване (допълнение).

 

1. Нормативният акт влиза в сила:

а) от момента на приемането (гласуването)му от компетентния орган – да, не

б) от деня на подписването му от президента – да, не

в) от деня на обнародването му – да, не

г) в срок от 3,5,7,15 дни след официалното му обнародване

 

2. Официалното обнародване на нормативния акт се извършва :

а) чрез радио и телевизия -да, не

б) във независими вестници и списания – да, не

в) във вестника на управляващата партия – да, не

г) в “Държавен вестник” – да, не

д) в Сборника за нормативни актове на НС и МС на Република България -да, не

 

3. Официалното обнародване (промулгация) на закона се извършва:

а) от Председателя на Народното събрание – да, не

б) от Президента на републиката – да, не

в) от вицепрезидента – да, не

г) от Председателя на Министерския съвет – да, не

 

4. Срокове за промулгация на закона. Законът трябва да се промулгира:

а) в деня на приемането му – да, не

б) на другия ден след приемането му – да, не

в) не по-късно от 3, 7,10, 14, 15, 16 дни след приемането му от Нар. Събрание

г) не по-късно от 3, 7, 10, 14, 15, 16 дни след получаването му от Президента

 

5. Ако законът е обнародван на 15 януари, той ще влезе в сила:

а) на 15 януари – да, не

б) на 16 януари – да, не

в) на 18 януари – да, не

г) на 19 януари -да, не

д) на 22, 23,25,26, 30,31 януари, 1,2,3 февруари – да, не

 

6. От каква юридическа отговорност по законите на страната на пребиваването се освобождават лицата, които имат дипломатически имунитет?

а) от всякаква – да, не

б) от административноправна – да, не

в) от правовъзстановителна – да, не

г) от наказателна – да, не

д) от дисциплинарна – да, не

е) от наказателноправна (углавна) – да, не

 

 

Контролни въпроси

1. Какви особености съществуват в международното право относно влизането в сила, действието и прекратяването на действие на нормативните договори?

2. Откога започва и кога се прекратява действието на нормативния акт? Да се посочи общото правило.

3. Как се изчислява срокът в публичното право? Да се посочи точно в колко часа и минути започва и изтича срокът.

4. Какви са трите типични случаи на прекратяване на действието на нормативния акт? Да се посочи общото правило.

5. Какво представлява фактическата отмяна на нормативния акт ? Какви правила действуват в случая на неговата фактическа отмяна?

6. Какво се включва в юридическото понятие “територия”?

7. Какви кораби се считат за подвижната територия на дадена държава: а) в открито море ; б) в чужди териториални води?

8. В какви случаи на закона (на нормативния акт) може да се придаде ретроактивна сила?

9. Защо е нужен и какъв е смисълът на принципа на необратимостта на закона?

10. Обвързан ли е законодателят от принципа на необратимостта на закона?

 

 

16. СИСТЕМАТИЗАЦИЯ НА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ. ВИДОВЕ

 

Систематизацията на нормативните актове е тяхното привеждане в определена система, разполагането на правните норми в определена последователност, в съответния ред. Критериите на систематизация са твърде различни, тъй като зависят от целите и задачите, които си поставят класификаторите. С нейните зачатъци се срещаме още в древността, в първите юридически документи – паметници на правото. И законите на Ур-Наму, на Ешнуна и Билалама, на вавилонското юридическо чудо – кодификацията на Хамурапи, и варварските “правди” на славяните и германците – всички те имат своя определена система, която постепенно се усложнява в хода на историческото развитие на държавата и правото. Най-съвършената и най-развита класификация срещаме при римляните, особено в прочутата компилация на Юстиниан през VI в.

Систематизацията на правната материя в съвременния смисъл на думата започва в хода и след европейските буржоазни революции, на първо място след Великата френска революция. Нейните предшественици и идеологическата основа са Декларация за независимост на САЩ, тяхната Конституция от 1787 г., и особено Декларация за правата на човека и гражданина 1789, както и френските конституции, приети в хода на революцията.

През 1804 г. се създава първият съвременен Codex Civil (Гражданският кодекс), известен още като Кодекс на Наполеон., с който той, по думите на неговите съвременици, се гордеел повече, отколкото всички спечелени от него сражения. През 1810 г. пак във Франция се изработва Наказателен кодекс, а след това кодификационната вълна обхваща и други европейски страни. Така започва епохата на кодификацията в европейските държави, а под тяхното влияние по-късно и в другите страни на света.

Общата цел на всяка систематизация е да подреди и усъдършенствува нормативните актове и содържащи се в тях правни норми, да отстрани установените противоречия в правото,, да попълни откритите празноти в него, ако е необходимо да обнови правната материя, като съдаде нови правни норми, а от чисто практическа гледна точка (с оглед на практически нужди) да улесни ползването от правоприлагащите органи на действуващите правните норми (на действащото законодателство).

Съществуват две основни форми на систематизация, изработени в хода на историческото развитие на правото. Най-вишата форма, до която е стигнала съвременна юридическа техника, е кодификация (някои я наричат вътрешната систематизация на правото). Тя е специфична само за добре развити правни системи, с висока степен на абстракция на правните норми, каквито са системи, основани върху римското право (славянско и романо-германско правно семейство ).

За кодификацията е характерно качественото преработване на действуващото законодателство. Отстраняват се проявилите се и съществуващи противоречия в правото, премахват се остарели норми и се попълват открити празноти в правната система, т. е. се приемат нови, не съществували преди това, норми. В резултат на това се постига вътрешна съгласуваност между тях и се създава обновена логически стройна система на правните предписания. Приема се нов законодателен акт, наречен кодекс, който систематезира правната материя, като правило, по отделни отрасли.

Кодификацията следователно е правотворческа (законодателна) систематезация на нормативния материал, извършена на висше държавно равнище – от парламента (у нас – от Народното събрание).

Кодексът е разновидност на нормативния акт, който обобщава и систематезира правните норми по един или друг критерий., обикновено, по правните отрасли. Изходното начало на кодификацията е предмет на правното регулиране, който се регулира от една или друга сходна (сродна) съвкупност от правните норми. Днешната тенденция е да се създават и комплексни кодекси, които включват в себе си правни норми от различни отрасли (например, транспортен кодекс, стопански кодекс в някои бивши социалистически страни и др. ).

Другта широко разпространена форма на систематизация, която съществува от древността е инкорпорация (от лат. inkorporatio – съединявам, присъединявам, включвам). Тя е вид систематизация на по-ниско от кодификация равнище, който се състои в обединяване в един сборник на различни по своя характер нормативни актове, при това без да се променя тяхното съдържание. Следователно инкорпорацията не е правотворчески процес и може да се осъществява от различни държавни органи, даже от частни лица и организации. С други думи, при нея не се внасят промени в действащото законодателство, не се отстраняват констатираните противоречия, не се попълват открити празноти в правото, се допускат изменения само от редакционно-техническо естество. Най-много може да се позволи изключване на текстове, които вече са отменени официално.

Инкорпорацията съществува в три вида: хронологическа, азбучнаа и систематическа. При хронологическата систематизация нормативните актове се подреждат по време на тяхното приемане (издаване). При азбучен ред подреждането става по първите букви от тяхното наименование. Систематическата инкорпорация се извършва по отрасли, към които принадлежат съответните норамативни актове.

Инкорпорацията бива официална и неофициална. Официалната инкорпорация се извършва от специално оправомощен държавен орган напр. у нас – от Народното събрание и Министерския съвет, които издават всяка година съответните сборници от нормативни актове. Неофициалната инкорпорация се извършва от библиотеки, от частни лица и др. Тя няма официално значение за правоприлагащите органи и служи главно за разнообразни практически нужди на техните сътрудници.

Най-простите форми на инкорпорацията се наричат консолидация и ревизия на законодателство. Консолидацията представлява обикновено обединяването на няколко нормативни актове в единен акт., докато ревизията на законодателството е издаване на списъци на нормативните актове, които са изгубили юридическата си сила или е изброяване на промени, внесени в нормативните актове след тяхното приемане.

 

17. ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО. ПОНЯТИЕ И ОСНОВНИ ФАЗИ (СТАДИИ)

Най-общото понятие за действието на правните норми е тяхната реализация или осъществяване. Реализацията на правните норми се извършва в три основни форми, наречени исползване, изпълнение и прилагане на правото.

Под използване на правото се разбира реализацията на субективното право, записано в диспозицията на правната норма.

Изпълнението на правото е противоположно на използването му и представлява осъществяване на закрепени в нормата юридически задължения. Тези две основни форми на реализация на правото са господствуващи и представляват разновидности на правомерното поведение на правните субекти. Физическите и юридическите лица или използуват предоставените им от правните норми субективни права, или изпълняват съответните юридически задължения.

Третата основна форма на реализация на правото – правоприлагането – се осъществява от държавните органи и е израз на тяхната властническа функция. Тя е особена, самостоятелна и съществено различна от първите две форма. Нейният отличителен и характерен белег се състои в това, че тя се осъществява не от гражданите, а от компетентните държавни органи. Правоприлагането е изключителна компетенция на държавните органи Това е дейност в сферата на публичното право, тъй като решението за правоприлагането е резултат на едностранното волеизявление на държавния орган. Субектът на правоприлагането е длъжен да извърши някакви активни действия, за да изпълни предписаното в нормата поведение. За тази цел на държавните органи се предоставят специални властнически правомощия.

Тъй като при правоприлагането се използва държавната власт, е необходима засилена форма на контрол върху властническата дейност на държавните органи. По тази причина тяхната дейност е строго формализирана, регулира се от специални норми и придобива особена процесуална форма. Правоприлагането е най-формализирания начин на реализация на правото, който нормативно е регламентиран в ГПК, НПК или в административно процесуална право където в детайли е определена неговата процедура.

Важно е да се определят случаите, когато се осъществява правоприлагането.

Най-напред правото се реализира под формата на правоприлагане винаги, когато е налице извършено виновно правонарушение. Виновното правонарушение води задължително до юридическа отговорност, която се реализира чрез правоприлагащата дейност на държавните органи. Тази дейност, както посочихме, придобива форма на юридически процес и се регулира от процесуални норми.

Правоприлагането има място също в случай, когато дадено лице не желае да изпълни юридическите си задължения доброволно и за държавата възниква задължение да защити нечие субективно право. Ако такива пречки за използване на субективното право възникват, заинтересуваните участници в правоотношението могат да прибегнат до помощта на правоохраняващите органи,т. е. да поискат защита ирли възстановяване на нарушеното право. Тогава се налага към правонарушителя да бъде приложена принуда, а тя се осъществява само от съответните компетентни държавни органи. Защитата на накърненото субективно право ще придобие формата на правоприлагане.

Най-после правоприлагането е необходимо когато предвидените в нормата юридически последици във вид на субективно право или юридическо задължение не могат да възникнат без съответното решение на компетентния държавен орган (напр. без заповед за назначаване на пенсия, за предоставяне на социални помощи, за приемане на работа и др.).

Правоприлагането е сложна правна дейност, която придобива формата на юридически процес и преминава няколко последователни стадии.

Първият етап е установяване на фактическите обстоятелства по делото или на съответните юридически факти, които образуват състава на правоприлагането. Необходимо е не само да се констатира наличието на някакъв юридически факт (или факти), но и той да се анализира. При доказаност, че фактът не съществува се взема мотивирано решение за отказ да се прилага правото. Ако доказателствата пък са недостаточни, правоприлагащият орган отлага делото до тяхното набавяне и предоставяне.

Анализът на фактите има за цел да се установи тяхната неопровержима достоверност. Целта е да бъде установена обективната истина, като се използват определени за тази цел процесуални средства. Ако формата на доказателствата е установена нормативно, необходимо е тя да бъде спазена, за да възникнат правни последици. Неспазването на предписаната форма може да създаде сериозни, а понякога и непреодолими пречки за вземането на правилно решение по въпроса.

Вторият етап включва юридическа оценка на основата на съответната правна норма на установените юридически факти. Това е фазата на намирането на правната норма. След като се избере нормата е необходимо да се установи истинското съдържание на нейния текст, няма ли някакви промени в него и изобщо да се провери нейната идентичност изключително по официалните издания. Ако се констатира, че за случая има не само обща, но и специална норма, приоритет има специалната норма. Трябва да се провери също така има ли международна норма, която регулира даден казус и дали тя е включена в националното законодателство при спазване на конституционните изисквания за това (ратификация, обнародване и влизане в сила). Ако международната норма образува част от националното ни законодателство, тя има предимство пред националната, която регулира аналогичните обществени отношения. Изяснява се също въпросът за ретроактивната (обратната) сила на нормата и се проверява нейното действие по време, място и по отношение на лицата.

Третият, завършващ стадий обхваща вземането на решението по дадено дело и издаването на съответен юридически акт, който обикновено е индивидуален и следователно не е източник на правото.

 

 

17.1. Акт на правоприлагането. Реквизити на акта

Правоприлагането не е нормотворческа дейност, тя е свързана с издаването на индивидуални властнически актове, които са винаги точно персонализирани. Актовете на правоприлагането очертават рамките не на общото, а на индивидуалното поведение на правните субекти. Те изпълняват ролята на юридически факти, които преследват специална цел да породят, променят или прекратят някакво правоотношение, т. е. субективно право или юридическо задължение.

Правният акт се издава в името на държавата и към него се предявяват определени изисквания. Той е формализиран документ, което означава, че формата му е определена нормативно и съдържа задължителни данни (реквизити), без които правният акт не произвежда никакви правни последици и не може да послужи за предназначената цел.

В уводната му част се съдържа задължително наименованието на акта, на органа, който го е издал, дата на издаването на акта и до кого се отнася (неговия адресат).

В констатиращата му част се посочват фактическите обстоятелства по делото, установени с помощта на доказателства от правоприлагащия орган. В мотивировочната част на акта се дава обосноваване на взетото решение, т. е. приетите от правоприлагащия орган доказателства и правни основания за издаване на акта. За някои юридически актове мотивировочната част е конституционно задължителна. Така чл. 121, ал. 4 от действащата Конституция постановява: ”Актовете на правораздаването се мотивират”.

В резолютивната част на правораздавателния акт се съдържа взетото решение на държавния орган.

Към реквизитите на акта се отнасят също подписът на длъжностното лице, което представлява държавния орган, печат и изходящ номер. В съответния нормативен акт могат да се посочат и други задължителни данни, които трябва да присъствуват в акта на правоприлагането. Юридическият акт, в който липсват изискуемите от закона реквизити, е недействителен и не може да се използва.

 

 

18. ПРАЗНОТИ В ПРАВОТО И ТЯХНОТО ПРЕОДОЛЯВАНЕ

 

В живота съществуват безкрайно много ситуации, с които се сблъсква правоприлагащия орган, като някои от тях би трябвало, но не са урегулирани от правото. Правотворческият орган, колкото и да е предвидлив, не може чрез правните норми да обхване всички възможни жизнени ситуации и така се получават празноти в правото. Следователно, те са обективно предопределени.

Празнотата в правото изправя държавния орган пред практическата трудност да реши по един или друг начин възникналия казус, защото липсва правната норма, която би трябвало да го регулира. Другата трудност на правоприлагането е незадоволителната формулировка на юридическите норми, която също може да смути правоприлагащия орган и да създаде в него мнима представа, че липсва норма предназначена да регулира даден вид обществени отношения.

Всичко това става източник на противоречия и в нормативната система се образуват действителни или мними празноти, наречени от някои “бели петна” в правото. При това правоприлагащият орган не може без правно основание да се откаже от попълването на възникналите празноти и да намери начин за тяхното преодоляване. Той е обвързан от принципа, формулиран още от римските юристи:”съдът не може да откаже в правосъдието”. Тази формула важи днес за всеки държавен орган – той е длъжен да отговори по някакъв начин и да реши въпроса, ако той влиза в неговата компетенция.

Празнотите в правото биват от два вида – истински (действителни) и мними. Те са от принципно разнородно естество и се преодоляват по различен начин. Празнотите са мними, когато в действителност нормата съществува, но по едни или други причини правоприлагащият орган смята, че такава норма отсъства. Възможни са няколко вида най-разпространени мними празноти.

Така празнотата е мнима, не е истинска, когато законодателят (въобще правотворческия орган) не е намерил за необходимо да регулира с правни средства общественото отношение, но правоприлагащият орган счита, че той е ”забравил”, или “изпуснал” да го регламентира. Законодателят просто смята, че дадено отношение би могло да се регурлира с неправни средства на гражданското общество, например, с някои други обществени (примерно морални) норми. В този случай важно е да се определи дали общественото отношение се намира (или не се намира) в сферата на правно регулиране. Какво точно означава това, ще стане дума по-нататък.

Мнима е празнотата, когато правоприлагащият орган смята, при това често с основание, че нормата е явно несправедлива и не би трябвало да се прилага към даден конкретен случай. И тук липсва обективен критерий за истинската празнота, а именно – отсъствие на регулираща норма. Правоприлагащият орган може да е напълно прав в своята оценка с оглед на господстващите критерии за нравствеността в обществото, но е длъжен да постъпи според правилото“”dura lex set lex” (лош закон, но закон”). Правоприлагащият орган няма право да преценява целесъобразността на закона, тъй като това право принадлежи само на законодателя.(1) В противен случай се губи обективният критерий на оценка на нормата,

 

(1) ”Судье легко и извинительно увлечься представлением о том новом, которому следовало бьi бьiть на месте существующего старого,- и в рамки настоящего постараться втиснуть предполагаемьiе веления желанного будущего. Этот прием приложения закона с точки зрения de lege ferenda вместо de lege lata, однако, грозит правосудию опасностью крайней неустойчивости и случайности,так как каждьiй судья будет склонен невольно вносить в толкование закона свои личньiе вкусьi, симпатии и антипатии – и равномерность приложения закона заменять произволом и неравномерностью усмотрения. ”(А. Ф. Кони, Нравственньiе начала в уголовном процессе, СС, т.  4, с.  44/

 

който поражда неизбежно проявите на субективизма и открива широк простор за политическото използване на правото.

Мнима е също празнотата, когато в правото се откриват ”излишни” норми с противоречиви диспозиции, т. е. когато за една и съща материя са издадени няколко правни норми, които я регулират по различен начин. В този случай правоприлагащият орган трябва да се съобразява с правилото: “в случай на колизия между нормите, се прилага нормата с по-висока юридическа сила”.

Най-после мнима е празнотата когато нормата е формулирана неясно и нейният смисъл е привидно многозначен. И тук нормата е налице, а противоречието може да се отстрани чрез разширително тълкуване на нормата.

Само когато в действащото законодателство липсва наистина необходимата норма, може да се говори за истинска (не мнима) празнота в правото. Обективният критерий в случая е налице – липсата на нужната норма.

За да има истинска празнота, в правото е необходимо казусът да се намира в сферата на правно регулиране. Това означава по-конкретно, че е уреден целият род на обществените отношения, но е изпуснат да се урегулира някакъв отделен вид на общественото отношение вътре в рода. Така напр. конституционното ни законодателство регулира въпроса със заместника на президента на случай, когато по едни или други причини президентът е възпрепятствуван да изпълнява своите задължения. Неговият заместник според чл. 97, ал. 4 от Конституцията е вицепрезидент, а при невъзможност той да встъпи в длъжност правомощията на президента се изпълняват от председателя на Народното събрание до избирането на президент и вицепрезидент. Теоретически е възможна обаче ситуация, когато и председателят на Народното събрание не може да изпълнява правомощията на президента. Кой ще замества президента в този случай Конституцията мълчи.

Празнотите в правото се отстраняват по специален начин. Най-естественото решение за отстраняване на празнотата е създаване на нова норма, но това не винаги е удачно от практическа гледна точка. Изработването на нова норма е продължителен процес във времето, а интересите на оперативно управление изискват най-често незабавно вземане на решение. Налага се да се търсят други начини на попълване на празнотата. Най-типичният прийом е да се отстрани празнотата чрез използване на аналогия, която е широко разпространена в прецедентното право.

Правната наука и практика познават два вида аналогии: аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на правото (analogia juris). Първият вид (аналогия легис) е аналогия на конкретната норма, когато към даден случай, не предвиден в правото, се прилага най-близката норма, обикновено от същия отрасъл, която регулира родствени, сходни обществени отношения. Ако такава норма липсва и аналогия легис не може да се приложи, прибягва се към втория вид аналогия – аналогия юрис, която е аналогия на отделните принципи на правото и даже на цялата правна система. Известно е, че правните принципи могат да се разделят на три основни групи -отраслови, междуотраслови и общи принципи на правото. Първонамчално се търси някакъв близък отраслови принцип, който е валиден само за даден отрасъл на правото, (напр. моногамният принцип в христианското семейно право), ако такъв отсъства прибягва се към решаването на казуса на основа на междуотраслов принцип (например, публичност на процеса в процесуалното право), и накрая, ако липсва и междуотраслов принцип, към казуса могат да се приложат общи принципи на правото (например, принцип на справедливост, на хуманизма, на равенство на правните субекти,на приоритета на международното право пред националното и т. н. ).

По принцип аналогията в правото не е желателна. Тя се използва днес само в изключителни случаи, и то предимно в частното (гражданското, търговското и пр.) право. В публичното право аналогията почти не се прилага, а при наказателните санкции, особено в наказателното право е категорически забранена. Защото в наказателното право се спазва безусловно принципът: няма престъпление и няма наказание, ако не са посочени изрично в закона.

В заключение ще отбележим, че английската правна система е изградена върху родовия корен във вид на ”общо право” (common law), основният източник на което е съдебен прецедент. С други думи, както и всяко прецедентно право, тя се основава всъщност върху аналогията. В Римското право също така при липса на нормата, т. е. в случай на празнота в правото казусът се е разрешавал според обичая, като санкционираният от съдебния орган обичай се е превръщал по такъв начин в обичайно право, т. е. изпълнявал ролята на правна норма.

 

 

19. ТЪЛКУВАНЕ НА ПРАВОТО

 

В правната теория терминът ”тълкуване” се употребява като специално юридическо понятие, което означава изясняване и разясняване (интерпретация) на смисъла на правната норма, който е придал на нея законодателят. Целта на всякакво тълкуване е да се установи неговата автентична воля, или волята на управляващата класа.

По принцип правните норми могат да се тълкуват от всички, но особено важно правно значение има тълкуването на нормата от правоприлагащия орган, както и от специални създадени за тази цел държавни органи.

В понятията изясняване и разясняване (интерпретация) се влага често различен смисъл. Твърди се, че изясняването е мисловен акт, насочен към себе си (към тълкуващия, например правоприложния орган) а разясняването е насочено към другите, интерпретацията винаги е предназначена за някои извън нас. Така в правото трябва да се установи действителният смисъл на нормата, която се прилага.

Нуждата от тълкуването възниква винаги и естествено, защото законодателят, колкото и да е съвършен и изкусен в правотворчеството, никага не може да изрази съвършенно ясно и недвусмислено своята воля и желание не само поради постоянните промени в живота, но и поради езикови неточности, многозначността на термините, противоречивите интереси на участниците в правоотношенията и др. причини.

В нормата се тълкуват всички нейни елементи, които логически са взаимосвързани – хипотизата, диспозицията и санкцията. Последната (санкцията) по-рядко се подлага на тълкуването поради нейната очевидна безспорност. Тук изясняването засяга по-скоро размера, но не и характера, вида на санкцията, тъй като размерът на санкцията се определя от степепента на виновността на субектаы.

На тълкуване може да се подложи само един елемент на нормата, а именно този, който предизвиква спора, напр. диспозиция или хипотеза. Може да се тълкува също цялата норма с всички нейни елементи.

При тълкуването трябва да различаваме две основни понятия – начини и видове тълкуването. Под начини на тълкуването се разбират обикновено способите, или прийомите и средствата, които се използуват за да се разкрие истинският смисъл на нормата, съдържанието на държавната воля, закрепено в нея. Под видове тълкуване се разбира обикновено или субекта на тълкуването (кой тълкува правната норма) или обема на нормата, като се сравнява формулировката на нормата с действителния смисъл, вложен в нея.

 

 

19.1. НАЧИНИ НА ТЪЛКУВАНЕ

Начините на тълкуването са способи, прийоми, които се използват от тълкувателя, за да се изясни смисъла на едно или друго правило за поведение, закрепено в правната норма. С оглед на начините, тълкуването може да бъде граматическо, систематическо, историческо и логическо, при това в практиката всички посочени видове или някои от тях се използват обикновено едновременно.

Под граматическо тълкуване (някои го наричат също езиково, филологическо) се разбира прилагането на правилата на граматиката (на морфологията и синтаксиса, на правилата на словоупотреба) при изяснявяне на точния смисъл на думите и, следователно, на волята на законодателя или друг правотворчески орган, създал правната норма. При граматическото тълкуване се използват не само правилата на граматиката, както смятат погрешно някои, но и правилата на етимологията (т. е. науката, която изследва произхода на думите във връзка с родствените думи от същия език или думите от другия език), проверява се всяка дума, използвана в текста на нормата, значението на разделителните знаци, на членуването, смисъла на термина, на връзките между думите, предлозите, съюзите и пр., тъй като тяхното наличие или отсъствие може да промени съществено (а понякога и коренно) смисъла на нормата(1).

 

(1)Така чл. 22, ал. 2, т. 1 от Закона за кооперациите забранява в Управителния съвет на кооперацията да се избират лица, които са под 18 години, с изключение на учащите се в ученическите кооперации, и поставените под запрещение. Ако се изпусне запетая пред ”и”, смисълът се променя до абсурда, излиза че в Управителния съвет могат да се избират не само членове на ученическите кооперации, но и поставените под запрещение, т. е. душевноболните, слабоумните, изобщо недееспособните. Посоченият текст има обаче съвсем друг смисъл. Тъй като учениците могат да се избират за членове на кооперацията от 15-годишна възраст (чл. 8 ал. 1 на същия закон),  съответно могат да се избират и в Управителния съвет. Истинският смисъл на чл. 22, ал. 2, т. 1 е следния: “В Управителния съвет не могат да бъдат избрани лица, които са под 18 години… и поставените под запрещение.”

 

При граматическия вид тълкуване се използват обикновено различни справочници, енциклопедии, речници, специална литература и т. н.

При втория начин на тълкуването – систематичния – смисълът на нормата се установява като се взема предвид нейното систематично място в нормативния акт или тя се сравнява с норми в други отрасли на правото и даже в цялата система на законодателството. При този начин на тълкуване се вземат предвид логическите връзки на тълкуемите норми с други норми в структурата на правната система, напр. връзките между обща и особена части на такива нормативни актове като кодекси и пр. Систематичният начин на тълкуването може да се познае лесно чрез специалния юридически израз ”съгласно чл. Х във връзка с чл. У”.(1)

 

(1) За да се изясни смисълът на правната норма на вече цитирания Закон за кооперациите,в която наличие или отсъствие на запетая променя коренно смисъла на нормата, необходимо да се използва и систематиччния начин на тълкуване, в частност съпоставянето на чл. 22, ал. 2 на посочения закон с чл. 8, ал. 1 на същия, който постановява, че ученикът кооператор може да бъде избран за член на кооператива от 15-годишна въэраст (съгласно чл. 22 във връзка с чл. 8”).

 

Систематичното тълкуване бе приложено в парламента и използвано като аргумент в спора за бюджета на Конституционния съд през 1991 г. дали той има самостоятелно място в бюджета или може да бъде включен в раздела на бюджета за съдебната власт. С основание бе изтъкнато, че Конституционният съд според нашата Конституция не е част от съдебната власт и конституционните норми, които регулират неговото положение са обособени в самостоятелна глава в Конституцията.

На тълкуването бе подложен и чл. 126 на Закона за съдебната власт, който постановява: ”За съдия, прокурор или следовател може да бъде назначено лице, което има само българско гражданство и отговаря на следните изисквания…” Този текст е пример и на грамотическо, и на систематическо тълкуване. Граматическото има за цел да установи значението на дума ”само”, а систематическото изисква сравнение на текста с чл. 65, ал. 1 от Конституцията. Разпоредбата на ал. 1 е по-ясна и категорична: ”За народен представител може да бъде избиран български гражданин, който няма друго гражданство”. В същото време чл. 132, ал. 1 от Конституцията гласи: ”Съдиите, прокурорите и следователите се ползват с имунитета на народните представители.” Текстът на чл. 132, ал. 1 има бланкетен характер. Той изисква съпоставка с чл. 70 от Конституцията, в който се разкрива съдържанието на имунитета на народния представител.

Историческото тълкуване (някои го наричат историко-политическо) има за цел да изясни смисъла на нормата, като се взема предвид историята на нейното приемане и обществените (преди всичко политическите) условия, в които тя се е създавала. При този начин на тълкуване се разглеждат и сравняват различни варианти на проекта на нормативния акт, които са били представени по време на изготвянето на нормативния акт, дискусиите, които са се водели по отделни текстове в парламента и в средствата за масова информация, взема се предвид политическата обстановка по време на приемането на акта, в по-широк смисъл – изобщо социалните условия, които са съществували по това време и др. Историческото (историко-политическото) тълкуване е типичен пример на използването в правото на сравнително-историческия метод на изследване и отчитане на политическата обстановка в страната.

Логическото тълкуване в шрок смисъл може да се определи като използване на логическите правила, или законите на формалната логика при тълкуването: логически анализ на понятията, силогизми, аналогия, теза и антитеза, дедукция и индукция, доказателство от противното и пр. Следва да се има предвид, че обособяването на логическото тълкувануе, разбрано в широкия му смисъл в самостоятелен начин на тълкуване предизвиква сериозна и убедителна критика(1), тъй като правилата на логиката се използват при всички начини на

 

1) Вж. Социалистическое право. В: Марксистско-ленинская общая теория права, М.,1973, гл. 13.

 

тълкуването – и при граматическото, и при систематическото, и при историческото. Нещо повече, не само научните, но и обикновените разсъждения изискват да се използват правилата на формалната логика. В такъв случай защо е нужно обособяването на логическия начин в самостоятелен начин на тълкуването в правото ? Особено като се има предвид,че при тълкуването, както вече бе споменато по-горе, се използва не един или друг начин, който изключва другите, а се прилагат едновременно няколко или всички прийоми .

Обособяването на логическото тълкуване в самостоятелен вид е необходимо обаче с оглед на специалния смисъл, който се влага в неговото съдържание. Исторически теорията на тълкуването се заражда в римското право. Специалните логически прийоми, които позволяват да се разкрие истинския смисъл на закона, се използват още в предкласическото (до края на I век пр. н. е.) и особено в класическото (от I в. н. е. до III век н. е.) римско право. Тези специални прийоми са два: аргумент на по-голямото (по-силното) основание и доказателство от противното.

Аргументът на по-голямото основание (argumentum a fortiori -“още повече”) се използва в случаите, когато от правото на субекта да се извърши нещо по-голямо (нещо повече”) се извежда, че той има право и на нещо по-малко. Така, прочутият римски юрист Улпиан формулира правилото, според което “който може да отчуждава против волята на някого, още повече може да отчуждава и без неговото знание, и в неговото отсъствие”. Това наистина е така, тъй като присъствието на задълженото лице или неговото отсъствие няма никакво значение за окончателното решение, тъй като онзи, който има право да отчуждава против волята на някого, още повече може да отуждава и без неговото знание или в неговото отсъствие.

Доказателството от противното (argumentum a contrario) е вид доказателство, което, ако съществува, изключва въэможност от съществуването на другото. С други думи, това е хипотеза, обратна на предвидената в закона. (1)

 

(1)Вж. М. Андреев, Римско право, с. 32.

 

Типичният пример в наказателнопроцесуалното право е доказателство чрез “алиби”, което ако е доказано че съществува, изключва автоматически лицето от непосредствените извършители на престъплението.

 

19.2 ВИДОВЕ ТЪЛКУВАНЕ

От начина на тълкуването следва да различаваме видовете на тълкуване. Ако начинът на тълкуването отговаря на въпроса как, по какъв начин, с помощта на какви средства или приьоми се изяснява точния смисъл на нормата, то видът на тълкуването определя или субекта на тълкуването или обема на съдържанието на нормата, т. е. резултата на тълкуемата норма.

 

19.2.1. Видове тълкуване според обема ( или резултата)

 

Тълкуването според обема има за цел да установи съотношението между буквалния смисъл на текста на правната норма и нейното фактическо съдържание. Тълкуването според обема може да бъде буквално (или адекватно), разширително (или разпространително) и стеснително (или ограничително).

Буквалното (адекватното) тълкуване е точно тълкуване на съдържанието на нормата, както тя е формулирана в разпоредбата. То установява дали съдържанието на правилото за поведението отговаря стриктно, буквално на текста на нормата, нито по-тясно, нито по-широко от неговия буквален смисъл. При този вид тълкуване истинският смисъл на нормата, или “духът на закона” съвпада изцяло с нейната “буква”.

Буквалното тълкуване не бива да се смесва с граматическото. Едното е вид, а другото е средство, прийом, начин на тълкуването, при който нормата се подлага на анализ чрез исползването на правилата на граматиката, когато в частност (по-специално) се установява връзка между отделните думи, взема се предвид употребата на знаците, членуването и т. н. Буквалното тълкуване, напротив, се извършва като се използват всякакви начини на тълкуването (граматически, логически, исторически, систематически ), за да се изясни и установи автентичната воля на правотворческия орган. При тълкуването се установява само дали съдържанието на нормата отговаря точно на нейния текст.

При разширителното (разпространителното) тълкуване на нормата се установява, че действителното съдържание на разпоредбата е по-широко от нейния буквален смисъл. Тук истинският смисъл на нормата и нейната буква не съвпадат. Така, според чл. 58 ал. 1 от Конституцията гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията изаконите на страната Чл. 67 (2) посочва, че народните представители действуват въэ основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения. Под “закон” тук се разбира цялото законодателство, всички видове нормативни актове, а не само законите в тесния смисъл на думата, като актове на парламента и една от разновидностите на нормативния акт(1)

 

(1)Разширителното тълкуване може да се сравни по значение с обичайните надписи, които срещаме всеки ден по магазините и други заведения за услугите: ”Влизането с кучета е забранено”, “Тук не влизат с кучета”, “С кучета – до тук!” и др. подобни. Действителният смисъл на подобни забранителни надписи е по-широк. Не се влиза не само с кучета, но и с опитомени мечки,вълци, лисици и др. животни, които могат да създават основателно безпокойство за гражданите или пък по хигиенни съображения.

 

В разширителния смисъл следва да се разбира и разпоредбата, която се съдържа в чл. 149, ал. 1, т. 1, според която Конституционният съд дава задължителни тълкувания на Конституцията. Това съвсем не означава, че само Конституционният съд тълкува Конституцията, а Великото Народно събрание примерно не би могло по принцип да даде едно или друго тълкуване на конституционния закон.

Ограничителното тълкуване предполага, че действителното съдържание на правната норма трябва да се разбира в по-тесен смисъл, отколкото следва от нейния буквален словесен израз, т. е. истинският смисъл и буквата на закона също не съвпадат. Формулировката на нормата е дадена по-широко в сравнение с действителния смисъл на разпоредбата. Мисълта на закона е по-ограничена, отколкото произлиза буквално от нейния писмен текст. Например, семейното законодателство предвижда, че децата дължат издръжка на своите нетрудоспособни родители, но това съвсем не означава, че всички деца могат да издържат родителите си, например, малолетните и непълнолетните, инвалиди, безработни и т. н. Следователно истинската мисъл на законодателя е по-ограничена, отколкото буквалната формулировка на закона.

 

19.2.2. Видове тълкуване според субекта

 

По принцип всеки може да тълкува правните норми. И така е във всекидневния живот на обществото. Огромното мнозинство от гражданите независимо от равнището на правната им култура сами се опитват да разберат смисъла на правните норми, когато те засягат техните интереси и всеки по свой начин ги тълкува, т. е. разбира смисъла на нормата. Различнно е само равнището на тълкуването. Обикновено гражданите обясняват правните норми емпириччно, т. е. дават всекидневно, делниччно, ненаучно тълкуване на основа на своята обща култура и придобития социален опит в живота. Това са житейски представи за правото, които отразяват масовото правосъзнание в обществото. От гледна точка на структурата на общественото правосъзнание това са несистематизирани, нетеоретически, ненаучни представи за правото.

Качествено различно е тълкуването на правото на теоретическо равнище, което се дава от специалистите в областта на правото и което включва професионалното правосъзнание на юристите. Това е систематизирано и в определен смисъл научно правно съзнание, независимо от нивото на научността, което то притяжава.

Тълкуването на правните норми може да изхожда както от физическите лица, от гражданите, така и от държавните органи, при това както от органа, който е издал правната норма (автентично тълкуване), така и от някакъв друг държавен орган (легално или делегирано тълкуване).

Според субектите тълкуването бива официално и неофициално. . Официалното тълкуване се дава от държавните органи, т. е. от органите, които са упълномощени за тази цел от държавата Такова тълкуване е задължително за тези, върху които то разпространява своето действие.

С оглед на държавния орган, който е създал правната норма, официалното тълкуване бива от два вида – автентично и легално (законово, делегирано).

Автентичното тълкуване (1) дава органът, който е издал нормативен акт,

 

(1)Автентичен (от . гр. authentikos) означава истински, който изхожда от първоизточника.

 

подложен на тълкуването. Такова тълкуване по принцип е желателно защото изхожда от автентичния орган, който най-добре знае какъв смисъл той е вложил в издадената от него норма . Тук държавната воля и в двата акта – и тълкуемия и тълкователен -по принцип е една и съща.

Автентично тълкуване може да даде всеки орган, който е издал съответната правна норма. Горе по друг повод бе отбелязано вече, че фактът на тълкуването на конституционните норми от Конституционния съд съвсем не означава, че например законодателят (у нас – Народното събрание) не може сам да издаде тълкувателен акт.(2)

 

(2)В тълкувателното си решение N 3 от 199? г. (ДВ,бр. 30) Конституционният съд отбеляза изрично, че Народното събрание може да дава автентично тълкуване на закони. Като пример на такова тълкуване той посочи Закона за допълнение на Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 61 от 1993 г. ), който според Конституционния съд може да бъде характеризиран като тълкувателен закон (вж. Тълкувателно решение N 2 от 7 април 1994 г. ДВ. бр. 36/94 от 29 април). Решението на Конституционния съд е напълно логично. Автентичното тълкуване е най-авторитетно, защото е истинско, тъй като изхожда от органа, който сам е издал правната норма и най-добре знае “какво е мислил законодателят”, т. е. самия той когато е създавал правната норма.

 

Легалното или делегираното тълкуване се основава на закона, който предоставя на съответния държавен орган правомощие да дава тълкуването на правните норми. Такова тълкуване, както се посочи по-горе, е задължително за правните субекти, до които то се отнася. Така чл. 149 ал. 1 т. 1 от Конституцията постановява: “Конституционния съд: 1. дава задължителни тълкувания на Конституцията.”

Тълкуването може да се различава и с оглед на неговата нормативност и казуалност.

Казуалното тълкуване има индивидуално-определен характер и се отнася до определени, конкретни правоотношения. То е задължително само за дадено конкретно делоНе може да се отрече обаче неговото значение и за правоприлагащата практика изобщо. По своя същност таково тълкуване е своеобразен прецедент за долустоящите правоприлагащи инстанции. Съдебното тълкуване (1) е разновидност на казуалното тълкуване, което се

 

(1)Някои обособяват съдебно тълкуване, т. е. тълкуването което дават съдилища по конкретното дело в присъдата или решението в самостоятелен вид тълкуване, което едва ли има някакво основание, тъй като, от една страна, е типичен пример на казуалното тълкуване. От друга страна, размива се границата и се смесват фактически две правни понятия – тълкуването на правото, като условие за прилагането на правото, и самото правоприлагане. Същият аргумент може да се изтъкне и против разглеждането на аналогия като начин и част от тълкуването на правото. (вж. Цеко Торбов. История и теория на правото, Изд. На БАН, С., 1992, с. 381 и сл.). Чрез тълкуването се констатира само празнота в правото, установява се по логически път, че липсва съответната норма и е необходимо да се използва аналогията, за да се попълни празнота в правото.

 

съдържа в присъдата по наказателното или в решението по гражданското дело. Такова тълкуване е задължително само за дадено наказателно или гражданско дело, т. е. само за дадено дело присъдата (респективно решението) има сила на закон.

За разлика от казуалното нормативното тълкуване има общо, абстрактно значение и е задължително за всеки казус от подобен род. По своята природа то представлява определено разяснение на смисъла на една или друга правна норма Такива са, например, тълкувателните решения на Пленума на Върховния съд в миналото, днес – тълкувателните решения на Конституционния съд.

 

19.2.3. Особености на тълкувателните актове

Тълкувателните актове са особен и самостоятелен вид правни актове(1). Тяхната характерна особеност се състои в това,че те не установяват нови правни норми, но

 

(1)Някои считат, че тълкувателните актове са разновидност на индивидуалните юридически актове и не ги обособяват в самостоятелна група юридически актове. По същата логика може да се твърди, че тълкувателните актове от нормативен характер са особена разновидност на нормативните актове. Становището, че тълкувателните актове са разновидност на индивидуалните актове е оборено фактически със създаването на Конституционния съд на Република България.

 

съдържат само общи предписания (тълкувателни актове с нормативен характер) относно това, как трябва да се разбират и прилагат съответните правни норми. Понякога такива актове ги наричат интерпретационни норми.

Държавните органи в своята тълкувателна дейност като правило не издават специални интерпретационни актове, но включват тълкувателните разяснения в други свои нормативни актове, издавани по някакъв друг повод (постановления на правителството, наредби и инструкции на министрите и т. н.). По такъв начин се постигат определени икономии в управленската дейност на държавните органи и се намалява броят на съответните юридически актове.

Неофициалното тълкуване формално не е задължително за правните субекти. То се разделя на емпирично (всекидневно, делнично, житейско) тълкуване от хората без специална професионална, напр. юридическа подготовка и теоретическо, доктринално тълкуване, което се дава от професионално подготвени лица, най-вече от учените в областта на правото. Особена разновидност на подобно тълкуване представлява професионалното тълкуване от практици – юристи, което в строгия смисъл на думата не е научно, но все пак професионално тълкуване, което се дава от специалистите познавачи на правото в една или друга отраслева сфера на правото. Макар че доктриналното тълкуване няма задължителна сила, все пак то има силата на личния авторитет на тълкувателя, с което се съобразяват правоприлагащите органи.

Доктриналното тълкуване в тесния смисъл на думата се дава от учени- юристи в техните трудове.

В миналото доктрината (юридическа, философска, религиозна, етическа и пр.) в много страни, включително в европейските държави, се е признавала за източник на правото и е била задължителна за правоприлагащите органи. (напр. Дигести или Институции в Юстиниановата компилация, коментарии на глосаторите и постглосаторите ). Днес тя има задължителното значение само в мюсюлманското право (шариат, иджмаа), а в страните с развита правна система – запазва своето значение само в практиката на тълкуването на правоприлагащите органи, без да има официален характер. Разновидност на доктриналното тълкуване представляват днес сборници-коментари на законодателните и подзаконови актове, а също монографии, научни статии, учебници по право и др., които съдържат интерпретация на едни или други нормативни актове.

 

20. ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ

Юридическите факти са всевъзможни и най-разнообразни жизнени ситуации, с които правната норма свързва настъпването, изменението или прекратяването на правните отношения, то-ест възникването, изменението или прекратяването на някакви субективни права и юридически задължения.

Жизнените ситуации или факти от живота са безкрайно разнообразни, но не всички от тях имат юридическо значение. Има множесто факти, от които правото не се интересува, те са безразлични за него и не пораждат никакви правни отношения, то-ест с тяхната поява нито възникват, нито се прекратяват субективните права и юридическите задължения. Фактите, от които правото не се интересува се наричат ирелевантни, докато другите факти, които имат значение за правото и предизвикват съответно поява, изменение или прекратяване на правните отношения носят наименованиеторелевантни за правото факти.

Въпросът за юридическите факти има непосредствено практическо значение. Той е свързан пряко с прилагането на правото, а в по-широк смисъл – с реализацията на правото изобщо. Необходимото условие за правоприлагането е всестранен анализ на всички фактически обстоятелства по делото, и по-специално установяването от правоприлагащия орган дали са настъпили факти, предвидени в нормата. С други думи юридическите факти трябва да се анализират, преди да се вземе съответното решение.

Закономерно възниква въпросът, при какви обстоятелства и кога едни или други факти от живота, или жизнени обстоятелства придобиват правно значение, т. е. с тях се свързват определени юридически последици – възникват, променят се или се прекратяват субективни права и юридически задължения. Същият въпрос може да се формулира и по друг начин, а именно кой придава на фактите “юридическо” качество?

Най-напред ще отбележим, че не всички факти – явления, събития, действия на хората имат правно значение. Така, природните янвления във вид на наводнения, земетресения, лунно или слънчево затемнение, северно сияние, озонови дупkи и т. н., или емоции на хората, чувство на приятелството, симпатии или антипатии и пр. могат да имат или напротив нямат никакво правно значение. Правото започва да се интересува от фактите само тогава, когато те придобиват обществено значение и засягат интересите на голям брой хора.(1)

 

(1)Така считат още римляните. Целс казва:”Правата не възникват от това, което може да стане в единичен случай.” И пояснява:“Защото правото следва да бъде приспособено главно към това, което се случва често и лесно, а не към това, което е твърде рядко” (ДигестиI,Титул III, 4, 5). На същото мнение е прочутият Улпиан:”Правата се установяват не за отделни лица,а за общото” (пак там, 8) Същото твърди и Павел, като се позовава на Теофраст: ”Законодателите, както каза Теофраст, заобикалят това,което става само в един или два случая” (пак там, 6).

 

Правното значение на фактите придава законодателят Волята на законодателя е субективен фактор, който придобива обективно значение за правните субекти след като се материализира във вид на правни норми. Тъй като законодателят изразява волята на държавата, може да се каже в крайна сметка, че правното значение на юридическите факти придава държавата в лицето на нейните компетентни органи.(1)

 

(1). ”Кои факти, събития и обществени отношения са юридически и кои ирелевантни за правото, решава законодателят чрез установяване на съответни правни норми. ” (Венелин Ганев,Учебник по Обща теория на правото. Част първа. С., 1944, с. 25).

 

Едни и същи факти при определени условия нямат или могат да придобият юридическо значение, което зависи в последна сметка от преценката и решението на правотворческия орган. Така, градушката, уничтожила реколтата, или мълнията, причинила пожар в по-далечно минало са нямали юридическо значение, но по-късно с развитието на застрахователно дело те започват да имат правно значение, тъй като с тях се свързват застрахователните правоотношения. В Русия по времето на Александър I и войната с Наполеон французите се учудват, че в кръчмите и хановете не се сервират т. нар. дворянски ястия на хората със селски дрехи, тъй като и тази сфера от гражданския живот в епохата на крепостничество бе правно регламентирана.(1)

 

  1. (1)    Сами по себе си такива природни явления като слънчевото затъмнение или земетресението нямат юридическо значение и са ирелевантни за правото природни факти. Обаче и с тях днес могат да се свързват определени юридически последици, т. е. тези природни явления, които не зависят в никаква степен от волята на човека да се превърнат в юридически събития, ако държавата (правотворческият орган) предвиди за тях едни или други юридически последици. Така, през 1999 г- Турция е разтърсена от няколко последователни опустошителни земетресения, от кото загиват няколко десетки хиляди души и са разрушени хиляди жилищни, стпански и др. сгради. Не само турското правителство, но и много от международните организации предприемат редица спешни мерки, за да окажат помощ на бедствуващото население. Управленческите решения по оказване на помощ на населението са облечени в юридическа форма и от тях произтича цяла верига съответни юридически последици

Същата (1999) година се случва пълното слънчево затъмнение, което се вижда най-добре в Югоизточна част на Европа, и по-специално в България. Българската национална телевизия се възползва от това уникално природно явление и сключва редица споразумения с национални и частни телевизионни компании от други страни, за да го отразяват за своите зрители чрез предаванията на българската телевизия. Поради немарливостта и нехайство на българските технически оператори от националната телевизия, които трябвало да осъществят това предаване, милиони зрители в България и други страни са наблюдаваха само черните екрани. Избухна крупен национален скандал с международни измерения. Уникалното природно явление предизвика цяла поредица не само юридически, но и политически последици.

 

В наказателното право добре е известно понятието “декриминализация”, което означава,че обществено-опасните деяния, посочени в наказателния кодекс като престъпления,по волята на законодателя се обявява, че губят обществено-опасния си характер и не се третират вече като престъпления. Напротив други факти, които по-рано не са представлявали обществена опасност могат да се обявят от законодателя за престъпления.

От тук следва, че фактите сами по себе си не пораждат юридически последици и съответните правоотношения. За да възникнат такива е необходимо те да бъдат записани в правната норма, или в обективното право. Нормите сами по себе си също не създават правоотношения. Необходимо е да се появят определени факти, предвидени в правната норма, за да възникне едно или друго правно отношение. Неговата цел или предназначение е да бъдат задоволени някакви материални или духовни потребности и интереси на хората.

Жизнените ситуации, наречени също юридически факти, често не зависят от хората, от тяхната воля и желание, а в някои случаи те възникват и въпреки волята и намеренията на човека. Техния външен, или материален израз са винаги действия или бездействие на хората, от една страна, и събития, от друга, които, както казахме, не зависят от желанието и волята на хората. За да имат юридически ефект действията или събитията трябва, следователно,да бъдат предвидени в обективното право, в правната норма, а от структурна гледна точка – в нейната хипотеза.

Резюмирайки гореизложеното, можем да посочим, че юридическите факти са необходимо основание, или предпоставка за възникване на правните отношения, за появата или промяната, или прекратяването на субективните права и юридическите задължения. . Примерната общоприета дефиниция на юридическия факт гласи: юридическият факт е конкретно жизнено обстоятелство, с което правната норма свързва възникването, запазването, изменението или прекратяването на правното отношение. Казано с други думи, тези факти са юридически защото, първо, са предвидени в обективното право и второ, предизвикват съответните правни последици, т. е. определят конкретно, заедно с правните норми тяхното юридическото съдържание, т. е. взаимните субективни права и задължения. С оглед на структурата на правната норма юридическите факти, както вече бе споменато, са предвидени в нейната хипотеза.

 

20. 1. Юридически (фактически) състав.

За да възникнат, да се променят, или да се прекратят правните отношения са нужни често два или повече юридически факти. Съвокупността от юридически факти, с които обективното право свързва настъпването, изменението или прекратяването на юридическите последици (във вид на субективно право или юридическо задължение) се нарича юридически или фактически състав. Така, например, за да възникнат студентските права и задължения необходимо е наличието на няколко юридически факта: абитурентът да има успешно завършено средно образование, подтвърдено със зрелостно свидетелсто, да е взел успешно конкурсния изпит, да се е класирал задоволително в конкурса, да е платил учебна такса, ако образованието е платено и т. н. Юридическите последици ще възникнат, ако всички тези правни факти бъдат допълнени с юридическия акт във вид на съответната заповед на ректора на висшето училище.

Правото на безработния да получи паричната помощ по безработица може да се реализира, ако присъствуват комулативно няколко разнородни юридически факти: че лицето е в трудоспособна възраст, че то е останало без работа принудително, без негова вина, че то е регистрирано в бюрото по труда, че лицето е поставено на разположение на бюрото по труда и т. н. (1)

 

  1. (1)    Вж. Красимира Средкова,Трудови и осигурителни права на безработния. С.,1995 г.

 

Фактическият състав много от авторите отъждестяват със сложен юридически факт. Има обаче учени-юристи, които считат, че сложният юридически факт и фактически състав са различни юридически понятия, всеки от които има специфически особености и изпълнява своя определена роля в правоотношението. (1)

 

(1)Вж. С. С. Алексеев. Общая теория права. Том 2, с. 179., М; 1981 .

 

Накрая же отбележим само, че един и същи юридически факт може да предизвика няколко правни последици. Например, смъртта на човека може да прекрати неговите трудови,пенсионни, наемни и др. лични отношения и да породи в същото време наследствени правоотношения за други лица.

 

20. 2. Класификация на юридическите факти. Видове.

 

Всяка множественост изисква съответната класификация, която е необходимо условие за изследването на явленията. Юридическите факти са също така изключително разнообразни и се подлагат на групиране както по отрасли на правото, така и в рамките на цялата правна система. Основанията за класификация са различни и се определят от целите, които си поставя изследователят. Безкрайното многообразие на юридическите факти предоопределя и разнообразието на класификационните критерии. Тук ще посочим само най-разпространените от тях.

Юридическите факти се групират най-напред в зависимост от юридическите последици, които те предизвикват. В този случай те се разделят на правопораждащи (правообразуващи), правопроменящи и правопрекратяващиюридически факти. Като особен вид юридически факти, които не могат да се включат нито в една от тези групи, Венелин Ганев посочва също така правосъхраняващи (правозапазващи) факти. Тази класификация обаче не е общоприета, макар и да представлява несъмнен интерес за Обща теория на правото.

Правообразуващите юридически факти са онези жизненни ситуации и обстоятелства, които обуславят възникването на правоотношенията и появата (“раждането”) на съответните субективни права и юридически задължения.

Най-напред ще напомним, за което казахме по-горе, че не всички факти – природни явления, събития, действия на хората имат правно значение. Юридическото значение на фактите придава законодателят Волята на законодателя е субективен фактор, който придобива обективно значение за правните субекти след като се материализира във вид на правни норми. Тъй като законодателят изразява волята на държавата, може да се каже в крайна сметка, че правното значение на юридическите факти придава законодателят, или държавата в лицето на нейните компетентни органи.             Едни и същи факти при определени условия нямат или могат да придобият юридическо значение, което зависи в последна сметка от преценката и решението на правотворческия орган. Такива правопораждащи факти ще бъдат, например, раждане на детето, сключването на брака, на сделките и т. н.

Правопроменящите юридически факти предизвикват изменения в правоотношенията и съответно в характера на субективните права и юридическите задължения, без да се променя по същество самото субективно право, респективно юридическо задължение. Така, повишаването в длъжност или прехвърлянето на част от имуществените права на субекта не изменя по същество трудовото или имущественото отношение.

С правопрекратяващите правни факти се свързва обикновено прекратяването на правоотношение и съответно на едни или други субективни права и юридически задължения. Така със смърта на човека се прекратява неговата правосубектност, с изпълнение на договора – съответното юридическо задължение, с издаването на заповед за уволнение – трудовото правоотношение, с унищожаването на вещ – правото на собственост върху нея и т. н.

Проф. Венелин Ганев, както вече беше посочено, обособява в самостоятелна група особен вид юридически факти, които той нарича правосъхраняващи, или правозапазващи факти. Тяхната особеност е в това, че при тях няма нито поява на новото субективно право, нито негова промяна, нито прекратяване на правото, респективно юридическо задължение, но се запазва едно вече породено право за дотогавашния му носител. Съответно нямат никакво правно значение други факти, които застрашават същото това право.(1)

 

(1)Вж. Венелин Ганев,Учебник по обща теория на правото, част I, С.,1990).

 

Така при прекъсването на давността се запазва правото, застрашено от течението на давността. Например при исковете по трудови спорове сроковете (един месец, шест месеца и три години) не се прекъсват, ако молбата е подадена до некомпетентния орган (примерно до друг съд). Правозапазващата норма според тази класификация ще е също разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от сегашния Семеен кодекс, която предвижда право на издръжка на невиновния за развода съпруг в продължение до три години след прекратяването на брака. Съдът може, гласи посочената разпоредба, да продължи този срок, ако бившият съпруг е в особено тежко състояние, а другият може да дава издръжката без особени затруднения.

 

20.3. Събития и действия

 

Другата широко разпространена класификация на юридическите факти е тяхното групиране в зависимост от волята на участниците в правоотношението. Класификационният критерий тук е, както виждаме, волеви, т. е. субективен фактор. В съответствие с този критерий юридическите факти се разделят на събития и действия.

Събитията са значителни явления в природата, в обществения живот, в личния живот на човека, т. е. природни, биологически, обществени и други явления, които не зависят от волята на учасгтници в правоотношенията (земетресение,мълния, причинила пожар,раждане, смърт, течение на времето, навършване на определена възраст, наводнение и др. подобни). Казано другояче, хората по необходимост са принудени да се съобразяват с нахлуващите в техния живот природни и обществени явления, като използват за целите на адаптацията най-различни средства, включително и тези на правото. Праворелевантните събития, например раждане, смърт, течение на времето и пр. не зависят от човека, но във връзка с тях винаги ще настъпят едни или други юридически последици.

В теорията разграничават абсолютни и относителни юридически събития. Абсолютните събития са юридически факти, които не са предизвикани от действия на участниците в правоотношението и не се намират в никаква връзка с волята на хората. Земетресението може да предизвика разрушения на сгради и човешки жертви, мълнията да причини пожар, наводнението или градушката да унищожи реколтата, но те ще се отразят и върху правния свят на човека, тъй като могат да възникнат застрахователни, наследствени и други правни отношения.

По-сложна е структурата на относителните юридически събития. Те са свързани с волевата дейност на човека. Това са юридически факти, предизвикани от действията на хората, но юридическите последици от тях ще се появят независимо от тези действия, само от крайния резултат, който ги съпровожда. Така, пожарът може да е следствие на умишления или непредпазливия палеж на някого, смъртта да е причинена от виновни или даже невиновни действия на хората и т. н. Юридическите последици в тези случаи ще произтичат независимо от причината, която ги е сътворила, тоест само от факта на смъртта или пожара. Ако абсолютните събития пораждат само един вид юридически последици, то относителните събития се съпровождат с два вида юридически последици, един от които ще е свързан непосредствено с действията на дееца, а другият – с факта на самото събитие. Така, в резултат на пожара, предизвикан от действията на хората, или от убийството едни последици ще възникнат в зависимост от самото събитие (застрахователни, наследствени и др. правоотношения, породени от пожара или смъртта), а други юридически последици – в зависимост от причината, която ги е породила: в случая юридическа отговорност, ако е извършено правонарушението.

Правните последици от един вид при относителното събитие могат да влияят върху веригата от последиците от друг вид. Например, деецът виновен в убийство на своя наследодател ще се изключи от наследниците на починалия.

20. 3. 1. Юридически събития, свързани с живота на човека.

Някои автори обособяват в специална група юридическите факти-събития, които се отнасят до живота на човека. (1). Такава класификация има определен

 

(1). (вж. напр. Л. Жюллио де ла Морандьер, Гражданское право Франции,М.,1958)

 

практически смисъл и е очевидно оправдана. С живота на човека е свързан иманентно преди всичко такъв юридически факт като раждането, а в наследствените правоотношения и зачеването. С раждането на детето възниква неговатаправосубектност, която продължава през целия живот на човека. Нейният обем обаче се променя с течение на времето. С раждането се появяват лични, семейни, имуществени и др. субективни права и задължения.

Другото юридическо събитие, отнасящо се до живота на човека е навършването на определена възраст. Този факт води до задължителните промени в неговата дееспособност и деликтоспособност: от малолетие се преминава към непълнолетие и след това – към пълнолетие. Заедно с това автоматически се поражда качеството дееспособност при непълнолетните, първоначало в ограничен обем, а с навършването на пълнолетие – в пълен обем. С достигането на определенна възраст са свързани и други субективни права и задължения (воински задължения, право на пенсия и др. ).

С факта на смъртта се прекратяват лични, семейни, трудови и др. правоотношения на починалия. Същевременно се пораждат нови правоотношения за други лица: открива се наследство, имуществените права на починалия преминават към други лица и пр.

С наличието на такива юридически събития-факти като психически недостатъци на човека са свързани отношенията на настойничество или попечителство, както и някои други правни отношения.

Наой-после с раждането на човека възникват и отношенията на родство между определени лица. 

20. 3. 2. Юридически факти – действия

Поради обширността на темата тук ще разгледаме само някои основни общи въпроси, които се отнасят до характеристиката на юридическите факти -действия и видове класификация на юридическите факти. Други, по-специални въпроси на темата ще бъдат засегнати (като продължение) на съответното място.

Съвокупността от човешките действия представлява израз, форма на общественото поведение на правните субекти. Правото се интересува от обществения характер на действията и тяхната целесъобразност. Действията са волеви актове на хората и техните социални организации,т. е. преди да действуват те поставят пред себе си определени цели и се стремят да ги реализират в обществения живот. Обществените системи по своята природа са телеологични, или целесъобразни.

Макар, че действията по своя същност са целесъобразни и имат волеви характер,то-ест се отнасят към субективната сфера, те притежават също така и обективна страна. Хората преследват винаги желателни за тях цели, но резултатите от тяхните действия могат да бъдат съвсем други от очакваните и даже нежеланни за тях. В това намира израз обективната страна в действията на правните субекти.

В крайна сметка, поведението на хората и крайните резултати от него представляват сложно съчетание на субективното и обективното . в техните действия. Субективни са целите, които те преследват, но обективнни са резултатите от тях, тъй като реализацията на целите среща съпротива от страна на другите хора, които се стремят към други цели и преследват съвсем други интереси. Крайният резултат от сблъскванията на най-различни интереси е обективен и може да бъде нежелан за всички участници в обществените отношения . Ето защо е необходимо да разграничаваме ясно и определено субективна и обективна страна в действията на хората. (Вж. . по-подробно по-нататък).

20. 3. 3. Прости и сложни юридически факти          (фактически състави).

Освен събития и действия юридическите факти се разделят също така на прости и сложни. Вече говорихме, че понякога за да възникне правоотношение и съответно субективно право и юридическо задължение, са необходими няколко юридически факта. Съвокупността от тези факти образува фактически или юридически състав. Повечето юристи отъждествяват с основание фактически състав със сложния юридически факт.

Сложният юридически факт може да се разглежда като своеобразна система от елементи във вид на прости юридически факти. Следователно класификационното основание за разделение на юридическите факти на прости и сложни е броят на фактите (количествен критерий ).

Простите юридически факти са елементарни, неделими по своята структура факти, които сами по себе си не образуват самостоятелна система. Един факт е достатъчен, за да настъпят предвидените в право юридически последици. Към такива неделими по своята природа юридически факти спадат като например събития: земетресение, раждане, смърт, бременост и т. н. а също такива действия като еднократни сделки и др.

Сложните юридически факти представлявават своеобразна система от юридически факти, които включват в себе си няколко единични факта и образуват единно цяло. Различните видове сложни факти, или юридически състави се изучават подробно в отделните отрасли на правото. Фактическите състави имат своя вътрешна класификация, но отделни автори исползват различни критерии за групирането на фактите и по тази причина няма единно меродавно мнение по въпроса за видовете на съставите. Все пак в повечето групировки се обособяват няколко типични видове фактически състави. Към тях се отнасят такива като свободни състави”, “сложни”, или свързани състави”, смесени състави”, “завършени” и незавършени” състави и др.

За “свободните” състави е без значение последователността в появлението на фактите, за да настъпят едни или други юридически последици, докато при сложните, или обвързаните състави фактите трябва да настъпват в строга последователност. Като пример може да се посочи чл. 99 от Конституцията, който регулира реда на образуването на правителството и в съответствие с който президентът на републиката не може да нарушава посочената в Конституцията последователност при възлагане на мандата на министър-председателя за формиране на правителството.

Смесените състави се разбират в литературата по различен начин. Едни от авторите вземат за критерий еднородност и разнородност на юридическите факти с оглед на тяхната отраслева принадлежност. Така ако във фъктическия състав влизат юридически факти от различни правни отрасли, например от наказателното, гражданското или някакъв друг отрасъл на правото, то такъв състав се определя като смесен. Другите автори приемат юридичиския състав за смесен, ако в него влизат едновременно събития и действия и те представляват тяхната комбинация .

Според обема си фактическите състави биват пълни (завършени) и непълни (незавършени). Под пълни състави се разбират онези, в които се проявяват всички единични, или прости юридически факти, докато в незавършените състави отсъствува един или друг единичен (прост) факт и настъпват съответно само частични или междинни правни последици.

По-подробно фактическите състави се изучават в наказателното право и други отраслеви юридически дисциплини.

 

20.3.4. Юридическо състояние и факти на еднократно действие

Юридическите факти могат да се класифицират и според характера на своето действие. В този случай те се разделят на факти с еднократно действие и юридически факти “състояния”, които произвеждат юридически последици във всеки даден момент, докато трае периодът на състоянието. Така към юридическите състояния причисляват такива юридически факти като гражданство, трудов стаж, брак, дезертьорство и т. н.

 

20.3.5. Положителни и отрицателни юридически факти

Според формата на своето проявление юридическите факти биват положителни и отрицателни. Под положителни се разбират такива факти, които трябва да съществуват в обективна реалност, за да настъпят едни или други правни последици. Отрицателните са онези юридически факти, които, напротив, не трябва да съществуват, за да възникнат (или да се прекратят) субективните права и юридическите задължения. Така въпреки разпространената житейска представа под положителни факти в юридическия смисъл се разбират и такива социално-патологични явления като кражба, убийство, изнасилване и т. н., тъй като за настъпването на юридическата отговорност е необходимо да бъдат извърщени тези криминални действия в реална действителност.

Досежно отрицателните факти вече бе отбелязано, че те не трябва да съществуват, за да има правни последици. Така, няма да е действителен бракът, ако не са спазени всички предвидени в закона условия за неговото сключване. За да бъде действителен бракът и да произвежда съответните правни последици, необходимо е да отсъствуват пречки за неговото сключване, или юридическите факти, посочени в Семейния кодекс. Така не може да сключи брак лице, което вече е свързано с друг брак, поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие,които са основание за поставянето му под пълно запрещение; или страдащо от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг;което се намира в роднински връзки по права линия с другия съпруг и т. н.

20.3.6. Юридически факти -действия (продължение)

Действията като актове на съзнателното и волево поведение на хората се разделят на два основни вида: правомерни,или позволени от закона действия в рамките на правото,и неправомерни, непозволени, забранени от правото действия, с които е свързана юридическата отговорност на правонарушителя . В обществения живот преобладават безспорно правомерните действия на хората, а неправомерните се отасят по правило към областта на социалната патология, която се лекува с различни санкции, предвидени в социалните норми, в това число и с юридически средства.

Общият принцип на регулирането на поведението на хората, както е известно, е правилото: ”всичко е позволено, освен това, което е изрично забранено със закона.” Този принцип открива необозрим простор за действия на хората във всички области на обществения живот: в пазарните отношения, в политиката, в културата, в науката и други социални сфери на обществото. Преведен на езика на юридическите факти той гласи: “правомерни са всякакви действия, освен тези, които са забранени изрично в закона”. Правомерното действие е такова поведение на субекта, което отговаря на изискванията на правната норма и се извършва в рамките на съществуващия правов ред.

Правомерните действия се разделят в литературата на два основни вида: юридически актове от индивидуален характер и юридически постъпки. Критерият  на разделението е целенасоченост, или мотивите на действията. Така юридическите актове се извършват с пряка цел да предизвикат определени правни последици, докато юридическите постъпки са действия, които се извършват без специално намерение да създадат правни последици, но те настъпват по силата на закона, независимо от волята и желанието на лицето.

Юридическите актове от индивидуален характер са актове на правоприлагането и като такива са сфера на публичното право. Те са насочени към желаем, целеви юридически резултат. Органът, който ги издава изразява категорично своята воля, която има за пряка цел да предизвика точно определени юридически последици. Такива например са актовете, например, на съдебните или административните органи, чрез които се осъществяват управленческите или правораздавателните функции на държавата. В този смисъл те изпълняват ролята на юридически факти, които са предвидени в хипотезата на правната норма. Но за да изразява волята на държавата, държавният орган, който издава юридическия акт от индивидуален характер трябва да притяжава правосубектост в пълния й обем, т. е. правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Някои считат, че юридическите актове не са само актове на правоприлагането, но те включват също така гражданско-правни сделки, заявления, молби, договори между корпоративните организации и т. н., т. е. юридическите документи, свързани с използването и изпълнението на правото. С оглед характеристиката на юридическите действия между правните актове и юридическите документи няма съществена разлика, тъй като участниците в правоотношението и в двата случая следва да притяжават правосубектност в пълния й обем, т. е. не само правоспособност, но и дееспособност и деликтоспособност.

Друго е положението при юридическите постъпки. Съществената разлика е в това, че юридически постъпки могат да извършват само физическите лица, включително и тези, които не притяжават правосубектност в пълния й обем. С други думи, юридически постъпки могат да се извършват и от недееспособни, тъй като юридическите последици са предвидени изрично в закона. Така, творецът на художествено, музикално, научно, публицистично и друго произведение може да бъде недееспособен, в някои случаи даже изцяло (Моцарт започна да създава музикални произведения на 10 години, т. е. в период на малолетие), но от неговите действия в областта на духовното творчество ще произтичат юридически последици (например, авторско право на интелектуален продукт),независимо от намеренията, от които се е ръководил творецът.

Класификация на юридически актове и документи. Поради множеството и разнообразието на юридическите актове и документи те се нуждаят от класификация. В основа на групирането могат да се сложат различни класификационни критерии. Най-разпространено е делението на юридическите актове и документи на едностранни и двустранни. Едностранният юридически акт е волево действие на един от субектите на правоотношението, което поражда правни последици независимо от волята и желанието на другия участник в правоотношение. Такива актове са решенията на административните и съдебни органи,молби, жалби, едностранни сделки, признание на дълга и др. Когато един от участниците в правоотношението е държавен орган, който изпълнява властнически правомощия навлизаме в сферата на публичното право. Този вид правоотношения се регулира от императивни норми.

Двустранните актове са споразумения между два и повече правни субекти, в които е изразена тяхната съгласувана воля. Към тях се отнасят преди всичко договори в трудовото, в гражданското, в търговското, в международното частно право и т. н., т. е. сфера на частното право, която се регулира от диспозитивни норми.

 

20.3.6.1. Неправомерни действия и тяхната класификация

 

Неправомерно е такова поведение на субекта, което не отговаря на юридическите предписания на нормата и накърнява субективните права на други лица. Неправомерните действия са в противоречие с юридическите задължения и са израз на непозволеното, забранено от обективното право и, следователно, противоправно поведение на субекта. Ако такова поведение е виновно, то образува състав на правонарушението, за което се търси юридическа отговорност.

Неправомерните действия се разделят на обективно противоправни и виновни противоправни действия,или правонарушения.

Обективно-противоправни са действията, в които липсва субективният елемент на вина. Това е невиновно нарушение на нормите на обективното право и неизпълнение на юридическото задължение. Понякога такива действия наричат същоправни аномалии, но това понятие още не се е утвърдило в юридическата литература.

Следователно, в основата на класификацията на неправомерните действия стои критерият на вината.

По-голям практически интерес представлява вътрешната класификация на правонарушенията . Ще разгледаме видовете на правонарушения.

Правонарушенията се разграничават често според критерия обществена опасност, или вредоносност, тоест в зависимост от размера и характера на вредата, която те причиняват на обществото, държавата или на другите правни субекти. Според този критерий (обществена опасност, или вредоностност) те се разделят на престъпления, или наказателно- правни (углавни) правонарушения и деликти, тоест всички други видове правонарушения. Според една друга класификация правонарушенията образуват не две, а три основни групи: престъпления, простъпки и деликти.

Престъпленията са наказателно-правни, или углавни правонарушения с най-висока степен на обществената опасност, за които се налагат съответно най-суровите санкции. За тях ще говорим по-подробно понататък, когато ще разглеждаме юридическата отговорност и нейните видове.

Всички други правонарушения – административноправни, трудовоправни, или дисциплинарни и гражданскоправни – се обозначават с общото понятие деликти, макар че по този въпрос няма общоприето в юридическата наука мнение, което обуслови тройното деление на правонарушения (на престъпления, простъпки и деликти). В теорията, особено в миналото, деликтите се разбират само като гражданскоправни правонарушения.

 

20.3.6.2. Структура на правонарушението

Правонарушението е сложен юридически факт, който в повечето случаи се отъждества с фактическия състав. От структурна гледна точка правонарушението представлява съвокупност от единични, или прости юридически факти, предвидени в правната норма и образуващи основание на юридическата отговорност. С други думи, съставът на правонарушението е съвокупност или малка система от неправомерни действия на правонарушителя. Тези неправомерни действия са единични юридически факти.

Съставът на правонарушението е разновидност на по-общо понятие, наречено юридически (фактически) състав. Той (фактическият състав ) може да се образува не само от неправомерните, но и от правомерните действия на субекта. При състава на правонарушението е възможно съчетание на няколко разнородни юридически факта, напр. юридическо действие и юридическо събитие, или на факти, които принадлежат към различни правни отрасли. Така за възникването на наказателнопроцесуалното отношение са необходими не само наказателноправен юридически факт (извършването на престъплението), но и правомерно наказателнопроцесуално действие, т. е. юридически факт във вид на постановление за образуването на наказателно дело.

Съставът на правонарушението представлява единство на обективната и субективната страна в правонарушението и е необходимо основание за юридическата отговорност на дееца. В цялата структура на правоотношението, от което се образува и произтича юридическата отговорност влизат четири конститутивни елементи: субект, обект, обективна страна и субективна страна на правонарушението.

Субектът на правонарушението може да бъде както физическо лице, така и колективна общност от хората. В миналото се е считало, че в наказателното право (наказателноправните отношения) субектът на престъплението е само физическо лице, или човекът. Днес това схващане е подложено на ревизия, като се твърди, че и в наказателното право субектът на правонарушението може да бъде също колективно лице(1). При всички условия обаче той трябва да притежава качествата деликтоспособност и вменяемост.

 

(1). Вж. Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995.

 

Обектът на правонарушението са онези материални или нематериални (духовни) блага, които се охраняват от правото и на които посяга правонарушителят. По-подробно въпросът ще се разгледа в темата“Правоотношение”.

Обективната страна в правонарушението е самото противоправно деяние в съвокупност с неговите общественовредни последици и необходимата причинна връзка между тях. Общественновредните последици не трябва да бъдат случаен резултат (казус) от действието или бездействието (когато е бил длъжен да действува)на правонарушителя.

Субективната страна на правонарушението се изразява в такава психологическа категория като вина. Вината е психическо отношение на правонарушит,еля към своите действия и последици от тях. Тя се образува от два основни компонента : интелектуален и волеви.

Интелектуалният компонент намира израз в способността на дееца да преценява разумно и трезво както своите действия, така и последиците (резултати) от тях, да оценява обективната страна на правонарушенията на основа на придобитото възпитание, умствените способности, социалната зрялост и т. н. Волевият компонент характира целенасоченост в действията на субекта, неговия стремеж и воля да постигне определени цели, които той е поставил пред себе си или волята и желанието (респ. нежеланието) да предотврати вредните последици от своите действия

 

Вина и нейните форми

Вината е необходимо основание за юридическата отговорност на правния субеккт. Тя съществува и се проявява в две основни форми: като умишлена и непредпазлива вина. Умишлената вина на свой ред може да бъде във форма на пряк и косвен (евентуален) умисъл. Умишлената вина е налице когато правонарушителят се стреми съзнателно към вредоносния резултат, желае да настъпят съответните последици от неговите действия,към тях са насочени неговата воля и желание. В наказателното право някои правонарушения (престъпления) могат да се извършват само във формата на пряк умисъл. Така, не е възможно “по непредпазливост” да бъдат извършени такива престъпни деяния като грабеж, кражба, присвояване, изнасилване и т. н.

При косвения (евентуалния) умисъл съзнанието и волята на правонарушителя са насочени към някаква друга цел, но наред с това настъпват и други вредни, обществено-опасни последици, които деецът съзнателно допуска, и е длъжен и би могъл да ги предотврати. Той се отнася обаче безразлично към този страничен престъпен резултат от своята дейност и не желае да го предупреди . В такъв случай за деянието и съзнателно допуснатата вреда правонарушителят ще отговаря като за извършени с косвен умисъл.

Непредпазливостта също има две форми : небрежност и самонадеяност. При небрежността недостатъкът засяга интелектуалния компонент на вината, а именно правонарушителят не желае и не предвижда вредните последици от своите действия, но би могъл и би трябвало да ги предвиди. В същност той носи отговорност именно затова, че не е предвидел вредните или обществено-опасните последици от своите действия, докато законът го е задължавал да предвиди и да не допусне настъпването на този вредоносен резултат.

Небрежността има черти (признака), които я оприличават на“казус”, който изключва юридическа отговорност за извършеното. Както и при казусът деецът при небрежността не желае да настъпят вредни последици и не предвижда, че те могат да настъпят. Но ако при казуса той изобщо не би могъл и не е бил длъжен да ги предвиди, то при небрежността деецът не само би могъл, но и е бил длъжен да предвиди неправомерните резултати от своите действия. Юридическата отговорност на правонарушителя при небрежността настъпва именно затова, че той е нарушил закона, който го е задължавал да прояви необходимата внимателност, за да не допусне вредните последици от своите действия.

В случая на самонадеяността правонарушителят предвижда и допуска възможност от настъпването на вредните последици от своите действия, но не ги желае, като се надява лекомислено, че те няма да настъпят или пък самонадеянно е убеден, че може да ги предотврати. В действителност се оказва, че той не е в състояние да ги предупреди и вредните последици въпреки неговото нежелание настъпват. Самонадеяността привидно напомня евентуалния умисъл, съществената разлика обаче е в това, че при самонадеяността деецът не желае да причинява вреда на другите, докато при евентуалния умисъл той е престъпно безразличен към възможните вредни последици от своите действия и не желае да ги предупреди, въпреки че е длъжен да не ги допусне.

 

21. ПРЕЗУМПЦИИ

С юридическите факти, т. е. с възникването, изменението и прекратяването на правните отношения, или казано с други думи, с пораждането, промяната и прекратяването на субективните права и задължения е свързан най-тясно и непосредствено въпросът за такива юридически понятия като презумпции и фикции.

Презумпцията е латинска дума, която означава буквално“предположение”. В Обща теория на правото под презумпция се разбира логическо умозаключение за вероятност от съществуването на определени факти или права на субектите, ако са доказани безспорно някакви други факти или права на субектите. По-кратко, презумпцията е основателно предположение, че най-вероято е да съществува определен юридически факт, който предизвиква съответните правни последици.

Следователно, презумпцията изпълнява в правото роля на юридическия факт и има същото правно значение, както и самите юридически факти. Това обаче не дава основание да се мисли, че тя е особен род (вид) юридически факти, както смятат някои автори.(1)

 

(1). Вж. Димитър Радев, Обща теория на правото, С., 1995, с. 187.

 

Според проф. К. С Юдельсон презумпцията е факт, който се признава за съществуващ с определена степен на вероятност. Или, с други думи, презумпцията е признание на факта за съществуващ по вероятност, че той съществува.(1)

 

(1)Вж. ПроблемьI доказьIвания в советском гражданском процессе, гл. V. М.,1951, с. 248 и сл.)

 

Типичен пример за презумпцията са разпоредбите на чл. 17 и чл. 14 от Закона за лицата и семейството. Разпоредбата на чл. 17 гласи: Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици,които произтичат от действителната смърт на лицето”. Този текст е в систематическа връзка с чл. 14 от същия закон, според който съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересуван може да обяви смъртта на отсъствуващото лице, ако в продължение на пет (5) години от него няма никакво известие. Като обявява смъртта на отсъствуващия съдът изхожда от основателната презумпция (предположение), че ако лицето е изчезнало и в продължение на 5 години от него няма никакво известие, то вероятно лицето не е между живите.

Следователно презумпцията заменя или представлява, а още по-точно изпълнява в правото роля на юридически факт и има същото правно значение, както и самите юридически факти. Презумпцията обаче не е тъждествена на юридическия факт. Така, артистът, който изпълнява роля на сцената не е тъждествен на героя, когото той представлява. Прочутият английски философ от ХVII век Томас Хобс забелязва по този повод: маската на Агамемнон оприличава артиста с действителния герой, но той се изказва не от собствено име, а от името на този, чиято роля изпълнява.(1)

 

  1. (1)    Томас Хобс, ИзбранньIе призведения в двух томах. Том 1, М., 1964, с. 274).

 

Т. Хобс свързва този пример не с правното понятие юридическия факт, а с правната фигура на представителството, но това не променя нещата по същество. Същото може да се каже и за юридическия факт. Това се вижда и от посочената разпоредба на чл. 17 от Закона за лицата и семейството, според която съдът обявява смърта на отсътствуващото лице. За всеки обаче е ясно, че обявяването на смърта и действителната смърт на лицето са твърде различни неща.

Въпреки че презумпцията заменя или се представя за юридическия факт и има същото правно значение, както и този факт, между тях има съществено различие.

Юридическият факт е обстоятелство, което съществува в обективната действителност. Това е действителният факт на живота. Презумпцията напротив е само предположение, че даден факт е настъпил (съществува).

По-нататък. Юридическият факт е неопровержим. Пред фактите, както е известно, мълчат и боговете. Презумпцията напротив, може да бъде опровергана, освен ако оборването й не е забранено изрично от закона. Така, в посочения вече случай с отсъствуващото лице решението на съда може да бъде опровергано с друг факт – появяването на лицето, обявено за починалия. Действителният факт на смърта се опровергава само в религиозната митология. (1)

 

(1) Казано между другото, това опровержение понякога струва доста време и нерви на возвърналия се, предвид на големи юридически формалности, които съпутствуват отмяна на съдебното решение. В печата (Литературная газета”) преди години е описана подробно една подобна одисея на един безвестно осъствувавщ гражданин, когото съдът е обявил за починал, но той се е върнал и почти година е доказвал пред съответните бюрократични органи, че е жив, здрав и невредим. Случаят е много добър пример за тезата, че човекът колкото е зоополитикон (политическо същество”), толкова е и същество юридическо.

 

21.1. Класификация, или видове презумпциите

.

В зависимост от класификационното основание презумпциите могат да се групират по различен начин. Ще посочим най-разпространените класификации.

Така, според сферата на тяхното прилагане и действие презумпциите се разделят на общи и конкретни (специални).Общите презумпции са валидни за всички видове правоотношения без изключение. Тяхното действие се разпространява върху всички случаи на реализация на правото. Такава е например презумпцията за познаване на закона. Незнанието не извинява. Никой не може да се позовава на незнанието на закона, ако е извършил някакво правонарушение. При прилагане на правото ( на правните норми), примерно, от съдебните органи действува безусловното правило: правните норми са известни за всички.

Конкретните, или специалните презумпции, за разлика от общите, имат значение не за всички,но само за определен вид правоотношения. Тяхната валидност зависи от конкретните фактически обстоятелства. Пример за подобна презумпция е предположението, че една и съща вещ, продадена на няколко лица, е продадена най-напред и принадлежи на този, който първи е предявил иск в съда. Това съвсем не изключва възможността презумпцията да се оборва с всички допустими от закона средства.

Според юридическата сила, или степента на своята задължителност презумпциите биват фактически и юридически, или законови (легални). Фактическите предположения не са предвидени в нормативния акт, но съществуват като общоизвестни (общоутвърдени) житейски истини, с които се съобразяват съдебните и други правоприлагащи органи. Те имат значение на доказателствен акт, който подлежи на свободна съдейска оценка, и следователно може да бъде признат за истина или отхвърлен от правоприлагащия орган. В хода на доказването се правят определени логически изводи. Така, в законодателството на една или друга страна може да не е записана презумпцията, според която притяжателят на вещта се счита за неин собственик, докато не е доказано обратното. В практическото съдопроизводство винаги ще се отчита обаче факта на притяжанието като доказателство, че тази вещ принадлежи на дадено лице като на собственик. Ако презумпцията не отговаря на истината, тя следва да се обори от заинтересуваното лице. Фактическите презумпции се наричат понякога прости, или обикновени, за разлика от юридическите или законови презумпции.

Следователно, за простите предположения са характерни две неща: първо, законът не задължава да се съобразяваме винаги с фактическите презумпции, и второ,те могат да се оборват чрез argumentum a contrario, т. е. чрез доказателство от противното(1).

 

(1)вж. Л. Жюллио де ла Морандьер, Гражданское право Франции, с. 200.

 

С други думи, простите презумпции винаги са оборими, т. е. законът не забранява те да се оборват.

Юридическите презумпции са предвидени в правната норма и по тази причина се наричат законови, или юридически предположения. Естествено е да възникне въпрос защо законодателят е формулирал едни или други ппрезумпции непосредствено в правото. Отговорът на въпроса следва да се търси в практическите цели на съдопроизводството. Вече изтъкнахме, че същината на презумпциите се крие в изводите, които се правят от известен и безспорен факт за неизвестен факт. Морандьер сочи с основание, че понякога доказването на юридически факт или сделка е крайно затруднено. Законът може да освободи една от страните от прякото доказване и да изведе истинността на предполагаемия факт от съществуването на друг факт, който се доказва по-лесно. Именно в такива случаи са необходими законовите, или юридическите презумпции(1).

 

(1)Вж. Ж. Морандьер, с. 200, 171.

 

Законовите презумпции се разделят на оборими, или условни (някои ги наричат относителни), и необорими, безусловни,или абсолютни. Критерият за класификация тук е юридическата сила на презумпциите.

Оборими, или относителни са презумпциите, когато юридическите факти или правата на субектите се предполагат за съществуващи, докато не е доказано обратното. В този случай тежестта на доказването преминава на противната страна. Така, чл. 32(1) и чл. 33 (1) от Семейния кодекс съдържат разпоредби, според които съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на рождението.

Вече сочихме, че предположението относно смъртта на лицето, ако пет години от него не е получено никакво известие, е оборимо. Вж. чл14 ал1 от ЗЛС,който постановява:”След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересуван обявява неговата смърт. ” Чл. 18 от ЗЛС урежда последиците, които настъпват, ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, т. е. когато презумпцията пада. Не случайно законодателят употребява израза “обявява неговата смърт”, а не признава за починал. С други думи,съдът не констатира смъртта на отсъствуващия, но само предполага, макар и с голяма степен на вероятност, съществуването на факта на смъртта. Съдебната презумпция изпълнява ролята или функцията на юридически факт. Така, чл. 17 от ЗЛС постановява:”Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето. ”(1).

 

(1)Законодателството на отдели страни установява различни срокове за обявяване на смъртта на безвестноотсъствуващите. Например, според закона, който е действувал в Ливан до 1995 г. семействата на изчезналите нямали право да искат обявяването на тяхната смърт в продължение на …. 90 (деветдесет !) години. През този срок евентуалните наследници не биха могли да наследяват имотите на изчезналия, а съпрузите им да се омъжат повторно. Новият закон, приет през 1995 г. разрешава на мюсюлманите да искат обявяване на смъртта четири години след изчезването на лицето и да изчакат още шест години за получаване на наследството. За христианите срокът и за вземането на съдебното решение, и за наследяването е 10 години.

Трябваше да се случи жестоката гражданска война в Ливан и да изчезнат в хода на войната над 10 000 ливанци, за да се отмени един очевадно архаичен закон, защищаващ в продължение на деветдесет години наследстнвените права на изчезналия и унижаващ жената чрез фактическото унищожаване на нейното брачно право.

 

Оборими са презумпциите за невинност в наказателното право и виновност в гражданското право. Чл. 31 ал. 3 от Конституцията постановява:”Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. ”. Анологичната разпоредба се съдържа във Всеобщата декларация за правата на човека. Чл. 11 ал 1. Разпорежда:”Всеки човек, когото обвиняват в извършването на престъплението, се счита за невинен, докато неговата виновност се установи по законен ред чрез гласото съдопроизводство, при което ще му бъдът осигурени всички възможности за защита”.

В гражданското право, както отбелязохме, действува презумпцията за виновност, за разлика от противоположната презумпция в правоохранителните правоотношения, свързани с наказателната юридическа отговорност (наказателно-правна, административно-правна и в някои други отрасли на правото). Правонарушителят, който е причинил имуществена вреда, не е изпълнил юридическото задължение или по друг начин е нарушил чуждото право, се счита за виновен докато не е доказал, че той е действувал невиновно. (1)

 

(1). Вж. Советское гражданское право, том 1, М.,1985, с. 23 . Изрично е формулирана презумпцията за виновност в гражданското право във Френския граждански кодекс:”Който претендира да бъде освободен от юридическото задължение, трябва да докаже, че е платил цената или е извършил дължимото действие и е погасил задължението. ”

 

Презумпцията за виновност понякога се конкретизира изрично и в специалния граждански закон. Така, чл. 29 от закона за патентите гласи:”Когато са нарушени правата на патентопритяжателя по чл. 19 ал. 5 тежестта на доказване, че продуктът не е получен по патентования метод, лежи върху нарушителя на патента, ако продуктът е нов. ”(Д. В. бр. 27, 2. 04. 1993 г. )

При безусловните, или абсолютните презумпции (необорими) не се допуска нормативно ( забранява се от закона) доказването на противното, т. е . юридическите факти или правата се приемат за безусловно дадени. Необоримите, или абсолютните презумпции не познават изключение. Тяхното опровержение не се допуска от закона. (1)

 

(1)Срв. Теория государства и права, ЛГУ, 1987, с. 411.

 

Необорими са някои от презумпциите и когато те не са формулирани изрично в правната норма, но се разглеждат като своеобразни процесуални принципи на правото. Например, презумпцията, която се използва при прилагането на правните норми твърди, че правните норми са известни на всички. Вече говорихме за нея като за обща презумпция. Тя има непосредствено практическо значение. При прилагането на правните норми се изхожда от презумпцията, че ако законът влезе в юридическата си сила, то той е известен на всички. Правният субект трябва да знае законите, които засягт неговите интереси. Незнанието на закона не го оневинява и не освобождава от юридическа отговорност, ако той е извършил някакво правонарушение.

Изискването, че никой не може да се позовава на незнанието на закона е известно от древността, задълго даже до възникването на римското право. Първите ни известни най-древни закони (закони на Ур Наму, на Ешнуна, на Липит Ищар, на Хамурапи и др.) или са изсечени върху камък (базалтови стели) и поставени на най-видно място (при влизането в страната, на нейните граници, или на градските площади),или са записани върху глинени плочки,или са пирографирани върху дървени дъсчици (както при квиритите – древните римляни) и пр., за да бъдат доведени до знанието на всички свои адресати.

Презумпциите имат важно значение както за процесуалното, така и за материалното право. Тяхното значение за материалното право не е така очевидно, и по тази причина някои считат, че презумпциите са правни фигури, характерни само за процесуалното право. Още повече, че с тях е свързано обикновено такова процесуално понятие като тежестта на доказването. Старото римско процесуално правило гласи: задължението да се доказва пада върху онзи, който твърди, но не и върху този, който отрича. . Така, презумпцията за невиновност в наказателното (или административното) право, или обратно, презумпцията за виновност в гражданското право изискват обвинителят или ответникът да оборят презумпцията, т. е. обвинителят да докаже виновността на обвиняемия. Обвиняемият не е длъжен да доказва своята невинност. Съответно причинителят на имуществената вреда в гражданския процес е длъжен да докаже, че няма вина в причиняването на вреда.

Виновността (респективно невинността) се доказват по установения в закона ред.

Не може да се отрече, разбира се, голямото практическо значение на презумпциите преди всичко в процесуалното право, но те играят важна роля също така и в материалното право. В този случай презумпциите действуват като мълчаливо приемани предположения, защото са очевидни и не пораждат спорове. Например, при купуване на някаква вещ на пазара, купувачът не иска от продавача доказателства,че той има право да отчуждава дадена вещ. Мълчаливо се приема,че продавачът има право да се разпорежда с вещта. (1)

 

(1). (Вж. О. С. Иоффе,М. Д. Шаргородский. Вопрось1 теории права. М.,1961,стр. 262). Въпросът за презумпции в правната теория има своя драматична история в недалечно минало. В социалистическата теория той продължително време бе идеологизиран и политизиран. Открито се провъзгласяваше “голямото постижение” на социалистическия процес, “който се е отказал от презумпциите като от всякакви формалности, които затрудняват установяване на материалната истина”. (вж. В. И. Каминская. Учение о правовь1х презумпциях в уголовном процессе. М-Л, 1948, с. 89 ) . Нихилистичното отношение към презумпциите в наказателния процес намира своето обяснение в практическите потребности на репресивната машина по време на Големия терор в Съветския съюз през 30-те години. Автентичният теоретик и пропагандатор на подобни възгледи (по въпроса за презумпциите) е А. Я. Вишински, който в същото време е и Главният прокурор и обвинител в процесите през тези години. Той обяви направо презумпцията за невиновност за ненужна и вредна “буржоазна формалност”. Влиянието на тази политизирана и назадничава теза се усеща в учебниците по теория на социалистическото право чак до седемдесетте години (вж. учебник по ТСП от 1973 г. ).. В гражданското право по същото време се наложи презумпцията за приоритета на държавната собственост пред кооперативната, обществената и личната, според която презумпция “тежестта на доказването на правото на собственост върху имуществото при спор пада върху кооперативната и обществената организации и гражданите, но не и върху държавните организации”(вж. Гражданское право, М.,1944, т. 1, с. 250. Учебник под редакция на проф. Генкин). В теорията и практиката през този период се подчертава класовото значение на презумпцията за държавната собственост. Върховният съд на РСФСР посочва изрично, че “при споровете на държавата с частно лице, особено от средата на нетрудещите се, трябва да се установи презумпцията в полза на държавата” (Вж. проф. Юдельсон, с. 256).

 

22. ЮРИДИЧЕСКИ ФИКЦИИ

 

Латинската дума “фикция” означава буквално измислица, нещо не съществуващото в реалния свят. Правната конструкция, наречена “юридическа фикция” (fictio juris), е известна още в римското право, а още по-точно и в древното вавилонско право. В римското право тази юридическа фигура придобива сравнително завършен вид. Днес юридическите фикции се разглеждат като квазиюридически факти, или мними, неистински, несъществуващи юридически факти.

В математиката съществува понятието имагинерна, или въображаема величина, коята наподобява в определен смисъл юридическата фикция. Имагинерната величина означава нещо, което е възможно само в мислите, във въображението. В този смисъл и юридическата фикция е мним, несъществуващ, имагинерен факт, който съществува само в правната представа, или въображението.,но се приема, че той съществува в реалната действителност. От друга страна е възможно фактът или правата, които съществуват в живота да се обявяват за несъществуващи.

Тук веднага проличава отликата на фикцията от презумпцията, за която е характерно по-начало съществуването на предполагаемия факт, и като изключение – неговото несуществуване.(1)

 

(1) вж. Проф. К. С. Юдельсон. Проблема доказьiвания в советском гражданском процессе, гл. V Презумпции как основание освобождения от доказьiвания. М., 1951, с. 248 и сл.

 

Юридическата фикция е правнотехническо средство, или приьом, който се използва в правото, за да се подведе нещо реално, действително към някаква условна формула, която има правно значение. Типичен пример на юридическа фикция, известен още на римските юристи е да се разглеждат заченатите деца като родени, ако след раждането това ще бъде в тяхната полза. Целта на тази правна конструкция е чисто житейска и същевременно справедлива, разумна и хуманна: да се признаят и заченатите деца за правоспособни (т. е. за субекти на правото), които имат законно право на част от откритото вече (в случая на неочакваната смърт на бащата) наследство.(1)

 

(1)Политическият спор в края на ХХ в. между католическата църква (в Италия, в Полша) и светските партии по въпроса за законността и хуманността на абортите има и своя юридическа страна, а именно дали заченатите, но още не родили се деца следва да се признаят за субекти на правото. Този спор е спор между глухите, защото страните си служат с мирогледни аргументи, които са логически несъвместими. За католическите противници на аборта извършването му е дръзко противопоставяне на волята на бога и е фактически убийство на детето, тъй като жвотът на всеко живо същество е даден от бога . Светските застъпниците на аборта, напротив, не признават в ембриона правния субект и считат, че биологическият живот на детето се дава от родителите, и преди всичко от майка на детето, и следователно тя, а не бог се разпорежда с правото на майчинство. В този случай мълчаливо се предполага, че субектът на правото, а заедно с него и качеството правосубектност, се появява само след раждането,

 

Юридическите фикции не се разделят на законови и фактически, тъй като трябва да бъдат предвидени задължително в правната норма, т. е. те винаги са законови. Поради това, че са записани в закона и приемат задължително някакъв несъществуващ факт за съществуващ, те придобиват качеството необоримост. Правните фикции са необорими квазиюридически факти.(1)

 

(1). Латинска дума“квази” означава буквално като че ли”, т. е. нещо мнимо, неистинско, лъжовно.

 

Понякога е трудно да се разграничат юридическите фикции и презумпции. Например, може да се твърди с основание, че вече посочената презумпция за познаване на закона, с нейната максима, че “правните норми са известни на всички” е фактически “fictio juris”, която приема всички юристи, да не говорим за гражданите-неюристи, за енциклопедисти в областта на правото.

Като правнотехническо средство фикциите се използуват днес както във вътрешнодържавното, така и в международното право.

За илюстрация може да си послужи, например,спогодбата между правителството на Република България и правителството на република Индонезия за избягване на двойното данъчно облагане (вж. ДВ, бр. 37 от 30. 1v. 1993 г.), която прибягва към фикция при тълкуването на термина “граждани”. Чл. 23, ал. 2 пояснява: Терминът “граждани” означава: всички физическси лица, притежаващи гражданство на една от договорящите държави, а също така всичкиюридически лица, сдружения и асоциации, чийто статус като такива произтича от действуващото законодателство на една от договарящите държави. Казано другояче, спогодбата обявява за граждани не само физически, но и юридически лица и други колективни субекти.

Юридическата фикция се използва също така в Правилника за прилагане на Закона за данък върху общия доход (Д.в.”, бр. 100/94 от 6.12.94 г.), който в чл. 3 ал. 3 предвижда: ”Доходите на българските граждани, изпратени на работа в чужбина от българските работодатели, се считат за придобити в Република България”, и на това основание се облагат с данък върху общия доход. Юридическата фикция твърди в случая, че българският гражданин, изпратен на работа в чужбина от българските работодатели, например в Германия, в Либия или Сибирска Русия, придобива своите доходи не в тези стрпани, а в България.

Най-после юридическата фикция стои в основа на института на осиновяването, който регулира съответните отношения в семейното и наследствено право. Нашият закон не прави разлика между децата, родили се в дадено семейство и децата, осиновени от същите родители.

Обикновено считат, особено в европейската юридическа литература, че понятието “fictio juris”е формулирано за пръв път в римското право. В действителност тази институция римляните възприемат от Изтока. Като юридически технически прийом тя е известна още във вавилонското законодателство. В Древния Вавилон юридическата фикция се е използвала в случаите, когато не е било възможно да се приложи“принципът на талиона” (равно за равно”,”око за око, зъб за зъб”). В такива случаи съдията е прибягвал до фикция, без да има понятие, разбира се, че използва юридически прийом, който впоследствие ще се нарича фикция. Така, на лекаря, който е направил несполучлива операция, отрязвали пръсти, на опърничавия роб откъсвали ухото и т. н.(1). Считало се, че за несполучливата операция са виновни пръстите, а ушите са дадени на човека за да слуша. Такава фикция се е наричала

 

(1). В ж. З. М. Черниловский, Всеобщая история государства и права, М.,1983, с. 34-35).

 

по-късно“символичен талион”.

Понятието юридическа фикция се разработва и от средновековните юристи с оглед на понятието юридическо лице. Римското право използва това правнотехническо средство, но не стига до правната фигура юридическо лице като самостоятелен субект на правото, наред с физическото лице. Римското право създава необходимите предпоставки за конструиране на новото понятие “юридическо лице”, като признава за носители на права и задължения някои корпорации като държавата, общините и т. н. Римляните обаче не са стигнали до там, да приемат, че тези обединения са нов правен субект,различен от физическите лица, които ги образуват.(1)

 

  1. (1)    М. Андреев, Римско право, с. 143.

 

Един от първите, които се опитват да разкрият същността на юридическото лице е папа Инокенти 1V, който счита, и с основание, че юридическото лице е абстрактно правно понятие, на което се приписва качеството на физическо лице. С помощтта на фикцията съюзът на лицата се разбира изкуствено като едно лице. Теорията на фикциите се разработва най-вече от цивилистите през ХIХвек. (1)

 

(1). Общая теория государства и права. Том 2, с. 354. Издателство на Ленинградския университет, 1974 г.

 

По-късно представата за юридическо лице се свързва с вид имущество, обособено за постигане на определени цели и се приема като особен субект на правото, наред с физическите лица. Обособеното имущество е необходимо на юридическото лице като субект на правото и с оглед на качеството правосубектност, което по необходимост притяжава правният субект,по-конкретно с оглед на деликтоспособност на юридическото лице. Естествено е, че спецификата на юридическото лице като изкуствено образувание, създадено от хората, като нов и специален субект на правото е тази, че юридическото лице не може да носи лична юридическеа отговорност и, следователно, тя може да бъде само имуществена. Това означава, че субектът трябва да притяжава обособено имущество, за да носи юридическа отговорност за своите действия.

 

23. ПРАВНИ ОТНОШЕНИЯ (ПРАВООТНОШЕНИЯ)

 

Правоотношението е третият основен компонент (елемент) на правната система.

Да припомним, че първият компонент на правото разгледано като система е правосъзнанието, или интелектуалният компонент в двете негови основни форми (може да се каже също, че на двете стъпала на развитието), а именно –масово правосъзнание (на първото стъпало) и теоретико-идеологическо (на второто стъпало) съзнание за правото, включително и професионалното правосъзнание, или правосъзнанието на юристите,което се изработва на основата на теоритически знания и юридическа практика.

Вторият компонент е обективното право, или нормативният компонент,който се състои от правнити институции. По-горе ги разгледахме заедно със субективното право от методологически съображения, въпреки че неговото (на субективното право) истинско място е тук, в раздела за правоотношенията., защото без субективни права и юридически задължения няма и правно отношение. Тези субективни права и юридически задължения образуват юридическо съдържание на правоотношението.

В реалната действителност съществува безкрайно разнообразие на обществени отношения и връзки (семейно-битови,приятелски, служебни,делови, производствени, трудови, икономически, политически,културологически,нравствени, юридически и т. н.) във всички сфери на обществения живот. Още древните гърци определят човека като “зоополитикон”, т. е. политическо, или обществено същество. Римляните го разглеждат и като юридическо същество.

Отделният индивид живее в изключително сложна система от най-различни обществени отношения . Всъщност целият обществен живот е огромна динамична система от най-разнообразни връзки и отношения, които изразяват взаимодействие между отделни хора и колективи (съдружества, организации, обединения и пр.) в гражданското и политическото общество. Именно в този смисъл човекът се определя понякога като “съвокупност от обществените отношения” (Маркс).

Обществените отношения между хората и техните обединения се изграждат върху обективна основа, която не зависи от волята и желанието на отделните индивиди. Тази обективна основа са техните материални и духовни потребности и интереси, които постоянно се развиват, умножават и практически са безгранични.

Богатството и неизчерпаемостта на тези потребности и интереси се определя преди всичко от такъв обективен фактор като съществуващото разделение на труда в обществото и свързаните с него различни форми на собственост, пазар и пазарните отнощения, чрез които се задоволяват материалните и духовните потребности и интереси на членовете на обществото.

От целия този многообразен комплекс на обществените отношения нас ни интересуват най-вече юридическите, или правните отношения, и по-конкретно тяхната спецификата, т. е. по какво те се различават от другите обществени отношения. С други думи кога, или в какви случаи обществените отношения придобиват правно качество и съответна юридическа форма.

Правоотношенията са вид обществени отношения, разгледани от правна гледна точка. Те са, както бе отбелязано, една от разновидностите на обществените отношения, при това са особено значими за отделния индивид, държавата и обществото. Това са такива обществени отношения, които са преминали, пречупени чрез правото., т. е. признати от държавата и предвидени в някаква правна норма.

Обичайното и кратко определение на правоотношението е: правоотношението е обществено отношение между хората, урегулирано от правото, т. е. обществено отношение, получило санкция от правото, от държавата. Това е обществено отношение, което е признато и утвърдено от държавата. Но държавата говори само на юридически език,т. е. нейното утвърждаване придобива правна форма във вид на някакъв юридически акт и по такъв начин пряко или косвено е свързано със съответната правна норма. Правоотношението е юридическа форма на съответните обществени отношения. Неговото фактическо съдържание може да бъде от най-различен характер: икономическо, политическо, нравствено, семейно-битово, техническо и т. н. Правните норми имат за цел да регулират по един или друг начин отношенията между хората в обществото. В това е техният истински смисъл и обществено предназначение.

Казахме вече, че правните отношения са икономически,трудово-производствени, търговски, семейни и други отношения, урегулирани от правото (от правната норма), които поради тяхната важност и значение за обществото, за хората държавата взема под своя защита и охрана. Не е трудно да се предположи, че по принцип всички обществени отношения биха могли да получат държавноправната закрила, т. е. да бъдат урегулирани от правото. В действителност в обществото нещата не стоят точно така. Не всички обществени отношения се нуждаят в държавноправна защита и не всички от тях се поддават на правно регулиране. В някои случаи държавната намеса в обществените отношения на хората изобщо не е уместна и не е желателна. Нещо повече много често те се противопоставят решително против намесата на държавата в техния граждански бит и особено в личните взаимоотношения.

Правоотношения са онези обществени отношения, които се включват в сферата на правното регулиране. Под сфера на правно регулиране се разбира онзи кръг от обществените отношения, които се подлагат и поддават на правното регулиране, т. е. могат да се регулират от правото. Когато общественото отношение е урегулирано от правото, то се превръща в правоотношение . Поведението на неговите участници се определя вече от предписанията на правната норма във вид, желателен за законодателя, за правотворческия орган изобщо, а в социално-политически план – за управляващата класа. Участниците в правоотношението придобиват специално качество, като се превръщат в носители на субективни права и юридически задължения.

Какъв смисъл се влага обаче в твърдението, че не всички обществени отношения се поддават на правното регулиране? Отговорът на този въпрос трябва да се търси в самата природа на обществените отношения. Съществуват определени области от човешките взаимоотношения и интереси, които не могат или не би трявало да се регулират от правните норми и където правото е безсилно да задължи индивида или да му гарантира определено субективно право. Това нещо разбират още представителите на естественоправното направление. Свободата на мисълта, разсъждава Барух Спиноза,е естествено право на човека. Това право не може да се промени от никой. Държавата не може да забрани на хората да мислят, да преценяват действията на правителството. Тя може да затвори устата на хората, но е безсилна да ги задължи да не мислят, да обсъждат, да преценяват неговата политика.

Всеки опит правото да навлезе в сферите, които не са му подвластни, е обречен на неуспех. Правото и държавата не са всесилни. Затова най-добре свидетелства практиката на авторитарните, и особено на тоталитарните режими, които се стремяха да одържавят всички сфери на обществото от горе до долу. Оказа се обаче, че и при тоталитарните режими не е възможно всичко да се рагламентира със средствата на правото. Законодателят се оказва безпомощен, когато навлиза в областта на личните интимни отношения между хората и неговите разпоредби стават чисто декларативни, без да предизвикват необходимия юридически ефект. Така чл. 16 от Семейния кодекс, приет през май 1985 г. постановяваше: ”Съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно”. Назидателният характер на подобна правна разпоредба не се нуждае от коментар. На всеки здравомислящ човек е ясно, че хората се женят не да четат съвместно романи пред камината. Правото не може да нарежда как те ще живеят, да се намесва и да определя кога те ще живеят съвместно и кога разделно,да бъдат щастливи или нещастни и пр.(1)

 

(1)Често се твърди, че първите антитоталитарни романи са “1984” и “Фермата” на Джордж Оруел, написани скоро след Втората световна война . Не се знае от мнозина обаче, че първият роман, насочен против тоталитаризма се появи в Съветска Русия в края на опустошителната кървава гражданска война (1921 г. ) и е написан от руски писател Евгений Замятин. Повече от красноречиво е неговото наименование : “НИЕ” (“МЬI”). Авторът рисува фантастичната Единна държава, от която е изгонено всичко лично, индивидуално; изчезна даже понятието “Аз” и остава само колективното “Ние”. Няма нужда и от имена, всичко е заменено с номера. . Начело на Единната държава стои “Върховният Благодетел”, на него му е подчинено всичко. В Единната държава е постигнато, най-после, всеобщо колективно щастие, изграден е най-съвършенният мравуняк от хора. Тъй като всички проблеми със щастието на хората в държавата са решени, Върховният благодетел поставя пред ощастливената Маса грандиозна задача- да се изгради космическата свърхмашина Интеграл”. Нейното предназначение е да разпространи със сила безусловното щастие в цялата Вселенна. Неочаквано грандиозната космическа задача срещна непреодолима пречка. Тоталитарният “Интеграл” се оказва безсилен пред чувствата и емоциите на хората, пред вътрешното чувство на любовта. Единната държава контролира всяка крачка от външното поведение на хората. Всеки индивид, независимо мъжки или женски, може да установи по всяко време интимен регламентиран контакт с който и да е представител на другия пол, но не може държавната машина да вдъхне чувството на любов на един индивид към другия. И грандиозният експеримент с всеобщого щастие във Вселенната се проваля.

По-същество литературно-художествената фантазия на Е. Замятин не се различава от философските разсъждения на Барух Спиноза: държавата може да затвори устата на гражданите, да сложи им катинар, но е безсилна да им забрани да чувствуват, да преживяват, да мислят и да оценяват действията на нейните органи.

 

23.1. БЕЛЕЗИ (ПРИЗНАЦИ) НА ПРАВООТНОШЕНИЕТ

 

Правоотношението, както вече отбелязахме, е вид, разновидност на обществените отношения между хората, т. е. винаги двустранна, конкретна връзка най-малко между двама и повече правни субекти. Ако използваме класическия пример на любителите на Робинзонадата през ХIХ в., общественото отношение на необитаемия остров, където корабокрушението захвърля Робинзон Крузо, въэниква само тогава, когато се появява Петкан Отношението между тях не е обаче правно, защото липсват обществото, правото и държавата.

Правоотношението въэниква в обществото на основата на правната норма, която предвижда съответните субективни права и юридически задължения на правните субекти. Всяка правна норма съдържа някои общи изисквания, които не са персонифицирани. Те са адресирани към хипотетичния правен субект въобще. В правоотношението тези абстрактни изисквания се конкретизират, с оглед на възникналата фактическа ситуация, на характера на юридическите факти. Следователно, правоотношението е винаги индивидуализирана, персонифицирана двустранна (или многостранна) обществена връзка.

Следващата особеност на правоотношението е в това, че участниците в общественото отношение, урегулирано от правната норма, притяжават субуективни права и юридически задължения, които ги свързват в едно противоречиво единство. Чрез субективното право се реализират интересите и се задоволяват потребностите на субекта в правоотношението.

Специфичната особеност на правоотношението – и това е неговата отлика от всички други видове обществени отношения – се състои в това, че осъществяването на субективни права и юридически задължения е обезпечено и гарантирано от държавата чрез възможното исползване на правната (държавната) принуда.

 

23.2. ВИДОВЕ (КЛАСИФИКАЦИЯ) НА ПРАВООТНОШЕНИЯТА

 

Правоотношенията могат да се групират по най-различни основания. . Най-често те се класифицират като се използват следните критерии.

. На първо място правоотношенията могат да се обособят в специални групи с оглед на отраслевото деление на правото, т. е. според предмета на правното регулиране. В зависимост от този критерий разграничават конституционноправни (държавноправни), гражданскоправни, наказателноправни, наказателнопроцесуални, административно-правни, трудовоправни, семейнобрачни, наследствени и др. правоотношения.

Второто деление е в зависимост от метода на правното регулиране. Според този критерий правоотношенията се разделят на императивни и диспозитивни.

Третото деление се извършва като за критерий се вземат функциите на правото. Според този критерий правоотношенията се разделят на регулативни и охранителни. Това е много важно разграничение, което често се среща в правната литература. . Регулативните правоотношения са свързани с нормална и позволена дейност на правните субукти, с тяхното правомерно поведение, а охранителните правоотношения – с неправомерно, правонарушаващо поведение на един или повече от участниците в правоотношенията, с тяхната дейност, която нарушава предписанията на правните норми, и съответно с прилагането (използването) на държавната принуда. С други думи, реализацията на правото тук е във форма на правоприлагане,а това е държавна дейност.

Следователно в правоохранителните правоотношения една от страните винаги е държавен орган, който прилага едни или други санкции, предвидени в правната норма, а другиата страна е правонарушителят (или правонарушители). Охранителните правоотношения са свързани със защита, охрана на нечие субективно право, което противозаконно се нарушава. Типичен случай тук, например, е нарушаването на забранителните (забраняващите) норми.

На четвърто място, правните отношения се групират често с оглед конкретизация на правните субекти в съответното правоотношение. В зависимост от характера и степента на конкретизация те биват общи (абстрактни) и конкретни. На своя ред общите (абстрактните) се разделят на общорегулативни и общоохранителни, а конкретните правоотношения – на относителни и абсолютни.

При абсолютните правоотношения е определена поимено (индивидуализирана, персонифицирана) само оправомощената страна, докато при относителните са определени, конкретизирани поименно и двете страни на правоотношението.

Общорегулативните правни отношения по своя характер са типови правоотношения, тъй като представляват някакъв общ “типов” модел или вид на отношението, при който съществува връзка на всеки участник в правоотношението с всеки. Всички лица попадат в сферата на действието на правната норма (конституционните права на гражданите, например).

Пето. С оглед на разпределението на субективните права и юридическите задължения между участниците в правоотношението, те (участниците) биват активни и пасивни.

 

23.3. СТРУКТУРА НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО

 

Всяко обществено отношение, включително и правното, предполага няколко задължителни елементи, които образуват неговата структура. Тези необходими елементи са: субектите, които взаимодействуват помежду си и образуват противоположно единство: единство от субективни права и юридически задължения на страните в правоотношението;обектите, по повод на които се установяват тези взаимоотношения;взаимодействието,което образува съдържанието на общественото отношение. От външната му страна то се изразява в действията (респективно във въздържане от действието, когато правната норма забранява едни или други действия (например, в правоохранителните отношения) на правните субекти.

Участниците (страни, субекти) на правоотношението заедно с неговия обект и съдържанието (взаимодействието) образувт структурата или състава на правоотношението. Съдържанието на правоотношението не е еднородно. Следва да разграничаваме юридическо (правно) и фактическо съдържание в него. Така, в стоката икономистште различават две стойности – потребителната и разменна, като първата служи за задоволямавето на някакви материални или духовни потребности на човека (от храна, облекло, жилище, зрелища, музика и т. н.), а другата намира израз в паричния еквивалент на вложения в стоката обществено-необходим труд. Правистите, от своя страна различават фактическо и юридическо съдържание на правоотношението, като под фактическо съдържание се разбират определени действия, чрез които се реализират субективните права и юридическите задължения на гражданите, а п. од юридическо съдържание – самите субективни права и юридически задължения, т. е. от една страна право на избор, иливъзможност от определени действия на притяжателя на субективното право (оправомощения),и от друга странанеобходимост от съответни дължими действия на лицето по задоволяване субективното право на неговия притежател.

 

23.3.1. Субективно право и юридическо задължение

Вече говорихме за субективно право и юридическо задължение в темата за обективното и субективното право. Ще напомним, че най-същественото в тяхното определение е констатацията, че субективното право има за цел да задоволи някакви интереси и потребности на оправомощеното лице, и в този смисъл то е мярка, мащаб на позволеното поведение на субекта. На него се предоставя свобода на избор на вариант на поведение. Субективното право, както видяхме, е обеспечено чрез юридическо задължение на другия субект на правоотношението и по такъв начин е гарантирано от държавата. Правното задължение може да бъде както правомерно действие, така и въздържание от него, предписано от правната норма.

Юридическото задължение е също така мярка, мащаб но не на възможното, а на необходимото, обезателното поведение на съответното задължено лице. Това негово поведение е предписано императивно от правната норма и има за цел да осигури реализацията на субективното право на другото лице, на оправомощения. Ако задължението не се изпълнява, държавата по искането на оправомощения е длъжна да приложи правната принуда, за да гарантира реализация на субективното право на неговия притежател. Задължението, като и субективното право винаги е регламентирано нормативно. То се установява не произволно, а в съответствие с изискванията на правната норма.

Субективното право и юридическото задължение образуват диалектическо (т. е. противоречиво) единство. Няма субективно право, което не би било обезпечено с юридическо задължение. Съответно няма юридическо задължение, на което да не кореспондира определено субективно право на друго лице. Това са корелативни понятия.,т. е. едното не може да съществува без друго.

 

23.3.2. ОБЕКТ НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО

Под обект на правоотношението разбират обикновено онези реални блага, към използването или опазването (охрана, защита) на които са насочени субективното право и юридическото задължение (с. 359). Обектът е благо, с което се разпорежда оправомощеното лице (субект, страна) под закрила на държавата, т. е. благо,което се охранява от държавата.

Обектите могат да бъдат най-разнобразни предмети, които представляват определена ценност за страната в правоотношението (за субекта на правото): движими и недвижими вещи, трудови спестявания, предмети на домашното стопанство, на бита, на личното потребление и т. н.(1)

 

(1)Вещите в юридическия смисъл са изключително разнообразни и образуват предмета на специална правна дисциплина “Вещно право”. Те се определят (вж. Таджер;Л. Василев, Георги Стефанов, А. Джеров,Георги Боянов и др) като материални предмети, които имат самостоятелно съществуване. В миналото, в периода на робовладението към вещите са спадали и живите хора, които римското право определя като “говорещи оръдия” (роби). Законът за собствеността, като използва юридическата фикция, приравнява към движимите вещи също така енергията. Под понятието “вещи” се разбират също различни ценни книги (билети от лотария, фишове от “Тото”, облигации, акции, чекове и др). По-подробно вж. проф. д-р Любен Василев. Гражданско право. Варна, 1993 г.; Проф. Витали Е. Таджер. Гражданско право на НРБ. Обща част . Дял II. С., 1972.

 

Към обектите се отнасят също така предметите на духовно творчество, напр. литературни, музикални и др. произведения, а също така разнообразни нематериални блага, които са защитени от закона, като личен живот на гражданите, тайна на кореспонденцията, на телефонните разговори, име, чест и достоинство на личността и пр. В облигационното право под обект се разбират също действия и услуги (напр. договор за извършване на работа,за извършване на услуги и пр. ) (1)

 

(1)Вж. по-подробно В. Таджер,Гражданско право. С., 1972.

 

С оглед на субекта на правото обособяват често обектите, които представляват изключителна държавна собственост и са посочени в чл. 18 от Конституцията: подземните богатства, републиканските пътища, водите, горите и парковете с национално значение и др. .

Много от авторите, особено в наказателното право, разграничават понятията обект и предмет на правоотношението.

 

23.3.3. СУБЕКТ НА ПРАВОТО И НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО

Участниците в правоотношението притяжават качеството на субекти на правото. В теорията съществуват различни становища по въпроса зя съотношението между двете понятия:“субект на правото” и“субект на правоотношенията”, като проблемът е дискусионен и не е решен до сега. Заслужава да се отбележат две основни гледища по въпроса. Най-напред някои автори отъждествяват тези две понятия. Другите ги разграничават, макар и да отбелязват тяхната блшзост. Всъщност това са различия между обективното и субектинвното право, а от логическа гледна точка става дума за различни степени на обобщенията, или за различията между общото и конкретното.

Субектът на правото е категория на обективното право, той не е индивидуализиран и персонифициран, докато субектът на правоотношението е конкретен участник, страна в правоотношението, която трябва да отговаря на определени условия. Тези условия фактически са качества, присъщи на субекта и са свързани с неговата правосубектност: въэраст, психическо състояние, специални и др. изисквания необходими за някои видове правоотношения, напр. трудови, семейно-брачни, здравословни и др. подобни.

Качеството “субект на правото” някои приемат за първиччно и определящо юридическо качество, общо и принципно, а качеството “субект на правоотношението” разглеждат като вторично, или своеобразна негова конкретизация.(1)

 

(1) вж. Теория на социалистическо право, 1973, с. 67. ”Отделна личност не престава да бъде субект на правото, когато не е субект на едно или друго конкретно правоотношение. Никой не може обаче да бъде субект на конкретно правно отношение,без да има принципното юридическо качество субект на правото…Индивидите са изравнени като субекти на правото, а не като субекти на конкретни правни отношения.” (с. 67)

 

Следователно субектът на правото е обобщен, абстрактен израз на способността на лицето да има права и задължения независимо от конкретните правоотношения. Субектът на правоотношението, напротив е персонифициран участник на отделните конкретни правоотношения, които се отнасят (принадлежат) към един или друг правен отрасъл. Този участник, или страната в правоотношението е индивидуален или колективен субект, който притяжава конкретно субективно право или носи конкретно юридическо задължение.

Субектите на правото са индивиди или колективнш общности от индивиди. Под индивиди се разбират отделни хора, или човек в юридическия смисъл на думата. Колективните общности са колективи от хората, организации от различен вид. Индивидите и колективите могат да бъдат, ако това е предвидено в правните норми, участници в правните отношения, и следователно, носители на субективни права и юридически задължения. Правният субект е всяко лице (физическо или юридическо), което притяжава правосубектност – юридическо качество от особено свойство.(1)

 

(1)Субектите на правото трябва да разграничаваме от друго юридическо понятие – адресати на правото, макар че тези понятия са близки и имат много общи белези. Адресатът на правото притяжава, естествено, качество на субект на правото. Но не всички субекти на правото са адресати на правото. Адресатите са лица, към които са насочени (в този смисъл “адресирани”) повелите на правните норми и които осъществяват тяхното изпълнение. Правните норми не винаги се адресират до всички. Например, те не се адресират до хората с увредена психика и поставени под пълно запрещение. Някои считат, че адресатите могат да бъдат само държавни органи. Аргументацията на това становище води логически до крайности, а именно, че правните норми са адресирани само до правоприлагащите, например, съдебните органи, и следователно само съдебните органи са адресати на правните норми. Но такова становище би било едностранчиво и погрешно. В крайна сметка, правните норми би могли да се адресират както до юридически, така и до физически лица, но от това още не следва, че всички субекти на правото са едновременно и адресати на правото.

 

23.3.3.1. Правосубектност


Правосубектността е способност на правния субект, предвидена в обективното право да бъде участник в правоотношението и да носи юридическа отговорност за своите действия (или бездействие когато е бил задължен от правната норма да действува).

Качеството правосубектност принадлежи на първо място на човека, но не само на физически лица. Международните документи, посветени на правата на човека, пходчертават изрично и преди всичко това основно правно качество на човека.(1)

 

(1) “Всеки човек, независимо от местонахождението му, има право на признание на неговата правосубуктност”(чл. 6 от Всеобщата декларация за правата на човека). ”Всеки човек има право на признание на правосубектността и на гражданските права” (Американската декларация за правата и свободите от 1948 г. . ”Всяко лице има право на признание на неговата правосубектност” (чл. 3 от Американската конвенция от 1969 г.)

 

Правосубектността на физическите лица (на хората) е свързана с определени естествени и социални предпоставки. Към естествените предпоставки се отнасят преди всичко биологически, психически и др. свойства на човека,произтичащи от възрастта и здравословното му състояние, които характеризират (определят) качеството на неговата воля. Ако волята му е увредена, това ще се отрази пряко на неговата дееспособност и деликтоспособност (но не и правоспособността му). Социалните предпоставки са някои специални изисквания, които се предявяват към субекта на правото във връзка с неговата трудово-професионална дейност, семейно-брачно положение, здравословно състояние и т. н.

Следва да се има предвид, че обемът и съдържанието на правосубектността не зависят от индивидуалната воля и желание на човека. Никой не може да бъде ограничен в правосубектността освен в случаите и по реда, предвиден в закона. Тя не може да бъде променена даже със съгласието на техните носители. Сделките, които съдържат такова ограничение са недействителни. Лицето се разпорежда с правата, които му принадлежат, но не и със самата способност да има тези права.(1)

 

(1). Вж. С. Н. Братусь, О. С. Иоффе. Гражданское право, “Знание”, М., 1967, с. 29.

 

Структурата на правосубектността. Правосубектността е юридическо понятие със сложна вътрешна структура. Тя се образува от три елемента: правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.(1)

 

(1). Някои считат, че правосубектността се състои от два елемена – от правоспособност и дееспособност, като включват деликтоспособност в дееспособност и я разглеждат като разновидност на дееспособността (вж. Напр., Теория государства и права. Ред. проф. СС. Алексеев М.,”Юридическая литература”, 1985,с. 356 и др. ). Днес господствуващато становище е, че деликтоспособност представлява самостоятелно юридическо качество на правния субект, тъй като се отнася само до случаите, свързани с правоохранителните отношения и съпътствуващата им юридическа отговорност.

 

Правоспособността е основният, главният елемент на правосубуктността. Тя се определя като способност на субекта на правото да притяжава субективни права и да носи юридически задължения, предвидени в обективното право. За човека като юридическо същество тя възниква от момента на раждането на лицето, продължава през целия му живот и се прекратява със смъртта му. В наследствените правоотношения тя може да възникне в отделни случаи и до раждането на детето, от зачеването му, ако това е в интерес и полза на детето, което ще се роди здраво и жизнеспособно.

Правоспособността обаче не не е някакво естествено, вродено свойство на човека, както са мислели навремето представителите на естественоправната школа. Тя е юридическо качество, породено от обективното право. По своя обем и съдържание правоспособността се различава през историческите епохи и даже днес в различни страни. Така, различен е каталогът на правата на човека в Древния свят, Средновековието и Новото време. Някои права на човека, които днес се смятат за повече от очевидни, например правото на брак и семейството съществуват далеч не за всички в Средновековието и особено в най-старото време. Ако днес принципът за равенство на хората пред закона е един от основните принципи на правовата адържава, то господствуваващата представа в добуржоазните епохи е представата за неравенство между хората. Правата и юридическите задължения се разпределят в обществото в зависимост от мястото на правния субект в социалната иерархия на обществото.

Дееспособността е способност на субекта на правото не само да притяжава (да има) субективни права и юридически задължения, но и да упражнява (да осъществява) тези права и изпълнява задължения, да ги придобива лично със свои действия. Както и правоспособността, тя може да бъде обща и специална.

Ако правоспособността възниква от момента на раждането на индивида, то дееспособността възниква постепенно във времето, след навършването на определена възраст – първоначално частична или ограничена, и след това пълна. Това е лесно обяснимо, ако вземаме предвид, че за извършването на осмислени и отговорни действия субектът следва да притяжава необходимите социален опит, разум и воля, които се придобиват от човека с времето, в процеса на неговото обществено възпитание. В повечето страни днес се приема, че пълната дееспособност на физическите лица настъпва с навършването на пълнолетие, т. е. 18 годишна възраст. Възможни са изключения от това общо правило, то те задължително трябва да са предвидени в закона. Така, у нас ал. 3 от чл. 12 на Семейния кодекс постановява:”Непълнолетният с встъпването в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му.”

Ограничаване на дееспособността. Поначало обемът  на дееспособността, както и на правоспособността на всеки гражданин на държавата е еднакъв. Това изисква принципът за равенство на всички граждани пред закона. Обемът на дееспособността може да се ограничи само по закон или от съда. Така, според закона изцяло са недееспособни малолетните, т. е. до 14-годишна възраст, от 14 до 18 години непълнолетните са частично дееспособни, т. е. притяжават дееспособност в ограничен обем. Те могат, например, да сключват дребни битови сделки за задоволяване на текущите си нужди, да се разпореждат със средствата, придобити от своя труд, да извършват покупки в магазина и т. н.

При легалните (т. е. предвидени в закона) ограничения на дееспособността са възможни различни решения на въпроса в отделни страни поради нацоналните, историческите, религиозните и др. особености в тяхното развитие.

Ограничението на дееспособността е възможно и след като лицето е навършило 18-годишна възраст и е придобило по закон пълна дееспособност. Пълното и частичното ограничение на дееспособността на пълнолетния е възможно поради психическо заболяване, слабоумие и др., когато лице изцяло или частично не може да се грижи за себе си ( вж. ЗЛС) и само по съдебен ред.

Само със закон може да бъде ограничена дееспособността на чужденците. Например, те не могат да се ползват с правата, свързани с осъществяване на суверенитета: да участвуват в изборите (избирателните права), да заемат някои, посочени в закона длъжности (съдии, прокурори, следователи, министри и др.), не могат да придобиват право на собственост върху земята (конституционното ограничаване у нас)(1) и във всички други,

 

(1) Тази конституционна разпоредба отдавно се оспорва и изглежза ще бъде променена с оглед на уеднаквяване на националното ни законодателство с това на Европейския съюз.

 

точно установени от закона случаи.

Поставяне под запрещение. Юридическото понятие “поставяне под запрещение” е свързано органически с правното качество дееспособност.

Поставянето под запрещение е обявяване на лицето за частично (ограничено) или изцяло (пълно) недееспособно (ограничено или пълно запрещение).

Целта на този правен институт е двуяка. От една страна, поставянето под запрещение цели да вземе под закрила на държавата физическите лица, които са неспособни ( изцяло или частично) сами да се грижат за себе си, не са в състояние със своите действия да осъществяват субективните си права и юридическите си задълженния, да поемат върху себе си юридическите отговорности. Казано накратко, целта на института е да защити с държавноправни средства интересите на индивида. Причината, която обуславя необходимостта от правната защита на такива физически лица е тяхният незрял или увреден разум, съзнание и воля. Това са малолетните и непълнолетните, а също така психически непълноценните хора, които са навършили пълнолетие. Тези категории лица или нямат нужния социален опит и интелектуална зрялост (при малолетни и непълнолетни), или им липсва изобщо необходимия разум и съзнание, за да разбират значението на своите действия и последиците от тях.

. При душевноболните, страдащи от слабоумие (идиотия, имбецилност, дебилност, т. е. различни проявни форми на олигофрения) необходимите нормални разум, съзнание и воля липсват и при навършване на пълнолетието. Следователно, те трябва да бъдат защитени от всякакви недобросъвестни лица, които биха могли в користния си интерес да се възползуват от тези интелектуални недостатъци на болните.

Втората цел на института “поставяне под запрещение” е да защити интересите на обществото, правата на другите лица, които биха могли да бъдат поставени в опасност от неразумните действия на малолетните, непълнолетните и пълнолетните, страдащи от тежки форми на психическо разстройство. В крайна сметка в интерес и на болния, и в обществен интерес е такива лица да бъдат изключени от участниците в гражданския оборот.

Според закона за лицата и семейството (ЗЛС) са необходими комулативно две непременни условия, за да бъде лицето поставено под пълно или частично запрещение. Първо, лицето не може само да се грижи за своите работи. Второ,то страда от слабоумие или от душевна болест.

Вместо лицата, поставени под пълно запрещение и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители – родители или настойници. Пълното запрещение е свързано, следователно, с института настойничество.

Сделките, извършени от изцяло недееспособни са нищожни, т. е. не пораждат никакви юридически последици.

Лицата поставени под ограничено запрещение имат частична(ограничена) дееспособност. Те могат да извършват някои дейности сами, а други – със съгласието на техните родители или попечители.

Ограниченото запрещение се регулира с нормите на института на попечителство. Законът позволява на поставените под частично запрещение сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Другите сделки могат да се сключват само със съгласието на родителите или попечители.

Редът за поставяне под запрещение. Поставянето под запрещение, както видяхме, е лишаване или ограничаване на дееспособността на физическите лица. Общото правило е, че то е възможно само по закона или по съдебен ред в точно определени от закона случаи.

Деликтоспособността е предвидена от обективното право ( от действуващото законодателство) способност на правния субект да носи юридическа отговорност за извършените от него правонарушения. Обикновено тя съвпада по време с дееспособността и това е причината, поради която смесват (отъждествяват) често тези много близки, но все пак различни понятия. Тези различия се открояват ясно в наказателното право. Ако дееспособността е свързана и с правомерни действия на субекта, и в този смисъл е по-широко понятие отколкото деликтоспособност, то последната е характерна за правоохранителните правоотношения, свързани с юридическа отговорност на правонарушителя. За да бъде той, правонарушителят, субект на наказателтноправни и други охранителбни правоотношения, необходимо е наличие на точно определени изисквания, по-специално вина, която включва в себе си както интелектуален, така и волеви компонент, т. е. способност на лицето да разбира свойството и значение на своите действия и техните последици, както и желанието (или нежеланието) те да настъпят (умисъл или непредпазливост).

Правният статус. Юридическо равенство. Правното положение на гражданина в държавата и обществото образува неговия правен статус. В правният статус включват обикновено два основни елемента: правосубектност и конституционни права, свободи и задължения на гражданите.

С правосубектността е свързано непосредствено и понятието (принципът) за равенство на гражданите пред закона, или юридическо равенство. Правният принцип за равенство на гражданите означава по-специално: първо, еднаква правосубектност на всички граждани (правни субекти), освен случаите на ограничение, предвидени в закона; второ, еднакво притежание на конституционните права, свободи и юридически задължения, изключващо всякакви привилегии, изброени у нас в чл. 6 от Конституцията.

Следователно, равенство на гражданите пред закона е всъщност равенството им в техния правен статус. Конституцията провъзгласява неотменимост на основните права на гражданите (чл. 57, ал. 1).

Принципът на юридическото равенство на гражданите означава тяхната ед наква правосубектност. Всички граждани по начало (освен случаите на ограничения, предвидени в закона) притяжават еднакъв обем на права, свободи и юридически задължения,те са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на признаците, посочени изрично в ал. 2 на чл. 6 от Конституцията (на раса, народност, етническа принадлежностпол,произход,религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние).

Недопустими са ограничения в правата, освен в случаите посочените в чл. 57 ал. 3 от Конституцията. Упражняването на отделни права на гражданите може да бъде ограничено, първо, само временно, второ, само със закон, т. е. от парламента (защото законодателството е негова прерогатива), и трето, само при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение.

Някои от правата, посочени изрично в съответните текстове на Конституцията, не могат да бъдат ограничени никога и при никакви обстоятелства, включително и в условия на война, на военно или друго извънредно положение.(1)

 

(1)Тези права са: право на живот – чл. 28; забраната човекът да се подлага на мъчения, на жестоко, безчовечво или унижаващо отношение, както и на насилствена асимилация; на медицински, научни или други опити, без неговотодоброволно и писмено съгласие -чл. 29, ал. 1 и 2 ; неприкосновеност на личния живот на гражданите – чл. 32 ал. 1; свобода на съвестта, свобода на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи – чл. 37; презумпцията за невиновност до установяване на противното с влязла в сила присъда, принуждаване на лицето да се признае за виновен или да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание, непредаването на всеки обвинен в престъпление на съдебна власт в законно определения срок – чл. 31 ал. 3,2 и 1.

 

23.3.3.2. Класификация на субектите на правото. Индивидуални и колективни субекти

Субектите на правото се групират според различни критерии, в зависимост от целите и задачите, които преследва една или друга класификация. От гледна точка на разпределение на правата и задълженията между страните в правоотношението те се разделят на активни и пасивни субекти. За някои от авторите това е основното деление на правните субекти (1) . Под активни субекти се разбират носителите (притежатели) на

 

(1)вж. Венелин Ганев, цит. съч .

 

субективното право, а под пасивни съответно – носителите на юридическите задължения, т. е. “субектите, които със своите дейсктвия и поведение създават благоприятни резултати в полза на носители на субективни права” (вж. Теория на социалистическото право, с. 69). Казано по-кратко едните са притежатели на субективни права, а другите са носители на юридически задължения.

Другото основно деление на правните субекти е тяхното разделение на индивидуални и колективни. В индивидуалните субекти се включва основният, главният юридически субект – човекът.

Правната и държавнополитическата теория влагат различен смисъл в понятията “човек”, “гражданин” и “личност”.

Юридическото понятие “гражданин” обозначава човека, който се намира в политико-юридическа връзка с определена държгва. Гражданството е принадлежност на човека към определена държава. Върху него се разпространява суверенитетът на дадена държава. От друга страна всеки законопослушен гражданин се ползува с всички права, които законите на страната предоставят на всички граждани. Конституцията провоъзгласява равенство на гражданите пред закона. В число на гражданите се включват и биполиди, т. е. лица с двойно гражданство. Техните права в някои отношения могат да се ограничават (например, заемане на определени длъжности), но това ограничение трябва да е предвидено изрично в закона.

Терминът “човек” в юридическия смисъл има по-широко значение в сравнение с гражданина. Под човек с оглед на държавата разбират не само гражданина на дадена държава, но и всеки чужденец, и всеки апатрид. Правосубектност притяжават всички хора: и гражданите, и чужденците, и апатридите. Те се различават само по обема на правосубектността, като единствено гражданите я притяжават в пълен обем, а за другеите категории (чужденци, апатриди, в някои случаи и биполиди) са възможни едни или други ограничения, главно във връзка с осъществяването на политическите права. Тези ограничения, както вече бе изтъкнато, трябва да бъдат предвидени задължително в закона.

Понятието “личност” в юридическия смисъл е по-тясно от понятието “човек”Когато човекът се ражда, той не става веднага личност и не притяжава правосубектност в пълния й обем, но само правоспособност. Личността се формира в процеса на т. н. “социализация” или обществено възпитание, като преминава последователно стадиите от малолетие до пълнолетие. Личността е психически нормален, зрял човек, който се е формирал постепенно под влияние на семейството и обществото.(1)

 

(1) За разграничаване понятията “гражданин”,“личност” вж. Н. И. Матузов. .Личност .   Права. Демокрация. Саратов, 1972, с. 66-73.

 

С оглед на гражданство населението на дадена държава се разделя на три основни групи: граждани, чужденци и апатриди. . Различието, както вече бе изтъкнато по-горе, не е в това дали те са субекти на правото или не са. Всички хора са субекти на правото. Те се различават обаче по обема на притяжаваните права (т. е. обема на правосубектността). Така,гражданите притяжават всички политически права, включително и тези, които са свързани с осъществяването на суверенитета., а също така носят някои допълнителни юридически задължения, които нямат чуждите граждани и апатриди (лица без гражданство), например, задължението за отбиване на военната служба.

Колективни субекти. Съвременното разбиране за правото и правните субекти дава възможност на законодателя да признае качеството субект на правото не само на индивидите, но и на колективните общности на хората. В сегашното общество членовете му задоволяват своите потребности и интереси не само индивидуално, но и колективно като се обединяват в най-разнообразни общности. Целта на тези общности на хората е обединение на силите в името и за постигането на някакви общи интереси – стопански, политически, културно-просветни, религиозни, търговски и др. подобни. За осъществяване на тези цели законодателят чрез правото им предоставя нужните субективни права и установява определени юридически задължения пред обществото и държавата, както и пред отделните индивиди. Днешното гражданско общество е съвокупност от най-различни организации и отделни индивиди.

Колективните субекти на правото имат определени особености в своята правосубектност. Така, при тях няма разрив във времето между правоспособност и деликтоспособност, който наблюдаваме при физическите лица. Правоспособността и дееспособността настъпват едновременно и практически не са различими. Това дава основание на някои да определят тяхната правоспособност и дееспособност с едно обобщено понятие “праводееспособност”. По-нататък, съществува специален режим на учредяването на колективните правни субекти. Общността след като е създадена не се превръща автоматически в правен субект. . За да придобие качеството на правен субект, тя се нуждае в официалното признание от страна на държавата. Моментът на такова признание, който не е еднакъв за различните общности, е акт на нейното “официално раждане” като субект на правото с присъщата му праводееспособност.

Следващата особеност се състои в това, че праводееспособността на колективните правни субекти е специална и следователно е ограничена по своя обем. На тях се предоставят само такива права и задължения, които са свързани с предмета на тяхната дейност. Принципиалната разлика е тази, че на индивидуалните субекти се предоставят всякакви права и задължения, освен изрично забранени със закон, докато на колективните субекти се определят само изрично, т. е. нормативно разрешени, или целеви права и задължения, необходими за осъществяване на определените за тях цели и задачи.

Държавата като субект на правото. Най-широкото, най-всеобхватно и в този смисъл универсално политическо и юридическо обединение на хората е държавата. Тя е най-голям колективен субект на правото, който притяжава редица специфични признаци. Тези признаци са толкова своеобразни, че обикновено в теорията държавата се обособява в самостоятелен правов субект, различен от другите колективни общности на хората. Фактът е обаче, че държавата също е колективна общност от хора, която отговаря на всички изисквания на правния субект. Трябва да се има предвид също, както бе посочено по-горе, че не всички обединения (колективи) от хората са субекти на правото, докато държавата е такъв субект, въпреки нейното голямо своеобразие.

Държавата като субект на правото притяжава субективни права и юридически задължения. Тя може да бъде субект не само на публично, но и на частното право, да встъпва не само в публични, но и в гражданските правоотношения: да притяжава собственост и най-разнообразни други граждански права и задължения, да поема върху себе си имуществена отговорност, например,. да отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица и пр.

Държавата е многоотраслев субект на правото, т. е. може да бъде участник в най-различни отраслеви правоотношения. Макар че тя създава правните норми, в същото време тя е ограничена от правото, което установява и действува само в рамките, определени в закона. С други думи, тя е не само правосъздаващата, но и правноограничена политическа организация на цялото общество. Държавата, както и други организирани общности на хора, може да бъде носител на субективни права и юридически задължения само във връзка с осъществяваните от нея функцшш.

Съвременната правова държава е изградена върху принципа на равнопоставеност в отношенията си с гражданите, ако въпросът се отнася до правата и законните интереси на гражданите и техните обединения. Тези права и законни интереси имат приоритет пред всякакви институции, включително и държавата, които са създадени с единствена цел да служат на човека.

Държавата като субект на правото се представя във външния свят в две качества. От една страна тя е равноправен участник (заедно с другите правни субекти) в частноправните отношения в гражданското общество и може да бъде страна не само в конституционноправните, административните, финансовоправните отношения, но и в облигационни, авторски, изобретателски, наследствени и др. правоотношения.

От друга страна, тя действува като публичноправна организация, която осъществява държавната власт, и следователно притяжава качеството суверенитет, т. е. представлява върховна власт, която стои над всички други видове социална власт в обществото. В това си качество държавата има изключителни права (прерогативи), свързани с монополното осъществяване на държавната власт., но точно определени в конституцията на страната. Така, държавата е изключителен собственик на някои обекти, посочени в чл. 18 ал. 1 на Основния закон: подземни богатства;републикански пътища; водите, горите, парковете с национално значение и т. н. Тя може със закон да установява държавен монопол върху железопътния транспорт, използването на ядрена енергия, производстнвото на радиоактивни продукти, оръжие, взривни вещества и т. н.

Юридическите лица като субекти на правото. Делението на правните субекти на физически и юридически лица е предвидено у нас в Закона за лицата и семейството (ЗЛС).

Ако физическото лице е човек, индивид,т. е. биологическо същество, комуто правото предоставя определени субективни права и юридически задължения и по такъв начин го превръща в същество юридическо, то под юридически лица в собствения смисъл на думата, като социални същества, различни от физическите лица се разбират онези правни субекти( сдружения, фирми, учреждения, държавни органи, предприятия и т. н.), които притяжават обособено имущество и могат да носят самостоятелна имуществена отговорност. Заедно с физически лица и имущество юридическото лице представлява единна съвокупност. На нея от държавата (от законодателя) са предоставени нормативно съответните права и задължения с оглед реализацията на едни или други социални интереси и цели.

Юридическото лице е самостоятелен носител на правата и задълженията, независимо от физическите лица, влизащи в неговия състав и притяжаващи собствени права и задължения. То представлява специална правна конструкция (фигура), създадена от правото (от законодателя) за колективно притежание на специалните права и задължения. В определен смисъл може да се твърди, че юридическите лица ( и така са мислили юристите в миналото) са своеобразна юридичесдка фикция (fictio juris).

Между физическото и юридическото лице като субекти на правото има съществена разлика. Ако физическото лице по своята природа е биологическо същество, на което законът придава юридическо качество, то юридическото лице е само социално същество, определено социално образувание, т. е. продукт на социалния живот на хората и на правото. С други думи юридическото лице е същевременно и социално и правно явление.

Юридическото лице придобива и осъществява субективни права и юридически задължения чрез своите ръководни органи, създадени по законоустановен ред. Органите са официални изразители на волята на юридическото лице и негови законни представители пред обществото.

От съдържателна страна юридическото лице по своята структура се образува от две съставки . Първата е личен състав на юридическото лице, съставен от физически лица. Това е разумът и волята, мозъкът, така да се каже, на юридическото лице. Втората съставка представлява материален субстрат във вид на имущество, което юридическото лице притяжава самостоятелно, като субект на правото,. Имуществото е негов неотменим атрибут, необходим за юридическото лице за да носи правна отговорност за своите действия и е израз и свидетелство за неговата деликтоспособност.

Имуществената отговорност на юридическото лице е самостоятелна и различна от отговорността на неговите физически лица. Те по принцип, освен ако другото не е предвидено в закона, не отговарят имуществено за действия, извършени от името на юридическото лице.

Начини на образуването на юридически лица Начините на образуване на юридическите лица имат пряко значение за определяне на момента, от който започва тяхната правоспособност (праводееспособност), а следователно и юридическата отговорност на новообразуваното лице като субект на правото за своите действия.

Съществуват три основни начина на образуването на юридическите лица, от които зависи техния правен режим.

Първият начин определят като императивен, или разпоредителен : юридическото лице се създава с властнически (разпоредителен) акт на съответния компетентен държавен орган. Така се образуват главно държавните юридически лица. От държавния орган (който говори от името на държавата) изхожда инициатива за създаването на юридическо лице и той преценява целесъобразността на неговото съществуване. Правоспособността (дееправоспособност) започва от момента на влизането в сила на разпоредителния акт на съответния държавен орган.

Другият начин на създаването на юридическите лица е разрешителен. В този случай инициативата изхожда от заинтересуваните физически лица (респективно от техните организации), които желаят да създадат такъв правен субект, но държавата преценява целесъобразност от неговото съществуването, и ако прецени положително дава съответното разрешение за създаване на юридическото лице. Праводееспособността на новосъздаденото юридическо лице започва от момента на получаването на разрешението, което практически става също с издаването на разрешителен акт.

Третият начин е съгласителен. Юридическото лице се образува единствено по инициатива и споразумение на учредителите, не е нужно позволение (разрешение) от страна на държавния орган. Държавата не се занимава с въпроса за целесъобразността от съществуването на юридическото лице. Преценката за неговата целесъобразност е дело на самите учредители. Ролята на държавата се ограничава само с контрола върху законосъобразността на юридическото лице. За да стане лицето праводееспособно е необходимо съдебно решение за неговата регистрация и моментът на неговото официално “раждане” се определя от деня на вписването на решението на съда в регистра при окръжния съд.

 

24. ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО

Субектите на правото, както вече отбелязохме, притяжават юридическото качество правосубектност, т. е. правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. По различни причини обаче те не винаги са в състояние сами, със своите действия (или въэздържане от действия) да реализират своята правосубектност. Например, физическите лица са равни по принцип в своята правоспособност, но тяхната дееспособност настъпва с течение на времето – ограничена дееспособност от 14 -годишна възраст и пълна дееспособност – с навършването на 18 години. До възникването на дееспособността си те не могат сами със своите действия да реализират субективните си права и да носят съответно юридическата отговорност за своите правнозначими действия или бездействие.

Така, правоспособността при хората възниква от момента на раждането ( а в наследствените правоотношения може да възникне и от момента на зачеването), но от себе си се разбира, че децата не могат да сключват сделки, да прехвърлят правото на собственост върху имуществото, да извършват всякакви други юридически действия, които изискват съответната биологическа и социална зрялост, разум и други интелектуални качества. Юридическите лица пък по своята природа като изцяло изкуствени социални същества и продукти на социалния разум на обществото могат да действуват само чрез съответните физически лица, които са тяхната персонификация.

Съществуват и много други причини, по които правните субекти не могат често сами да реализират собствените си субективни права и задължения – поради болест, физическа невъзможност да присъствуват в даден момент на мястото, където се извършват юридически действия (командировка, отпуск, отсъствие от страната и т. н. ), най-после поради липса на необходимите правни, политически и други специални познания, както и поради други възможни обстоятелства и пречки, свързани с участниците в правоотношенията. . Всичко това поражда нужда от специална правна фигура, наречена представител, който да извърши необходимите действия от името на притежателя на субективното право (респективно юридическо задължение) и в негов интерес. Съвокупността от правните норми, които регулират този вид обществени отношения, образува института на представителство.

Следва да разграничаваме две основни разновидности на института на представителството, които са твърде различни по своята форма и съдържание, и които принадлежат към различни отрасли на правото. С основание юристите, особено конституционалистите и специалистите в областта на частно право, говорят за два самостоятелни правни института на представителството – политическо и гражданскоправно. (1)

 

(1). Някои автори разграничават даже четири вида представителство : гражданско, търговско, процесуално и политическо народно представителство. В този случай би могло да се говори за два обобщени вида представителство – в публично (политическо и процесуално) и в частно (гражданско и търговско) право, тъй като представителството познават практически почти всички отрасли на правото. Следователно, ако приложим отраслеви критерий, който стои в основата на четиричленното деление на представителството, бихме могли да говорим не за четири, а за много повече вида представителства

 

Същността на представителството е в това, че юридическите действия от името и в интерес на едно лице се извършват от друго лице . Съвсем друг и е субсидарният въпросът за условията, при които един правен субект извършва тези действия в полза на друг субект и от негово име. Тяхното съдържание от правна гледна точка е реализация на някакви субективни права и юридически задължения., които принадлежат не на представителя, а на представляемия. Тук ясно се вижда разликата между тях . Прочутият английски мислител от ХVII век Томас Хобс в своя “Левиатан” сполучливо сравнява представителя и представляемия с артиста на сцената и героя от ролята, която той изпълнява(1)

 

( 1 ). . Артистът в театъра, казва той, представлява не собствена персона, изказва се не от собствено име, а от името на някой друг, чията роля той изпълнява. Маската на Агамемнон оприличава артиста с действителния герой. ”Подобни фикции,-продължава той – не са по-малко необходими в гражданския живот, отколкото в театъра, когато се сключват сделки и договори от името на отсъствуващия” (Томас Хобс,Избранньie произведения,М.,”Мьiсль”, 1964, Т. 1, с. 274 ). ”Ако на лицето се приписват неговите собствени думи или действия, то пред нас е физическо лице; ако на него се приписват чужди думи или действия, то пред нас е фиктивно лице. ” (пак там).

 

В представителството няма значение броят на представителите или представляемите, това не променя същността на нещата. Един човек, забелязва Т. Хобс, може да представлява не само едно, но множество лица, така, както множество хора могат да представляват едно лице. (1)

 

  1. (1)    пак там,с. 275.

 

Представителството като юридическа дейност на едно лице (представител) от името и за сметка на друго лице (представляемия) поражда за него, а не за представителя, права и задължетния в отношения с трети лица.

Основното деление на института на представителството, както отбелязахме малко по-горе, е неговото разделение наполитическо представителство, – предмет на разглеждането в конституционно и международно публично право – игражданскоправно представителство, което се изучава главно в гражданското и търговското право. По традиция в Обща теория на правото се разглежда предимно гражданскоправно представителство. Тази традиция не изглежда съвсем безспорна, тъй като и двата вида представителство имат редица общи черти, особено в ранния период на своето развитие.

 

24. 1 Политическо представителство

 

Политическото представителство е свързано с участието на гражданите в управлението на държавата, в решаването на общи държавни дела. Те засягат не отделни, единични,частни интереси на отделни лица, а публични, всеобщи интереси на членовете на държавната общност или на цялата държавна общност (например, дипломатическото представителство) Още тук проличава принципната, съществената разлика между политическото и гражданскоправното представителство. Едното е свързано с публичното, а другото с частното право. Това деление познават още римските юристи.

Историческото развитие на представителния институт и в публичното, и в частното право има обаче някои общи и сходни елементи. Тези черти се дължат преди всичко на техния общ произход.

Институтът на гражданскоправното представителство се среща в римското право само в зародиш, в ембрионалния стадий на развитие, като се допуска само по изключение при някои юридически действия от вещноправен характер(1)Бързото

 

  1. (1)    Вж. по-подробно М. Андреев, Римско частно право, с. 257-259

 

развитие на института на гражданскоправното представителство започва само през късното Средновековие със зараждането и развитието на капиталистическите обществени отношения, особено след буржоазните революции.

Политическото представителство също така не съществува или почти не е познато в древността. Това се дължи на факта, че демокрацията в Древността ( в Гърция, в Рим ) се различава принципно от съвременната. Тя по същество не познава политическото представителство, или го познава само като изключение, съвсем в друга, различна от съвременната форма. Древното народовластие поради полисния характер на първите държавни общности е преимуществено пряка, непосредствена демокрация.,докато съвременната й форма по-начало е представително управление – нещо твърде различно от гръцката или римската форми на демокрацията (2).

 

(2)Върху това принципно различие се спира подробно за пръв път френският мислител и политически деец Бенжамен Констан в забележителния си труд за свободата на древните народи. (“За свободата на древните, сравнена със свободата в модерните времена”,Панорама,година ХIII, бр. 1-2,1992).

 

Представителната демокрация, или представителното упранвление има своя собствена история, която започва още през Средновековието, когато се появяват (възникват) първите близки до съвременни изборни (представителни) учреждения, изградени върху съсловния принцип. Съсловно-представителните учреждения са познати в почти всички европейски държави: кортеси в Испания, Генерални Щати във Франция, риксдаг и стортинг в скандинавските страни, ландтаг в германските държави, парламент в Англия,(1) сейм в Полша и Литва, скупщина в Сърбия, Земски събор в Русия и т. н.

 

(1)От английския парламент идва и общото понятие за парламента като висш представителен орган, което се наложи в държавноправната и политологическата наука.

 

От тези съсловно-представителни учреждения – първообраз на днешния парламент – израстват съвременните представителни учреждения. Политическото представителство в съвременния му вид като един от правните институти е следователно продукт на буржоазните революции от ХVII век насам.

Политическото (държавно, конституционно, народно ) представителство в публичното право има редица общи черти с гражданско-правното представителство в частното право. Най-напред ги сближава (в миналото) актът на предоставяне на пълномощието, или представителната власт във вид на мандат. По типа на частното представителство е изградено и съсловното политическо представителство. Представителството в частното право по самата си същност, по природата си има императивен характер. Упълномощителят може по всяко време да прекрати представителството, да прекъсне мандата. На съсловните представители в политическото съсловно-представително учреждение мандатьорите – избиратели връчват също така императивен мандат. Те предоставят на своите упълномощени депутати подробни и задължителни инструкции. Депутатите нямат право да излизат зад пределите, установени в императивния мандат (в инструкцията). (1).

 

(1). ”Императивният мандат почива на частноправната институция на пълномощието. Избирателното тяло е упълномощителят, а депутат е упълномощеният”. “Отношенията са като мандат и мандатьор, а основното правоотношение е мандатът. ” (……………………. ).

 

С императивния мандат е свързано правото на отзоваване. Когато упълномощеният депутат нарушава волята на избирателите и действува в разрез с предоставените му инструкции, те могат да оттеглят своето пълномощие и да отзоват предсрочно своя избраник(1)

 

(1)Правото на отзоваване бе закрепено изрично в социалистическото конституционно право, но за целия период на социалистическото развитие твърде малко са случаите, когато то е било приложенено на практика. Теоретическото доктринерство бе опровергано от практиката на реалния политически живот.

 

На пръв поглед подобно право на избирателите изглежда много демократично, тъй като поставя представителя в пълна зависимост от тях, но на практика то сковава инициатива на народните представители и превръща представителния орган в непълноценно, тромаво учреждение,което не може бързо и ефективно да създава закони, а те са най-важното правно средство за управление на обществото. Волята на населението ( на избирателите) в мащабите на страната изразява не отделният представител, а представително учреждение, съставено от съвокупността на всички представители на страната. Държавната воля е обща воля на целия народ, а не на отделен негов представител. Тук проличава съществената, принципна разлика между представителството в частното и в публичното право.

Понататък. Избирателното тяло не е хомогенно с оглед на различни и многопосочни интереси, които са основа за социалните противоречия и политически борби в него, рефлектиращи пряко и непосредствено върху политическите представители на народа Императивният мандат се превръща в оръдие за политическия натиск върху тях от страна на борющите се политически партииПостоянната промяна в съотношението на силите поставя под непрекъсната заплаха депутатите да пострадат от задължителния мандат и да бъдат предсрочно отзовани. Това положение се отразява пряко и върху дейността на самия представителен орган . Именно практическите потребности на управлението налагат надигащата се буржоазна класа да преминава навсякъде към изборни органи, основани върху представителен, а не императивен мандат. В хода на буржоазните революции се изгражда нов тип социално управление, който по принципно друг начин решава въпроса за политическото представителство.

Политическите борби намират съответно отражение в сферата на идеологията,в държавноправната теория. В навечерието на Великата френска революция избухва голям теоретическки спор по въпроса, който придобива веднага остър политически характер. Най-видните участници в този спор са прочутите френски мислители Шарл Луи Монтескьо и Жан-Жак Русо.

Русо, един от най. видните теоретици на народния суверенитет и непримирим противник на монархията, отстоява тезата за “обща воля” на народа и пряка демокрация, като се обявява решително против представителното управление. Представителната система за него е нещо недостойно и унизително за свободния гражданин. Народните представители според него винаги ще извращават общата народна воля и ще гледат само своите лични користни интерси. Общата воля на народа, счита той, не може да се представлява. Оправданието на изборите и на представителните учреждения той вижда в ограничен мандат на Националното събрание и свежда неговите правомощия само до правото да предлага на народа проекти на законите, които избирателите приемат чрез пряко гласуване или референдум (предпочитана и основна за Русо форма на пряката демокрация).

Като изхожда от тези основни постановки, Ж. Ж. Русо се изказва категорично за императивен мандат и право на предсрочно отзоваване на народните представители, които не оправдават народното доверие. Императивният мандат и правото на отзоваване той разглежда като задължителна и съществена гаранция за избирателите против евентуалния произвол на депутатите.

В противоположност на Ж. Ж. Русо Шарл Луи Монтескьо е убеден противник на императивния мандат и е последователен привърженик на свободнияен (представителен) мандат на народните избраници и на представителната демокрация. Голямото преимущество на свободния мандат той вижда в това, че депутатите получават пълна възможност да разискват и да приемат съответните решения в зависимост от промените в настроенията на народа. Народният избраник не представлява само своите избиратели, той е изразител на волята на целия народ, тъй като е съставна част от представителния орган, въплощаващ волята на всички, на цялата държава.

Основният недостатък на императивния мандат Монтескьо вижда в това, че депутатите са обвързани от задължителните поръчения на своите избиратели и в случая на въэможните промени в тяхните настроения трябва да чакат или нови инструкции от тях или да нарушават предписанията на мандата, а следователно да нарушават формално волята на избирателите. Представителният манадт, според него не пречел на принципа за териториалното представителство на депутатите, тъй като всеки по-добре познавал нуждите на своя град, отколкото на чуждите градове. (1)

 

(1)По-късно, вече в други исторически условия, когато буржоазната класа завладява държавата и се утвърждава здраво до кормилото на властта, други либерателен идеолог, изтъкнатият публицист, юрист и политически деец Бенжамен Констан (1767-1830) в прочутото си произведение “За свободата на древните…” изказва забележителната мисъл, че политическите режими и форми на демокрация трябва да се преценяват с оглед на историческите условия, в които те се проявяват, че свободата и демокрацията на древните се различават принципно от съвременната демокрация. Той твърди, че пряката демокрация не е ефективна, когато населението на държавата е многобройно. Пряката демокрация в Гърция бе възможна поради полисния характер и малобройното население на древногръцките държави, но такава демокрация е невъзможна при съвременните мащаби на урбанизацията. Достатъчно е да си представим такива мегаполиси, като Токио, Мексико, Ню-Йорк, Москва и др. които наброяват днес по повече от десетина милиона жители, за да разберем основателността на твърденията на Б. Констан. Освен това пряката демокрация не е приспособена към решаване на сложни въпроси, които изискват една или друга степен на професионална подготовка на народните избраници.

 

Същността на представителния мандат днес се състои в това, че народният представител (депутат) представлява не само интересите на своите избиратели, но и на цялата нация в съответното изборно учреждение. Депутатът обаче не отговаря за своите действия пред избирателите. Техните поръчения (инструкции) не са задължителни за него и избирателите от съответния избирателен окръг не могат предсрочно да прекъснат неговия мандат поради неизпълнението им. . Инструкциите имат само препоръчителен характер. Отговорността на народните избраници е не правна, а политическа, т. е. те рискуват само да загубят довереието на своите избиратели и те няма да ги преизберат за нов мандат през следващите избори.

Основният недостатък на представителния мандат, както виждаме, е в липсата на юридическа отговорност на депутатите пред своите избиратели. Правната връзка между мандатьора и депутата е прекъсната, което създава предпоставки за тяхното политически безотговорно поведение след приключване на избирателния процес. Това обстоятелство е главна причина за острите нападки на представителния мандат от страна на неговите противници. Те считат, че депутатът само един път през 4-5 години “заиграва със своите избиратели”. Само един път през този срок те могат да потърсят сметка на своя избраник. . В резултат на всичко това практическата неотговорност на депутатите прераства в тяхната безотговорност. На практика депутатът се оказва зависим изключително от своята партия (от партията, която го е предложила), а още по-конкретно и по-точно – от нейното ръководство.

Политическото представителство, както и в частното право, може да бъде законово, или конституционно. Такова е представителството, например, в английската палата на лордовете, които до скоро бяха наследствени представители по закона (1),

 

(1). През октомври 1999 година във Великобритания със закон бе премахнато политическото представителство, основано върху наследствен принцип, но остана представителството в палата на лордовете на онези депутати, които са получили благородническата титла пожизнено за своите заслуги пред държавата .

 

или пожизненото представителство във втората палата на някои държавни дейци, предвидено в конституциите на отделни държави. При този вид представителство (конституционно, законово) депутатът губи окончателно всякаква правна връзка със своите избиратели. Те не могат вече да го избират изобщо, даже и един път през 4 или повече години и да влияят върху него не само юридически, но даже и политически.

Защитниците на подобен род представителство се позовават обикновено на факта, че то има почетен характер, но забравят да добавят, че почетните представители се ползват със същите права, както и изборните представители в парламента. Към законовите представители се отнасят също назначаеми ( от държавния глава, например президента) членове на горната палата. В този случай също няма упълномощаване, и този белег също сближава политическото представителство с частноправното – законово представителство: на родителите, на частноправни общности (колективи) и други частни юридически лица., при които изборният орган е законен представител на юридическото лице ( на неговите членове).

С тези кратки бележки ще се ограничим в разглеждането на политическото (публичното) представителство, което се изучава значително по-подробно в курсове по Конституционно (държавно) право, а дипломатическото представителство – в Международно публично и Дипломатическо и консулско право. (1)

 

(1)Дипломатическото представителство е вид публично (политическо) представителство, свързан с държавата като субект на международното публично право и съответно с нейното представителство в други страни и международни организации от публичен характер. Същността му е защита на интересите на държавата ( като колективна общност на гражданите) и на отделните нейни граждани.

24. 2. Гражданскоправно представителство.

Сега да видим (също накратко) какво представлява институт на представителството в частното право,т. е. гражданскоправното представителство.

Гражданскоправното представителство е налице когато юридическите действия в интерес на едно лице извършва друго лице. Представителството е специфичен вид юридическа дейност на едно лице (представител) от името и за сметката на друго лице (представляемия), което поражда за него (представляемия) права и задължения в отношенията с трети лица. Представителят действува на основание на пълномощието, дадено от представляемия или на основа на закона . Пълномощието е право на съответното лице да бъде представител и защитник на интересите на друго лице. Юридическите действия, които той има право да извършва от името на представляемия по отношение на други лица се определят предварително или в споразумението на представителя с представляемия или от (в) закона. (1).

 

(1). Например, чл. 3 ал. 1 от Закона за патентите постановява:”Заявителят, патентопритяжателят и всяко лице, което съгласно този закон има право да извършва действия пред Патентното ведомство, може да направи това лично или чрез местен представител по индустриална собственост. Министерският съвет издава наредба относно реда за допускане на такива представители и изискванията, на които те следва да отговарят. ” Ал. 3 от същия текст гласи:”Представителството по съдебни спорове,основани на този закон, се осъществява по реда на Гражданския процесуален кодекс. ” (ДВ, бр. 27, 2. 04. 1993 г. ).

 

Границите или пределите на пълномощията не могат да се променят произволно, по еднолично решение на представителя. Гражданскоправното представителство може да бъде както законово, което наричат също задължително,така и договорно, или доброволно. (1)

 

  1. (1)    Вж. по-подробно, В. Таджер, Гражданско право, с. 318-319, и др. Проф. Таджер обръща внимание на неточностите в утвърдила се в гражданското право терминология. Според него в т. н договорно правоотношението няма договор, а само упълномощаване. Законовото представителство, казва той, се основава върху закона, както и договорното представителство. Разграничителният критерий между два вида представителство е волята на участниците в правоотношението.

 

Ако представителството възниква независимо от волята на представляемия, само по силата на закона, то такова представителство се нарича законово, или задължително. Напротив, ако то се установява в резултат на съвместната воля на представляемия и преставителя, то в този случай се нарича доброволно, или договорно.

При договорното представителство представляемият сам, доброволно, по своя воля и желание избира представителя и определя обема на неговите пълномощия. Действията на представляемия по избора на представителя и установяването на пределите на неговата представителна власт се наричат упълномощаване. Упълномощаването намира документален израз във вид на пълномощно.

Доброволното представителство не само възниква, но и се прекратява също така доброволно, по волеизявлението на една от страните. (1)

 

(1). Вж. по-подробно, В. Таджер, Гражданско право, с. 318-319 и др.

 

Законовото или задължителното представителство винаги е регламентирано нормативно, по своя характер е много разнородно и обхваща случаите, когато представляемият сам, със своите действия не е в състояние (не може ) да реализира субективните си права или да изпълнява съответните юридически задължения. Най-често това е представителството на малолетните и непълнолетните, които нямат необходимия житейски опит и не могат сами, без чужда помощ да разберат свойството и значението на юридическите действия и техните правни последици. Това е също така представителството на пълнолетните, които поради слабоумие или душевно заболяване не могат да се грижат за себе си и своите интереси, представителството на непълнолетните, получили разрешение за брак от съответните съдебни органи, или казано обощено, на всички лица поставени под пълно или частично запрещение. (1)

 

(1). Така, според чл. 3 от ЗЛС “Вместо малолетните и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители – родители или настойници”. Същият закон постановява, че законните представители на непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, са родителите или настойниците. В съответствие с чл. 97 от ЗЛС “Малолетните деца, които са настанени в обществено-възпитателно заведение имат за настойник управителя на същото. “На встъпилия в брак непълнолетен попечител по право е неговият пълнолетен съпруг” (чл. 105 от ЗЛС). ”На лица, поставени под пълно запрещение, органът по настойничеството назначава настойник и заместник-настойник и двама съветници, а на поставените под ограничено запрещение – попечител…Настойник или попечител по право на такова лице е неговият дееспособен съпруг; а ако няма такъв, родителите на лицето упражняват родителски права и задължения, освен ако те са лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват.

“Настойникът е длъжен да се грижи за поставения под настойничество, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица…(чл. 117 ал. 2). “Настойникът на поставения под пълно запрещение или попечител на поставения под ограничено запрещение съпруг е неговият дееспособен съпруг. Ако няма такъв, родителските права и задължения се упражняват от неговите родители, освен ако те са неизвестни, починали, лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват. ”

 

Другият вид специално законово представителство е представителството на колективни юридически лица. Те се представляват от техните органи – директори, председатели на управителни, изпълнителни и т. н съвети. (1).

 

(1)Някои считат (например, проф. В. Таджер), че органът на юридическото лице не е нито доброволен, нито задължителен представител (вж. Гражданско право, с. 319). Той изобщо не е представител, тъй като е част от юридическото лице. Между юридическото лице и органа му няма никакво правоотношение. На друго мнение е проф. Л. Василев (вж. Гражданско право ) и повечето автори, които са писали по въпроса за гражданскоправното представителство. Самият законодател смята също така, че органите на юридическите лица ги представляват. Така, чл. 144 от ЗЛС постановява:Управителният съвет на сдружението управлява работите на сдружението и го представлявасъгласно устава (курсив мой -В. З. )

 

24. 2. 1. Структура на гражданскоправното представителство.

 

Представителството като специален вид правоотношение има осложнена структура, тъй като се образува от два разцепени и паралелни клона на правоотношението: вътрешно и външно. Вътрешното правоотношение е правоотношението между представителя и представляемия, съдържанието на което е упълномощаване, т. е. предоставяне на упълномощения на представителна власт. В такова правоотношение има само две страни, които участвуват в представителство. Второто – външното – правоотношение е отношението между представителя и заинтересувано трето лице. В този случай има винаги най-малко три страни: представляван, представител и трето лице (трети лица). Съединителното звено (съединяващият мост) в двата вида правоотношения е представителят, който е страна и в двете правоотношения – във вътрешното и във външното.

Същественото в случая е, че представителят няма собствен интерес в правоотношението (ако изключим заплащането и естествената заинтересуваност в крайния положителен резултат в делото), той действува в интерес на представляемия, извършва правни действия не от свое, а от негово име, за негова сметка и т. н. Последиците от правните действия на представителя възникват не за него, а за представляемия. (1).

 

(1). Вж. В. Таджер, цитир. Съч., стр. 304

 

24. 2. 2. Отграничаване на гражданскоправното представителство.

 

Представителството има външни прилики с някои други гражданскоправни фигури, с които не бива да се смесва. Така, то (представителството) има сходство с посредничеството. Съществената разлика обаче е в това, че посредникът не участвува пряко, не е страна в правоотношението, той е само връзка между неговите участници, докато представителят е страна и във вътрешното, и във външното правоотношение. По същият начин той се отличава и от пратеника, който носи определена информация за неговите участници. Пратеникът, за разлика от представителя не изявява своята воля, но само съобщава чужди волеизявления, илиза в ролята на своеобразен информатор и като такъв не е задължително да бъде даже дееспособен (например, може да е непълнолетен или даже малолетен, поставен под запрещение поради болест и пр. ), достатъчно е той да притяжава способност правилно да предава чуждата информация. В случая той изпълнява, както сполучливо се изразява проф. В. Таджер, ролята на пощенска кутия. (1).

 

(1). пак там, с. 310. В гражданското право се посочват и други отграничения на представителството от различни правни фигури.

 

24. 2. 3. Забрана на гражданскоправното представителство.

Съществуват случаи, когато законът забранява изрично юридическото представителство. Така, не се допуска представителството при съставянето на завещание в гражданското (вещното) право Забраняваща норма се съдържа в чл. 109 от ЗЛС и в редица други закони. (1)

 

(1). “Не могат да бъдат настойници и попечители: 1) Недееспособните 2) Лишените от родителски или настойнически права; 3) Лицата, които поради физическа или душевна болест, алкохолизъм, безчестен живот …(чл. 109 от ЗЛС). “Бракът се сключва по взаимно съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние” (чл. 7 от Семеен кодекс). “В общото събрание (на сдружението – В. З. ) всеки член или делегат има право на един глас. Не се допуска гласуване с пълномощие. ” (от чл. 141 от ЗЛС ).

 

. В конституционното право подобна забрана е предвидена за гласуването на законите и другите актове на Народното събрание (чл. 81 ал. 3 от Конституцията), при това гласуването трябва да се извършва само лично. (1)

 

. (1)”Гласуването е лично. Гласува се “за”, “против” и “въздържал се”. (чл. 51 ал. 1 от Правлника за организацията и дейността на Народното Събрание. (ДВ, бр. 105 от 1991 г. ) В ал. 3 на същия текст се казва изрично:”При компютиризираната система гласуването става със специална карта. Никой не може да гласува с чужда карта. ” В Народното събрание у нас, въпреки изричната забрана да се гласува с чужда карта, твърде често това безусловно изискване не се спазва от народните представители, при това безотговорно и безнаказано.

 

. Не се допуска представителство когато правните действия, свързани с осъществяване на субективните права и юридическите задължения имат личен характер и трябва да се извършват само лично (например, както вече бе посочено горе, регистрация на брака, реализация на активно и пасивно избирателно право, изтърпяване на наказание в наказателното право и т. н. ) Представителят не трябва да извършва юридически действия, ако те са в негов личен интерес или в интерес на други лица, които той също представлява . Едно лице може да бъде едновременно представител на две страни, които сключват помежду си сделка, само при условие ако е получил тяхното съгласие. (1)

 

(1). Представителят не може да извършва сделки от името на представляемия нито по отношение на себе си лично, нито по отношение на трето лице, ако също го представлява . Това е недопустимо защото при подобни хипотези представителят извършва сделки със самия себе си. (С. Н. Братусь,О. С. Иоффе. Гражданское право, М., 1967, с. 42 ) Договарянето сам със себе си е възможно само при изрично съгласие на двете страни при доброволно, но не и при задължително представителство.

 

25. Юридическа отговорност

25. 1. Юридическа отговорност: понятие и предпоставки.

Юридическата отговорност е разновидност на едно по-общо понятие – социална или обществена отговорност. Социалната отговорност е отговорност на човека за своите действия пред общността на хората където той живее: пред семейството, общината, колектива, държавата и обществото. Човекът е обществено същество и не може да живее извън определени колективни общности от хора. Като член на колектива и обществото той се ползва не само от неговата солидарна подкрепа и взаимна помощ, но носи също така определени задължения, отговаря за своетообществено поведение. (1)пред други хора: пред семейството, корпорацията, общината, държавата и други обединения 

(1). Джавахарлал Неру в своя “Поглед върху световната история” въэпроизвежда текст от древноиндийската книга, написана на санскрит, който (текст) добре предава мирогледа на древните и тяхното отношение към обществените задължения на човека. ”Заради щастието на семейството -се пише в книгата – се жертва щастието на отделния човек; заради благото на общината – благото на семейството; заради благоденствието на страната – благоденствието на общината; а заради спасението на душата – целия свят” (вж. Дж. Неру. Взгляд на всемирную историю. Т. 1, с. 37. М., 1981)

Човекът е същевременно и биологическо, и социално (включително и юридическо) същество. Той се приспособява към обкръжаващата го среда, към природните и общетвените условията на своето съществуване, които му диктуват необходимото биологическо и социално поведение. Социалната адаптация на човека е приспособяване към обществото чрез спазване на определени социални норми. 

Поведението на отделния човек (индивид) като съвокупност или система от отделните му действия намира израз в разнообразни обществени отношения, в които той встъпва с другите хора по най-различен повод, за да задоволи своите жизнени потребности и интреси. То се регулира от цял комплекс различни социални норми, в зависимост от вида на поведението на човека: етически (нравствени и морални),корпоративни, религиозни, политически, юридически и т. н. Социалната отговорност настъпва, когато индивидът нарушава една от тези норми.

Социалните норми са мярка за основните субективни права на човека – право на живот и на на свободата, т. е. правото сам да определя своето обществено поведение и да изгражда собствения си живот. Същевременно те установяват допустими от гледна точка на колектива граници, или рамки на неговото възможно и дължимо поведение в обществото.

Обществото на свой ред предявява съответните изисквания към своите членове като формулира и закрепва определени правила за тяхното поведение във вид на социални норми . Задължението на човека, неговият дълг пред обществото е да изпълнява, да се придържа към тези императивни (повелителни) изисквания. Той не може да живее в обществото и да бъде същевременно свободен от него, да не се съобразява с обществените настроения, изисквания, желания и интереси на другите.

Така, както съществуват разнообразните социални норми, има и съответните видове социална отговорност: етическа (морална, нравствена), политическа, професионална, корпоративна, религиозна и юридическа, т. е. отговорност пред другия човек, пред колектива, пред своята корпорация (отговорност на лекаря, на учителя,на свещенослужителя,на политическия деец, на юриста и т. н. ), пред Бога (религиозна отговорност) и държавата.

Отговорността е резултат и последица от неспазване на социалната норма. Всеки, който я нарушава, поема риск да предизвика, както изтъкнахме горе, съответната отрицателна реакция на обществото или колектива, която (реакция) се изразява в неблагоприятни последици за нормонарушителя от личен (физически или нравствен) или имуществен характер.

Проблемът за социалната отговорност е голям и сложен философски въпрос, който се разглежда и интерпретира по различен начин от Древността до днес и в етиката, и във философията, и в религията, и в юриспруденцията. Така, историята на политическите и правните учения (в миналото – история на философия на правото) проследява в исторически план как се преплитат и най-тясно се обвързват религиозната и светска етика и философия, правната теория не само в ученията на древните и средновековните мислители, но и в разнообразните съвременни учения и доктрини. Така, учението за свобода на волята и отговорността на човека за своите целенасочени действия, от една страна, и за вината, от друга, стои в основата и на христианската етика, и на теории за юридическата отговорност.

Правната отговорност има своя специфика и се отличава съществено от другите видове социална отговорност., макар да притяжава редица общи за тях родови белези.

Отговорността по-начало е свързана винаги със съответните права и задължения., с тяхното спазване, използване, изпълнение или неизпълнение. Юридическата отговорност по-специално е в пряка връзка със задълженията и правата, предвидени (записани) в правната норма, т. е. със субективните права и правните задължения. Тяхната качествена отлика е в това, че реализацията им се гарантира от принудителната сила на държавния апарат.

Всеки вид социална отговорност изпълнява интегративна (т. е. спояваща, сплотяваща ) функция спрямо обществото и по такъв начин способства за запазване на неговата цялостност. Юридическата отговорност като наай-важен, най-ефективен на съвременния етап вид социална отговорност изпълнява решаваща роля в запазването на обществото като единен и цялостен обществен организъм .

Специфичният белег на правната отговорност е в това, че тя е санкционна отговорност пред държавата и чрез държавата. Тя се реализира чрез прилагане на санкциите, предвидени в правната норма, които са юридически израз на държавната принуда, използвана от държавата против правонарушителя.

Другата особеност на юридическата отговорност е в това, че тя е отговорност само за външните виновни действияна дееца, които нарушават изискваниета на правната норма, т. е. причиняват вреда на нечие субективно право или са свързани с неизпълнение на предвиденото в нея (в нормата) някакво юридическо задължение. Отговорността именно за конкретното деяние ( действие или бездействие), за външно обективираните постъпки, а не за мисли и за идеи е съществената характеристика на правната отговорност, която я индивидуализира и отличава от другите видове социална отговорност. Човекът извън своите действия, извън въшните си постъпки не съществува за правото и за юридическата отговорност, по-специално. Важен белег на днешната правова държава и съществена черта на съвременното правно мислене е недопустимостта да се наказва начина на мисленето на хората.

Юридическата отговорност е необходима последица от неправомерните действия на индивида във вид на правонарушение, което е решаващо основание (предпоставка) за нейното настъпване. Нека да припомним, че всички действия на правните субекти, които имат значението на юридически факти, т. е. жизнените обстоятелства или ситуации, с които нормата (законодателят) свързва възникване, изменение и прекратяване на правоотношения, се разделят на правомерни и неправомерни. Неправомерните действия на свой ред биват правни аномалии и правонарушения.Само правонарушенията предизвикват юридическа отговорност

Правонарушението е виновно противоправно действие (или бездействие, когато правната норма задължава изрично лицето да извърши определено действие, но той не го извършва) на правния субект, което накърнява субективното право на друго лице и поражда съответно неговата юридическа отговорност . Казано по-кратко, правонарешението е виновно неспазване (или нарушение) на правните норми, за което настъпва юридическа отговорност.

Юридическата отговорност е ретроспективна. Тя се търси за вече извършено противоправно деяние, за реализирано конкретно поведение, за действия на субекта в миналото, а не за намерение да се действува в бъдъще В правото няма и не може да има никаква друга отговорност, освен ретроспективнаТова е отговорност винаги, във всички случаи за нещо реално направено или неизвършено, но което, според изискванията на правната норма, е трябвало задължително да се извърши.

Необходимостта да се подчертае това очевидно на пръв поглед твърдение произтича от факта на появата в правната наука на възгледи и разсъждения за някаква “позитивно-перспективна” юридическа отговорност, която се опитваха да обосноват теоретически някои автори през последните години на социалистическото развитие в източноевропейските страни. (1)

 

(1). Дискуссионният проблем, поставен в социалистическата правна теория се свеждаше до следното. Някои автори се опитваха да разделят юридическата отговорност на два вида, или по-скоро да обосноват две значения на юридическата отговорност. : “позигивна” и “негативна”, или юридическа отговорност в “позитивна перспектива” и в “негативно-ретроспективен план”.

Под позитивна юридическа отговорност трябвало да се разбира надлежното, правилното или “отговорното” изпълнение на задълженията, добросъвестното отношение към своите обществени задължения. Отговорността, според тези автори, лежи върху гражданите, длъжностните лица, дружествата и т. н. през цялото време от момента на възлагането на задълженията на гражданите и юридическите лица (върху правните субукти) до тяхното прекратяване. Този вид отговорност намирал израз в одобрение на обществеността (разбирай, на управляващите), в награди за добросъвестно изпълнен дълг и пр.

Негативната юридическа отговорност, за разлика от “позитивно-перспективната” била свързана с неизпълнение, с нарушение на задължението, с недобросъвестно отношение към обществения дълг. Тя възниква от момента на нарушение на задължението и се изразява в осъждането, наказанието за неизпълненото задължение или принудителното изпълнение на задължението . Твърди се, че в първия случай става дума за отговорността (?!) за правилното изпълнение на задълженията, а във втория – за отговорността за неизпълнението или за ненадлежно, неправилно изпълнение на задължението

 

Против подобно изкуствено разделение на юридическата отговорност на “позитивна” и “негативна” с основание възразяваха редица автори още през социалистическия период на развитието на правната теория. . В своята критика те изтъкват няколко основни контрапункта.

Първо, юридическата отговорност винаги се е разглеждала в правната наука като ретроспективна, т. е. като отговорност за извършено противоправно деяние в миналото. Второ, ако приемем подобно разделение излиза, че лицето, което не е извършило противоправно деяние, например, престъпление, вече носи правна отговорност. Очевидно е, че насърчаването на подобни правилни действия чрез награди и пр. е нещо съвсем различно от правната отгворност на правонарушителя. Трето, разбирането за юридическата отговорност в двата горепосочени смисъла размива и заличава спецификата на юридическата отговорност, изравнява я с стическата, политическата, верската и др. отговорности. Към тази аргументация може да се добави още, че “позитивната юридическа отговорност” преполага логически, че всеки, който спазва елементарните библейски религиозно-нравствени заповеди, “не убивай”, “не укради” и пр., заслужава публично одобрение и специална награда за своето” правилно” “позитивно-перспективно” и отговорно поведение. (1).

 

(1). Проф. Р. О. Халфина правилно е забелязала навремето, че привържениците на “новаторското” схващане се опитват да тълкуват проблема и термина “отговорност” “от гледна точка на неговото филологическо значение”. В правото обаче терминът “отговорност”,справедливо сочи тя, “отдавна е придобил съвсем определено съдържание, което го отличава от общоупотребителното. ” (Р. О. Халфина. Общее учение о правоотношении, с. 316 ) .

 

И така, ще направим кратко резюме на гореизложеното. Юридическата отговорност се характеризира със следните белези.

Преди всичко тя е отговорност на правните субекти пред държавата за противоправно и виновно правонарушение. Към субекта на правонарушението се прилага принудителна държавна мярка, предвидена в санкцията на правната норма, във вид на лишения или ограничения от личен или имуществен характер.

Не трябва да се забравя също, че не всяка държавна принудителна мярка е непременно белег на правна отговорност.

 

Най-напред тя може дя се приложи в определени от закона случаи и без вина на правния субект, като превантивно средство (принудителни медицински мерки за лекуване на невменяемия, извършил обществено-опасно деяние, принудителен медицински оглед, карантина, реквизиция и др. ). За настъпването на юридическата отговорност обаче е необходима вина на правонарушителя. От друга страна юридическата отговорност не бива да се смесва със защитните мерки, които се прилагат за възстановяване на нарушените субективни права в гражданско-правните отношения Санкционните мерки се използват в тези случаи за да принудят неизправното лице да изпълни поетото юридическо задължение.

Юридическата отговорност е специфична разновидност на охранителното правоотношение, при което държавният орган има право да приложи наказателна мярка, а правонарушителят е длъжен да изтърпи наказанието, предвидено в санкцията на правната норма. За да възникне този вид правоотношение са необходими следователно, два вида основания: първо, фактическо основание във вид на правонарушението; и второ, юридическо, или правно основание, предвидено в съответната норма на правото.

Субекти на правоотношението юридическа отговорност са държавните органи от една страна и правонарушителят – от друга. Правонарушителите могат да бъдат както индивидуални, така и колективни субекти на правото, в зависимост от характера на правонарушението. В някои правоотношения субекктите на юридическата отговорност могат да бъдат само физически лица и съответно не могат да участвуват колективни субекти. В правоотношенията като субект може да бъде представено и лице, пострадало от правонарушението(1)

Оттук можем да направим извода, че за юридическата отговорност е характерно, че един от субектите, при това водещ,винаги е държавен орган, комуто са предоставени властнически правомощия. В този смисъл юридическата отговорност притяжава качеството общозадължителност, гарантирана с държавната принуда.

Другият субект на правоотношението като правило е самият правонарушител. При гражданско-правната отговорност е възможно изключение, когато субектът на юридическата отговорност е друго лице, а не самият правонарушител. Така, в някои случаи отговорността може да се търси от наследници на правонарушителя, от неговите родители и т. н.

Държавният орган, който търси юридическа отговорност, не може да откаже да реализира правомощието си. Неговото субективно право е същевременно и юридическото му задължение. Той може да освободи правонарушителя от юридическата отговорност само в изрично предвидените от закона случаи и няма право да го осводи от тази отговорност по собствена преценка.

При осъществяване на правомощията си във връзка с търсенето на юридическа отговорност дъпжавният орган спазва точно определени процесуални форми,установени нормативно. Той може да налага санкциите само във вид и размер, определени от закона иотговарящи на извършеното правонарушение. С други думи за него са валидни изискванията за справедливост. . като основен принцип на правото. Неговото задължение е също така да осигури на правонарушителя възможност той да исползва пълноценно предоставените му субективни права. Правонарушителят не е само обект на държавно-принудителното въздействие, но и пълноценен субект на правото. Като участник, страна в конкретното правоотношение на юридическата отговорност,той притяжава редица субективни права, предвидени в закона и държавният орган се съобразява с тях.

От своя страна носителят на юридическа отговорност е длъжен да понесе неблагоприятните последици от извършеното правонарушение, предвидини в санкцията на правоохранителната норма.

В правната наука, особено в миналото,поради недостатъчната теоретическа разработка на въпросите на юридическата отговорност често се допускаше отъждествяване на юридическата санкция и правната отговорност. Днес вече няма спор, че юридическата отговорност не е равнозначна на правната санкция. Санкцията е елемент на правната норма, която регулира определено обществено отношение., докато юридическата отговорност е специфичеин вид правоотношение, в който се реализира съответната санкция.

 

25. 2. Функции и принципи на юридическата отговорност

Функции на юридическата отговорност. Функциите, както вече изтъквахме,изразяват съдържателната и същностната страна в предмета. От тази гледна точка, да се изяснят функциите на юридическата отговорност, означава да се разкрият нейните цели и задачи, а също така основните начала (принципи), от които се ръководи обществото, държавата, законадателят, когато търсят юридическа отговорност от правонарушителите.

Една от основните цели и задачи на правната отговорност е охрана и защита както на цялото общество,така и на отделната личност. По-конкретно това означава охрана и защита на съществуващия обществен и държавен строй, неговия правопорядък, или на съвокупните общи интереси на всички граждани. От друга страна това означава същевременно защита и охрана на всеки отделен индивид (или член на обществото), на неговата лична безопасност и субективните му права и свободи.

Казано другояче,посредством юридическата отговорност се осъществява най-вече охранителната функция на държавата и на цялата политическа система. Да се осъществи юридическата отговорност означава да се реализират в крайна сметка правните санкции, които имат държавнопринудителен характер. В правоотношението юридическа отговорност намира израз и се реализира принудителната сила на държавата .

Наказването на правонарушителя е форма и средство за самозащита на обществото от вътрешните (предимно) разрушителни антисоциални и други недисциплинирани елементи, които заплашват неговото единство и стабилност. В този смисъл предназначението на юридическа отговорност е да осигури жизниспособност на обществото като цялостен социален организъм, който интегрира в себе си най-разнородни обществени интереси. По такъв начин тя подпомага да се обезпечат необходимите условия за възходящо, прогресивно развитие на цялото общество и на всяка отделна личност Тази функция на юридическата отговорност се обозначава в правната теория като защитна, или охранителна.В някои случаи тя е формулирана директно от законодателя. (1)

 

(1). Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от НК гласи: “НК има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и целостния установен в страната правов ред. ”.

Освен охранителна (защитна) функция юридическата отговорност осъществява също така превантивна, или предупредителна (1)и възпитателна функции. В теорията

 

(1)Лат. дума “превенция” означава буквално предпазване, предупрежзение

 

различават обща и частна, или специална превенция (някои казват обща и конкретна превенция,което е едно и също). Когато се прилага юридическата отговорност, т. е. се налага една или друга принудителна мярка във вид на санкция, от нея произтичат винаги неблагоприятни последици от личен или имуществен характер за правонарушителя. Преследва се целта чрез страх или заплаха от санкция (от принудителната мярка) да се предотврати извършването на нови, повторни (рецидив) правонарушения както от същото, така и от другите лица. В този смисъл превенцията изпълнява ролята на предупреждение на правонарушенията. (1)

 

(1). Човекът се наказва, казва Сенека, не за това, че е извършил престъплението, а за да не го извършва занапред. Колкото и да е спорна първата част от неговото твърдение, сентенцията изразява великолепно същността на превенцията.

 

Под частна превенция се разбира предупреждаване на повторни правонарушения от същото лице, например, чрез неговта изолация от обществото (лишаване от свобода). Общата превенция има друга насоченостНейната задача е да предупреди правонарушенията от всички други потенциални правонарушители. Страхът от юридическа отговорност, негативната оценка на правонарушението от страна на обществото, атмосферата на обществено осъждане и т. н. имат за цел да окажат възпитателно (възпиращо) въздействие върху социално неустойчиви елементи, да осигурят правомерното им поведение,съзнателното и доброволно изпълнение на изискванията на закона. Юридическата отговорност и по-специално назателната не поставя за цел само възмедие по отношение на правонарушителя от страна на обществото (1)Още по-важна и по-трудна задача е ресоциализацията на личността на

 

(1)Някои въобще отричат въэмездния характер на юридическата отговорност., като абсолютизират правовъзстановителното начало в правните санкции. Такава оценка е неприемлива за наказателно-правната отговорност, която съдържа иманентно в себе си елементи на репресия и възмездие. Под репресията (лат. ) се разбира потискане (подавление) чрез наказание. За репресивната и въэмездна същност на наказателно-правната отговорност вж. М. Гунева. Състояние и тенденции в развитието на наказателната политика. Сп. ПМ, кн1,1991 г.

 

правонарушителя, или неговото превъзпитание в духа на уважение към субективните права и интереси на другите членове на обществото, на признание на общочовешкия характер на такива ценности като дълг и справедливост, собственост, лична неприкосновеност, солидарност и взаимна помощ и др., или казано обобщено,на необходимост от спазването на общоприетите морални и правни норми в обществото. Ресоциализацията на правонарушителя има за задача да го приобщи отново към обществото в качеството му на пълноценен и пълноправен негов член, който съзнателно и доброволно изпълнява обществени задължения и се отнася с уважение към правата, честта и достоинството на другите хора.

Крайната цел на юридическа отговорност, както на държавата и правото изобщо, е да осигури правомерното поведение на всички членове на обществото, да изкорени максимално правонарушенията, и преди всичко престъплениета в обществото.

Целите и задачите на юридическата отговорност, нейните основни социшални функции намират своя нормативен израз и в действуващото законодателство на страната. Така, чл. 36,ал. 1 от Наказателния кодекс предвижда три основни насоки на въздействие на наказанието върху личността. Наказанието, според този член се налага с цел: първо, да се поправи и превъзпита правонарушителят към спазване законите и добри нрави; второ, да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме въэможността да върши други престъпления, и трето, да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

25. 3. Принципи на юридическата отговорност.

Юридическата отговорност се реализира на основата на общите и специалните (отраслевите) принципи на правото, и на първо място такива принципи, като: законностсправедливост, целесъобразност, хуманност на юридическата отговорност и неизбежност от наказанието .

Някои обособяват също и такъв принцип като бързина на правораздаването, т. е. навременност на юридическата отговорност. Други автори не го считат за самостоятелен принцип, но го свързват или с целесъобразността на юридическата отговорност, или с нейната неизбежност. Ако оставим на страна този спор, важно е юридическата отговорност да бъде не само законна, справедлива, хуманна и целесъобразна, но и да бъде навременна мярка.

Принцип на законността. Този принцип означава, че юридическата отговорност се търси само на правно, законово основание. Тя е недопустима без наличие на съответна правна норма, която забранява ( не позволява) да се извършва един или друг вид действие или бездействие. Видът на юридическата отговорност и нейните санкционни граници са предвидени също така в закона.

Същността на принципа на законност е в точното и безусловно спазване от органите, които реализират юридическата отговорност на всички изисквания на материалния и процесуалния закон при нейното осъществяване. От гледна точка на материалното право това значи, че правна отговорност може да се търси само за деяния,предвидени в закона и само в пределите, посочени в него. Материалният закон изисква също така тази отговорност да се прилага само завиновно деяние на правния субект. От позиции на процесуалното право принципът на законността задължава да се спазват точно всички процесуални норми, които регулират реда за търсене на отговорността. Вината на правонарушителя трябва да бъде всестранно обоснована и неопровержимо доказана. Сложният юридически фактна правонарушението следва да бъде установен като неопровержима обективна истина по делото.

Принципът на законността предполага пълно гарантиране на всички субективни права на правонарушителя, а също така ефективна защита на законните интереси на държавата, както и на другите индивидуални и колективни субекти на правото, засегнати от правонарушението.

Принцип на справедливостта. Принципът на справедливостта пизисква на правонарушителя да се налага наказание или да се определят принудителни мерки, които отговарят напълно на характера и тежестта на извършеното противоправно деяние, на степентта на неговата обществена опасност, на условията, при които то е извършено, на личните особености и качества на извършителя. Недопустимо е да се прилага закон, който установява отговорност или я засилва след извършване на деянието, т. е. забранява сена наказателния закон да се придава обратна (ретроактивна) сила. Това е императив на международното право.

Така, чл. 15, т. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права от 19. 12. 66 г. постановява, че никой не може да бъде признат за виновен в извършването на престъление за някакво действие или недоглеждане, което според действуващото в момента на извършването му вътрешнодържавно законодателство или международно право, не е престъпление. Съответно не може да се налага по-тежко наказание, отколкото онова наказание, което би могло да се наложи в момента на извършването на престъплението. С други думи,принципът на справедливостта забранява да се придава обратна сила на наказателния закон, освен в случаите когато новият законе в полза на правонарушителя (установява по-лека санкция отколкото стария закон).

Видът и размерът на наказанието трябва да бъдат справедливи, без да са неиоправдано леки или сурови, без да накърняват както общественото чувство за справедливост и хуманност, така и личните чест и достоинство на правонарушителя. Наказанието не бива да е само възмездие на обществото по отношение на правонарушителя, но и ефективно средство за превъзпитаването и приобщаването му към обществото като негов пълноправен и пълноценен член .

Принципът на справедливостта изисква правната отговорност да бъде лична и строго индивидуална, ако случаят се отнася до наказателен вид отговорност. За едно правонарушение не може да се налага повече от едно наказание. При всички видове юридическа отговорност действува правилото:”отговорността носи този, който е извършил правонарушението”.

Съвременното демократично законодателство отрича и отхвърля феодалния (средновековния)принцип за някаква “колективна вина” и съответно за колективна отговорност, в каквата и да е “модерна” интерпретация. (1)

 

(1) Тук се имат предвид схващанията в учебниците от социалистическия период на нашето развитие, че комунистическата нравственост уж внасяла в този принцип на лична отговорност “коректив”, който “се състои в това, че наред с нарушителя моралната отговорност за неговото деяние носи и онзи колектив, в който той живее, се труди и учи (вж. Теория государства и права, Изд. на Московския университет, 1967, с. 383 )

 

Когато субектът на юридическата отговорност е наистина колективно лице справедливостта изисква персонификация на отговорността, т. е. от какви точно конкретни лица е извършено правонарушението в колективния орган. Ако едни или други ръководни лица в него нарушават виновно съответните правни разпоредби, то именно те са длъжни да отговарят за извършеното (за направеното).

Най-после, справедливостта изисква във всички случаи, ако вредата, причинена от правонарушението има обратим характер, юридическата отговорност следва да осигури нейното възстановяване. Напротив, ако причинената вреда е необратима, юридическата отговорност трябва да отговаря на тежестта на извършеното правонарушение.

Принцип на целесъобразността. Юридическата отговорност трябва да бъде целесъобразна, което означава, че принудителните санкционни мерки, които се налагат на правонарушителя не бива да противоречат на нейните цели. . Те трябва да отговарят на тежестта на правонарушението, на обстановката и обстоятелствата, при които то е извършено, на личностните особености и качества на правонарушителя, на състоянието на общественото мнение и редица други фактори. Ако целите на юридическата отговорност могат да се постигнат без нейната реализация, следва винаги да се преценява, дали изобщо е целесъобразно тя да се търси.

Принцип на неизбежност и навременност на юридическата отговорност. Този принцип изисква нито едно виновно правонарушение да не бъде изоставено без да последва отговорност . Особенна важност той има в наказателно-правната сфера, която се ръководи от максимата : нито едно престъпление да не остане неразкрито и ненаказано, нито един престъпник да не избегне своята отговорност. Непременното условие за ефективно действие на принципа е също така изискване наказателната или правовъзстановителната мярка да бъде не само законна, справедлива, целесъобразна, но и навременна.

Практиката и историческият опит свидетелствуват, че търсенето на юридическа отговорност дава максимално добри резултати и ней-висока ефективност, когато тя е неизбежна и навременна, т. е. следва веднага или колкото може по-бързо след извършването на правонарушението. Практическият еффект от действието на този принцип има психологическа основа. Тя произтича и е следствие на фактора на времето. Колкото повече са отдалечени във времето моментът на правонарушение и реализацията на правната отговорност, толкова е по-низка степента на нейната резултатност. Преведено на математическия език това означава, че те се намират в отношение на обратна пропорционална зависимост.

Времето заличава първоначалната острота на деянието. По тази причина националните законодателства установяват навсякъде давностни срокове, след изтичане на които се прекратява търсенето и реализацията на юридическа отговорност (наказателно преследване на правонарушителя, изпълнение на взетото по дело решение ).

Макар и да не е формулирано изрично, действието на тази закономерност е забелязано от мислителите още в Древността Очевидно съвсем не е случайно, че всички религии без изключение проповядват фатална неизбежност от наказанието за вината, за “греха”, за неправедните постъпки на човека.

Същите мотиви звучат и в “Теогония” (“За произхода на боговете”) на най-ранния гръцки поет Хесиод (VII в. пр. н. е. ). Той разказва, как Крон (Кронос), син на Гея (Земята) и Уран (Небето) убива по подбуда на своята майка баща си с огромен сърп, . приготвен от нея специално за тази цел. Причината за това била, че Уран многократно зазидал в утробата на Земята-Гея своите деца, които се раждали чудовища-уроди. Гея пък била крайно обезпокоена от необичайната плодовитост на Уран. И не виждала друг изход освен убийстото му. . Вярно е,твърди Хесиод, злодеянието на Уран било ужасно, и той, Хесиод, не осъжда в поемата си самия факт на неговото убийство. Но това не е било обикновено убийство, а убийство на бащата от сина му., едно грозно и “нечестиво дело”, още по-голямо злодейство. И затова Кронос също заслужава ужасно наказание . ……. Мойрата (съдбата) при гърците наказва безжалостно всички – жени, мъже, герои и даже богове. ., от нея никой няма спасение.

Чезаре Беккария, един от най-големите италиански юристи, формулира в средата на ХVIII век забележителна ръководна идея за криминолозите: не жестокостта на наказанието, а неговата неизбежност е най-ефективното средство в борба с престъпленията. Същата теза защитават прочутият Марат в своя “План на углавното законодателство” и Александър Радищев в Русия през втората половина на ХVIII век. Когато наказанието е жестоко и несоразмепно, твърди Марат, то води до обратни резултати.

Днес вече е общоприето положението, че принципът за неизбежността и навременността на юридическата отговорност е главно и най-важно условие за ефективността на прилаганата принудителна мярка въобще, и на наказанието по-специално.

Джулиан Саймънс засяга един важен и голям проблем – за съвременното високо урбанистично общество, което прави хората анонимни и безотговорни.

 

25. 4. Видове юридическа отговорност.

Юридическата отговорност като специален вид правоотношение се проявява в различни форми. Класификацията на нейните различни видове може да се извърши по няколко основни критерии.

Групирането може да се направи най-напред според органа и реда, по който се осъществява юридическа отговорност. Съобразно този критерий тя се разделя обикновено на отговорност по административен, служебен и по съдебен ред., т. е. административна, служебна (или дисциплинарна) и съдебна отговорност.

Според предмета на правното регулиране,т. е. в зависимост от принадлежността към един или друг правов отрасъл (клон) юридическата отговорност бива наказателноправна (углавна), административно-правна, дисциплинарна ( преимуществено трудово-правна) и гражданско-правна отговорност

В зависимост от характера (вида) на санкциите юридическата отговорност. се разделя обикновено на наказателна и правовъзстановителна ( главно имуществена, или материална). Наказателната отговорност включва на свой ред три вида правни отговорности : наказателно-правна, административна и дисциплинарна. Правовъзстановителната е предимно гражданско-правна отговорност.

Класификацията на видовете правна отговорност може да се извърши и с оглед на субектите на правоотношението . В този случай тя се разделя на отговорност на колективни и индивидуални субекти (някои казват на колективни субекти и физически лица). В миналото най-разпространен вид на тази класификация е разделението на правните субекти на физически и юридически лица, който днес се нуждае от съществени уговорки. Основното съображение тук е фактът, че не всички колективни субекти са юридически лица и не всички юридически лица са колективни образувания (формации).

Правната отговорност на физическите лица се разглежда също като лична отговорност. При тази класификация на свой ред има много неясности и нерешени въпроси. Така, някои автори разбират под лична само такава отговорност, която е лишена от икономическо съдържание, за разлика от имуществена, или материална отговорност.

Относно голямото разнообразие на класификациите и безкрайните спорове по този въпрос може да се изкаже едно общо съображение, а именно, че то се дължи на факта,че във всеки отрасъл се разработват свои собствени групировки, често независимо от разработките в други клонове на правото, като се използват при това различни класификационни критерии. В резултат на това се появяват несъвпадения и противоречия, които се осложняват още повече от използването на различни научни термини за характеристика (често) на едно и също явление (понятие).

 

25. 4. 1. Наказателноправна отговорност.

Вече отбелязахме, че един от основните видове юридическа отговорност, който се среща в различни класификационни групи е наказателно-правната отговорност. Да припомним, че по степен на обществената опасност правонарушенията се разделят на престъпления и деликти. Престъпленията са наказателно-правните, или углавни правонарушения, докато към деликтите причисляват често всички други правонарушения. Изключение правят главно цивилистите, които считат традиционно, че деликтите са област изключително на гражданскправните правонарушения.

Определението на престъплението в нашата правна теория е взето от Наказателния кодекс и е дадено от наказателноправниците. Чл. 9 ал. 1 от НК дефинира престъплението като общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Общественоопасно е деянието,- според чл. 10 от НК,- което уврежда или застрашава обществения или държавния строй на републиката, личността, политическите, трудовите, имуществените и други права на гражданите, стопанската система, собствеността или други интереси, защитени от установения правов ред.

Наказателно-правната е отговорност за правонарушения с най-висока степен на обществена опасност( по отношение, например,на административната) и, следователно, се съпътства с налагането на най-тежкия вид санкции, в сравнение с другите видове наказание, които (санкции) предвиждат най-значими неблагоприятни последици за личността или нейното имущество. Предвид на това тя може да се прилага само по съдебен ред. Това е конституционно изискване. (1)

 

(1). Чл. 31 (1) от Конституцията гласи:”Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определен срок”. В наказателното право действува презумпцията за невинност (невиновност). Според ал. 3 от същия член “обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влезла в сила присъда. ”(подчертано от мен – В. З. )

 

За да да настъпи наказателно-правна отговорност е необходимо деянието да бъде изрично забранено от наказателния закон. Това е другото важно конституционно изискване. Чл. 5 ал. 3 от Конституцията постановява: никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. Следователно, деянието, ако не е предвидено от наказателния закон не е престъпление. Аналогията при прилагането на наказателноправния закон е категорически забранена.

Правоприлагащият орган трябва да има предвид също така, че наказателноправният закон няма обратна сила, освен в случаите когато той съдържа по-благоприятни санкции за правонарушителя.

Наказателната отговорност винаги е лична, което означава, че наказанието може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление (чл. 35 от НК). Задължението да се изтърпи наказанието не може да бъде прехвърлено върху друго лице, даже и с неговото желание или съгласие.

Отговорността в наказателното право може да носи по принцип само физическо лице, което е вменяемо (с нормална психика) (1) и е достигнало определена в

 

  1. (1)    Под вменяемост се разбира способността на лицето да разбира свойство и обществено значение на своите действия и последици от тях, както и способността да ръководи постъпките си. ”Нормалната психика” предполага, че лицето притяжава необходимото социално съзнание и жизнен опит, достатъчни да направляват неговата воля за постигане на определени цели и задачи.

 

закона възраст, т. е. притежава качеството деликтоспособност. Под физическо лице се разбира днес човешка личност, от която може да се търси наказателната отговорност, за разлика от миналото (Древния свят и Средновековието) когато е било възможно да се търси тази отговорност не само от хората, но и от животните и даже от неодушевени предмети.

Традиционната правна теория считаше до вчера, че наказателноправна отговорност може да се търси изключително от физическите, а не и от юридически лица, че тя има индивидуален, а не колективен характер. (1). Днес това гледище в първата си част основателно се оспорва, като се приема, че юридическите лица също могат да бъдат субекти на правната отговорност (т. н. корпоративна отговорност) не само в частното, но и в наказателното право.

От друга страна, съвременното наказателно право не признава колективната обективна вина, като основание за търсенето на наказателната отговорност, за разлика от древното и средновековното законодателство, както и практиката на полицейско-тоталитарните държави, които търсят отговорност не само от отделния индивид, но и от общности от хора (от рода, семейството, роднините, общината, корпорациите и пр. ), включително по расов, национален, класово-политически и др. признаци ( холокост, апартайд, сегрегация и др. )

Наказателната отговорност е най-тежък вид юридическа отговорност, която се изразява съответно и в най-строгите санкции, предвидени в закона. Тяхното прилагане е свързано с най-неблагоприятни последици от личен или (и) имуществен характер за правонарушителя. Към тях се отнасят преди всичко такива наказания като доживотен затвор без право на помилване, който се налага за изключително тежки престъпления; лишаване от свобода, което може да бъде от три месеца до двадесет години, и по изключение – за срок от тридесет години ( при замяна на наказанието доживотен затвор, при някои особено тежки умишлени престъпления и др. ); конфискация на имущество, глоба, лишаване от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност, да се упражнява определена професия или дейност и др. мерки, предвидени в чл. 37 от НК.

Що се отнася до такава наказателна мярка като лишаване от свобода, в правната литература е изказано становището, което подлага на съмнение прецизност (точност) на самия термин “лишаване от свобода “ Макар че по-начало спорът е чисто терминологичен,той има известно основание, но това по-скоро е лингвистически и философски, а не юридически въпрос. . Всъщност става дума не за лишаване от свобода, а за нейното ограничаване, тъй като и най-опасният престъпник, осъэден на доживотен затвор не може да бъде лишен изцяло от свобода. (вж. Г. Бойчев, Юридическа отговорност, с. 48) Така, в Конституцията е записано изрично, че на лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.

Още един съществен белег характеризира наказателната отговорност,а именно: тя изключва другите видове отговорност, преди всичко административна и дисциплинарна.,т. е. нейните наказателни видове . . По-сложен е въпросът с гражданско-правната отговорност. Често се приема, че наказателно-правната отговорност изключва и гражданско-правната такава. Обикновено не се взема предвид, че последната по своята природа е правовъзстановителна, а не наказателна отговорност, което променя съществено нещата. Общият принцип на юридическата отговорност е, че за едно и също правонарушение не може да се наложат две наказания, но гражданско-правната отговорност не е наказателна.

Другият аргумент е, че възстановяването на материални щети, причинени от престъплението, може да се търси по реда на гражданското съдопроизводство. Твърди се, че в случая няма гражданско-правната отговорност на престъпника, а само използване на гражданско-процесуални средства за възстановяване на имуществените вреди от престъплението. Съществено за проблема има обаче обстоятелство дали тези имуществени вреди са органическа част от състава на престъплението, или сами по себе си те не влизат в сложния юридически факт, който образува престъплението.

Принципът, че наказателната отговорност изключва други видове правна отговорност означава по-специално: за едно и също деяние не може да се търси едновременно, освен наказателна, и административна, и дисциплинарна отговорност.

По-различно е положението при деликтите. За едно деяние може да се потърси и административна, и гражданско-правна, а също така и административна, и дисциплинарна отговорност, освен в случаите, когато законът забранява изрично това. Така, ако се нарушават правилата за движение от притежателя на МПС, и от това нарушение ще последват имуществени вреди, от правонарушителя може да се търси и административна, и гражданско-правна отговорност. От друга страна, ако военнослужещият наруши обществения ред, без деянието да образува състав на престъпление, от него ще се търси само дисциплинарна отговорност.

Най-после санкционната мярка при наказателно-правната отговорност, колкото и да е тежка и сурова, не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достоинство. (чл. 36, ал. 2от НК ).

 

25. 4. 2. Административно-правна отговорност.

Административно-правната (административната) отговорност е разновидност на наказателна отговорност, която произтича от административното правонарушение, или деликта. Административното нарушение е неправомерно виновно деяние, забранено от закона, което се заключава в неспазване на административно-правните норми, и което съгласно закона се наказва, като правило, не от съда, а от органа на администрацията, т. е. от оправомощения орган на държавното управление и по административен ред.

Административните правонарушения имат по-малка обществена опасност от престъпленията и се наказват (санкционират) с по-леки наказания. Някои автори считат (включително авторите на учебника от 1973 г. ), че административните нарушения, за разлика от престъпленията, “ не са обществено опасни, макар че общественовредни”.

Спорът за научния термин не е толкова важен, но въпросът не е само в терминологичните различия. По-съществена е разликата в органите, които налагат наказанието, и в неговата тежест. Административното правонарушение ( деликт) се наказва от административен орган и по административен (извънсъдебен) ред, докато престъпленията се наказват от съда. Престъпленията са предвидени в Наказателния кодекс, а административните деликти в другите източници на правото . Съществена е разликата в тежестта на наказанията, както и в тяхната юридическа последица във вид на съдимост, която е специфична само за наказателното право ( за престъпленията).

Административната отговорност се търси за правонарушения (деликти) предимно в сферата на държавното управление, на изпълнително-разпоредителната дейност на държавата и е свързана с нарушаване на нормите на административното, финансовото (включително данъчното и митническото), поземленото, екологическото, процесуалното, транспортното и др. отрасли на правото. Най-често това са нарушения на правилата на уличното движение, ветеринарните и санитарно-хигиенни правила, правилата на пожарна безопасност и т. н.

Административната отговорност изключва автоматически другата наказателна отговорност. Не може да се прилага същевременно и административно-правната и наказателно-правната отговорност за едно и също правонарушение.

По-съществената и по-трудна за разграничаване е разбликата между административна и дисциплинарна отговорност. За първата е характерно, че между правонарушителя (лицето извършило административно правонарушение) и административния орган, който е правомочен (управомощен) да търси административна отговорност, няма отношения на служебна зависимост. Тя се прилага само към гражданите, които не се намират в трудови и служебни отношения с административния орган, който налага наказанието. По това административната отговорност се отличава от трудово-правната или дисциплинарната отговорност, която не предвижда отговорност на трети лица, т. е. на лицата, не обвързани трудово-правно (които не се намират в отношения на служебна подчиненост).

Административната отговорност се отличава от наказателно-правната, дисциплинарната и гражданско-правната отговорност по своите цели, характер, степен на обществената опасност и причинена вреда. Прилаганото наказание трябва да отговаря на тези особености.

Най-типичните админастративни наказания са: глоба; конфискация на предмета (вещ); отнемане на специално право (например, право на управление на МПС, право на ловуване и пр. ), предупреждение и т. н.

Глобата в административното право е разновидност на парично наказание, което не бива да се смесва с глоба в наказателното право, а също така с гражданско-правната компенсация на имуществена вреда. Това е специална наказателна мярка, която има материален (имуществен) характер и не поставя за цел да компенсира причинената вреда. От друга страна тя не се съпровожда с такава последица като “съдимост” и се налага от административен орган по административен, а не по съдебен ред.

 

25. 4. 3. Дисциплинарна отговорност.

Дисциплинарната отговорност е отговорност за извършените правонарушения при трудовите и служебните правоотношения и по-специално на служебно-производствената дисциплина. По-конкретно, тя е свързана с нарушенията на трудовата, учебната, служебната или воинската дисциплина, с неспазването на правилниците на вътрешния ред в предприятията и учрежденията, на воинските устави в армията и военизираните служби (ортанизации) и т. н. С оглед реда на осъществяването някои подразделят дисциплиналната отговорност на три основни вида:а)в съответствие с правилата на вътрешния трудов ред; б)по реда на подчиненост; в)в съответствие с дисциплинарните устави и правилници, които действуват в някои специализирани ведомства.

Нарушението на трудовата дисциплина е виновно неизпълнение на трудовите или служебните задължения. В тези случаи съгласно Кодекса на труда нарушителят се наказва с дисциплинарни наказания независимо от имуществената, административно-наказателната или наказателно-правната отговорност, ако такава се предвижда според закона.

Трудовият кодекс посочва конкретните видове нарушения на трудовата дисциплина, за които се налагат съответните дисциплинарни наказания, като: бележка, предупреждение за уволнение и уволнение (чл. 188 на КТ). За едно и също нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно дисциплинарно наказание (чл. 189, ал. 2)

Дисциплинарната отговорност за разлика от административната има място само при отношения на непосредствена служебна или друга подчиненост на правонарушителя пред органа (длъжностно лице), който налага това (дисциплинарно) наказание. При админстративната отговорност, както вече стана дума, няма отношения на подчиненост.

Дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него лице или от друг орган, оправомощен със закон, а на ръководителя на предприятието, както и на работници или служители, назначени от по-горестоящ орган, – от този орган. (чл. 192, ал 1 и . 2). В миналото, през социалистическия период от развитието на страната, се е считало, че дисциплинарната отговорност може да бъде осъщетвена само от държавен орган. Днес надделява становището, че тя може да се реализира и от частни предприемачи, тъй като в трудовите правоотношения преобладаващият работодател става все повече частно лице.

 

25. 4. 4. Гражданско-правна отговорност.

Този вид юридическа отговорност настъпва когато се извършват гражданско-правни нарушения. Към тях се отнасят противоправни деяния в областта на имуществени и лични неимуществени отношения, които нарушават нормите на вещното, облигационното, търговското, арарното, авторското, кооперативното, семейното и др. отрасли и подотрасли на правото. Гражданско-правните нарушения обикновено не се разглеждат като опасни за обществото. Тяхната характерна особеност е в това, че те са сфера на частното право, санкционната принуда тук няма карателен характер., тя е правовъзстановителна.

Правовъзстановителните санкции имат за цел да принудят лицето (правния субект) чрез прилагането или под заплаха от прилагането на държавна принуда да изпълни (доброволно или принудително) поетото задължение, да възстанови причинената имуществена вреда или някакво друго накърнено субективно право, с други думи да възстанови положението, което е съществувало до правонарушението. Затова често казват че гражданско-правната отговорност има по-начало компенсационна природа, тя е свързана или с гражданско-правни деликти, или с неизпълнение на договорните задължения. В този смисъл теорията на гражданското право разделя гражданско-правната отговорност на два вида – деликтна и договорна.

Гражданско-правната отговорност е преди всичко имуществена, или материална (някои казват икономическа) отговорност., присъща на първо място (главно) на гражданското, както впрочем ( а също така) и на трудовото право.

Имуществената отговорност бива пълна или частична (ограничена) ако при трудово-правните отношения преобладавачастична (ограничена) имуществена отговорност, то при гражданско-правните, напротив, пълна отговорност. Така,чл. 203 от Кодекса на труда постановява, че “работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. (ал1). За вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон” (ал. 2). С други думи, за разлика от отговорността, предвидена в ал. 1 тази отговорност е гражданско-правна, а не и във връзка с трудово-правните отношения.

Според трудовото законодателство работникът или служителят отговаря за причинената вреда в размер на вредата, но не повече от месечното си трудово въэнаграждение. Ако вредата е причинена от ръководителя във връзка с упражняване на ръководните му функции, отговорността е в размер на причинената вреда, но не повече от трикратния размер на месечното му възнаграждение. Ограничената имуществена отговорност се осъществява от работодателя чрез издаване на заповед за удръжки от заплата на правонарушителя, а пълната имуществена отговорност само по съдебен ред. (вж. чл. чл. 210, 211, 212 от КТ ).

Основният принцип на гражданско-правната отговорност, както изтъкнахме по-горе, е пълното възстановяване на причинената вреда, а нейната специфика е правовъзстановителен характер. Пълното възстановяване на причинената вреда може да се допълва със санкции във вид на глоба (например, изплащане на неустойка). Същностната природа и целта на гражданско-правната отговорност е обаче не наказването на правонарушителя, а обезщетяването на претърпялото вреда лице или принудителното изпълнение на дължимото поведение и задоволяването на неговото субективно право.

 

25. 4. 5. Международноправна отговорност.

Международната отговорност се обособява в самостоятел вид юридическа отговорност по друг критерий, отколкото наказателно-правната, административната, дисциплинарната и гражданско-правната отговорности. Обективното право, както е известно, се разделя според различни критерии. Едно от тези деления е неговото разделение на вътрешно и международно право., които са комплексни отрасли. Вътрешното право на страните, които принадлежат към славянското и романо-германско правно семейство има отраслево деление, в основа на което стоят предмета и метода на правното регулиране. Според тези критерии са конституирани и разгледаните по-горе видове на юридическа отговорност (наказателно-правна, административна, дисциплинарна и гражданско-правна).

Международното право е също така комплексно право. То включва (в себе си) международно публично и международно частно право, нормите на които се различават принципно от нормите на вътрешното право. Това се отразява непосредствено и върху особеностите на международната правна отговорност, която се разглежда в теорията и практиката като един от основните принципи на международното право. Принципът на отговорността намира израз не само в задължението да се возстанови причинената на друга държава или на чужденците вреда ( както е в миналото), но и във възмжността към държавата-правонарушител да бъдат приложени различни международни санк;ии, включително и принудителните военни мерки.

 

25. 5. Ред за осъществяване на юридическата отговорност.

Наказателната отговорност по причини посочени горе се осъществява само по съдебен ред. . Това е конституционен принцип . Всеки обвинен в престъпление, – постановява чл. 31,ал. 1 от Конституцията, – следва да бъде преданен на съдебната власт в законно определения срок. Разпоредбата на ал. 4 от чл. 35 на Наказателния кодекс конкретизира това конституционно изискване: наказанието за престъпление се налага само от установените съдилища. Съдебният ред дава (обезпечава) максимални гаранции за установяване на истината по делото, като осигурява равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес, публичност при разглеждането на делата във всички съдилища ; предвижда цяла система от процесуални правила, гарантиращи правата на обвиняемия и подсъдимия. Той се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда и не е длъжен да доказва своята невинност.

Административната отговорност се осъществява по извънсъдебен административен ред, при който наказанията се налагат от специално упълномощени длъжностни лица. Те не се намират в служебни отношения с правонарушителя, т. е. не са им подчинени по служба.

Дисциплинарната отговорност, напротив, се осъществява по служебен ред. Дисциплинарните наказания се налагат от длъжностно лице ( работодателя), на което правонарушителят е подчинен по служба (ръководител на предприятието или учреждението, командир на воинското поделение, ректор на висше училище или декан на факултета и т. н. )

Гражданско-правната отговорност може да се осъществява както по съдебен (като правило), така и административен ред.

Тъй като гражданско-правната отговорност няма за цел да наказва лицето за правонарушението,, а се стреми чрез принудителна мерка от страна на държавата да възстанови причинената вреда, то тази особеност определя реда на защита на засегнатия интерес и осъществяване на юридическата отговорност. Тя не се търси служебно от компетентния орган, а се извършва по съдебен ред, като инициативата принадлежи на пострадалата страна. В отделни случаи, като изключение, тя може да се осъществи и по административен ред. В някои страни е предвидена възможност тя да се реализира също така по реда на арбитражното производство.

 

25. 6. Структура ( и основания) на юридическата отговорност.

За да настъпи юридическата отговорност, в правонарушението е необходимо да присъствуват следните елементи: обективна страна на правонарушението; субективна страна (на правонарушението); субект и обект на правонарушението. Липсата на един от тези елементи изключва правоотношението .

Обективната страна се образува от деянието на субекта, престъпния резултат от деянието и необходимата причинна връзка между деянието ( действията) на субекта и настъпилия вредоносен резултат.

Деянието представлява определено действие (или бездействие) на субекта, на дееца. Вече стана дума, че юридическата отговорност се търси само за конкретните външни действия (конкретни постъпки) на лицето, а не и за намерение (“гол умисъл”)да се действува, което няма съответната проекция във външния свят. Съвременното право не се занимава, не се интересува от мислите и начина на мисленето на хората. То търси юридическата отговорност само за поведението на субекта, което намира външен израз в неговите конкретни постъпки, в действията му.

За да задействува юридическата отговорност деянието трябва да бъде противоправно, т. е. да нарушава изискванията на някоя правна норма, на правилото за поведение, записано в нея и с това да причинява вреда, да накърнява субективно право (субективни права) на другите, предвидени и защитени от правната норма. Противоправността е следователно обективно качество, което не зависи от дееца, от волята му, тъй като нормите се установят от външната по отношение към него сила – от държавата, от законодателята.

Субективната страна на правонарушението намира израз във вината на дееца (на лицето, на правонарушителя) . За да настъпи юридическата отговорност деянието трябва да е извършено виновно, т. е. действията или бездействие на лицето да съдържат в себе си качеството вина., която е свързана органически със съзнанието на дееца.

Под вина в правото се разбира психическото отношение на субекта (дееца) към деянието, към своите действия и последици (резултати) от тях. Тя се образува от два компонента на съзнанието: интелектуален и волеви.

Интелектуалният компонент на вината представлява разумна способност на лицето ( на дееца, на правонарушителя) да разбира свойството и значението на своите действия и обществените последици от тях, да ги преценява от социалната (обществената) им страна, от позицията на обикновения разум на човека, относно тяхната допустимост или недопустимост от гледна точка на общоприетите норми за поведение на човека в обществото . В деянието този компонент изразява различни степени на интеллигентността на правонарушителя.

Съдебният следовател разпитва босокрако мъничко, слабо и мършаво селянче, облечено в шарена риза и пълни с кръпки пантолони. Обвинява го в това, че железопътният пазач го е заварил да отвинтва гайки от релсите. Селянчето (“мужичонка”) обяснява, че гайките му са нужни за риболова, че те са по-удобни от гвоздеите, защото имали дупки, а без тежести риба не се лови и това разбирал всеки. .

Следователят му обявява, че наказателният закон предвижда за умишлената повреда на железницата, която може да доведе до катастрофа и гибел на хората, осъждането на каторга. Мужичонката търпеливо обяснява на следователя, че вече много години цялото село отвинтва гайките и с това се препитава, но не са чули за никаква катострофа; да отвинтиш гайката “ум трябвало да имаш”, “ние,казва той,това разбираме, не без ум правим; нали, не всички гайки отвинтваме, оставяме, които трябва”.

Накрая, когато следователят го арестува, той остава като гръмнат и по пътя към килията мърмори, че те били три брата и не е честно той да отговаря за брат си, който не е платил данъка. Преди да влезе в затвора философски заключава: ” За да съдиш, трябва да разбираш от работата, а тук, на, за нищо… Ти с пръчки ме набий, но по съвест, да зная, че съм заслужил…”.

”Мужичонка” не разбира значението на своите действия и възможните последици от тях. Той, според мене, не би трябвало да бъде наказателно отговорен и съден, защото в поведението му липсва интелектуалният компонент на вината . В подкрепа на това становище може да се посочи Примерния НК на САЩ, който изрично поставя въпроса за невменяемост на дееца в занисимост от това дали той може “да разбере значението на възбуденото против него наказателно преследване и да съдействува за собствената си защита”, дали може да се говори “за способността обвиняемият да си дава сметка за престъпния характер (укоримостта) на своето поведение”. (Вж. Примерньiй Уголовньiй кодекс (США), под ред. Б. Никифоров. М., 1969. Цитир. по:Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995 с. 58-59 ).

 

Волевият компонент съдържа в себе си целенасоченост на действията на човека, той е свързан с целевата установка (ориентираност) на субекта, с неговата способност да поставя пред себе си едни или други цели и да ги осъществява. В деянието той намира израз на желанието или нежеланието на дееца да настъпят определени резултати от неговите действия, в стремежа към определени противоправни цели или, напротив, в нежеланието те да се постигнат.

За да настъпи юридическа отговорност трябва да са налице и двата компонента -интелектуален и волеви -които образуват състава на вината.

Най-после, непременно условие (или предпоставка) за юридическата отговорност е деликтоспособност на субекта на правонарушението. За да се търси отговорност от дееця, той трябва да е деликтоспособен, качество, което в много отношения е сходно с дееспособност на правния субект. Деликтоспособността е способност на правонарушителя да отговаря, да носи юридическа отговорност за своите действия. При физическите лица тя се свързва обикновено с настъпването на определена възраст и с нормално психическо състояние на дееца. Лицето трябва да бъде психически здраво и да достигне определена възраст, да придобие определен социален опит, за да разбира социалното значение на своите постъпки и възможни следствия от тях. Така, не са деликтоспособни малолетните, душевноболните и др. поставени под запрещение (т. е. под закрила на държавата) лица.

 

25. 6. 1. Вина и нейните форми

Вината, както вече посочихме, е необходимо основание за юридическа отговорност на правния субеккт. Тя съществува и се проявява в две основни форми: като умишлена и непредпазлива вина. Умишлената вина на свой ред може да бъде във формата на пряк и косвен (евентуален) умисъл. . Умишлената вина е налице, когато правонарушителят се стреми съзнателно към вредоносния резултат, желае да настъпят съответните последици от неговите действия,към тях са насочени неговата воля и желание. В наказателното право някои правонарушения (престъпления) могат да се извършват само във формата на пряк умисъл. Така, не е възможно “по непредпазливост” да бъдат извършени такива престъпни деяния като грабеж, кражба, присвояване, изнасилване и т. н.

При косвения (евентуалния) умисъл съзнанието и волята на правонарушителя са насочени към някаква друга цел, но наред с това настъпват и други вредни, обществено-опасни последици, които деецът съзнателно допуска, и е длъжен и би могъл да ги предотврати. Той се отнася обаче безразлично към този страничен престъпен резултат от своята дейност и не желае да го предотврати. В такъв случай за деянието и съзнателно допуснатата вреда правонарушителят ще отговаря като за извършени с косвен умисъл.

Непредпазливостта също има две форми : небрежност и самонадеяност. При небрежността недостатъкът засяга интелектуалния компонент на вината, а именно правонарушителят не желае и не предвижда вредните последици от своите действия, но би могъл и би трябвало да ги предвиди. В същност той носи отговорност именно затова, че не е предвидел вредните или обществено-опасните последици от своите действия, докато законът го е задължавал да предвиди и да не допусне настъпването на този вредоносен резултат.

Небрежността има черти (признаци), които я оприличават на “казус”, който изключва юридическа отговорност за извършеното. Както и при казуса деецът при небрежността не желае да настъпят вредни последици и не предвижда, че те могат да настъпят. Но ако при казуса той изобщо не би могъл и не е бил длъжен да ги предвиди, то при небрежността деецът не само би могъл, но и е бил длъжен да предвиди неправомерните резултати от своите действия. Юридическата отговорност на правонарушителя при небрежността настъпва именно затова, че той е нарушил закона, който го е задължавал да прояви необходимата внимателност, за да не допусне вредните последици от своите действия.

В случай на самонадеяност правонарушителят предвижда и допуска възможност от настъпването на вредните последици от своите действия, но не ги желае, като се надява лекомислено, че те няма да настъпят или пък самонадеянно е убеден, че може да ги предотврати. . В действителност се оказва, че той не е в състояние да ги предупреди и вредните последици, въпреки неговото нежелание настъпват. Самонадеяността привидно напомня евентуалния умисъл, съществената разлика обаче е в това, че при самонадеяността деецът не желае да причинява вреда на другите, докато при евентуалния умисъл той е престъпно безразличен към възможните вредните последици от своите действия и не желае да ги предупреди, въпреки че е длъжен да не ги допусне.

 

25. 7. Обстоятелства, изключващи юридическа отговорност.

 

В правната литература, особено в учебната, а понякога и в нормативни актове, се използва често изразът “освобождаване от юридическа отговорност”, който не е съвсем точен. Всъщност, когато се разглежда този въпрос става дума обикновено за две различни групи обстоятелства, а именно,първо, за обстоятелствата, свързани с освобождаване от изтърпяване на вече наложено наказание, т. е. когато юридическата отговорност вече е реализирана, и второ, за обстоятелства, които изключват юридическа отговорност за извършеното деяние . Да разгледаме отделно тези два варианта.

 

25. 7. 1. Освобождаване от изтърпяване на наказанието.

Има случаи, когато правонарушението е извършено и са налице всички негови елементи, които позволяват да се търси пълна юридическа отговорност, но нейната фактическа реализация е обществено нецелесъобразна. Прилагането на предвидените принудителни санкции може да доведе до обратни на очакваните резултати.

Същността на юридическата отговорност, разбрана в днешния й демократичен смисъл не е във възмездието, в отъмщаването, а във възстановяването на нарушените субективни права и причинените вреди, от една страна, и в ресоциализацията, в превъзпитанието на правонарушителя, от друга. По този начин получават пълноценна изява такива фундаментални принципи на правото като справедливост и хуманизъм. В крайна сметка, освобождаването от изтърпяване на наказанието може да се окаже социално много по-ефективно, отколкото нейната реализация.

Освобобождаването от изтърпяване на наложената санкция е свързано предимно с наказателна отговорност и главно при по-маловажни правонарушения, с по-малка степен на обществена опасност, а също така с личностните особености на правонарушителя, например, необходимост да се отчита специфика на непълнолетните правонарушители, както и други обстоятелства, с оглед на личността на правонарушителя. Такава хуманна проява е възможна само в случаите и при условията, изрично предвидени в закона.

Освобождаването от наказателната санкция може да бъде условно. При условното освобождение наказателният закон предвижда възможност да се възобнови юридическата отговорност, ако не са спазени условията на освобождаването.

Наказателното законодателство предвижда следните случаи на освобождаване от изтърпяването на наложеното наказание:

-давност (чл. 82, ал. 1 от НК)

– условно осъждане (чл. 66 -69 “а” от НК

– условно предсрочно освобождаване (чл. 70-73 от НК)

– помилване (чл. 74 от НК)

– амнистия (чл. 79, т. 3 )

В гл. VIII от НК се предвиждат и др. случаи на освобождаване от наказателната отговорност.

 

При правовъзстановителната юридическа отговорност положението е друго. Тук съществува възможност една от страните (потърпевшият гражданин или лицето, което има право да търси онговорност) по всяко време да освободи другата страна, правонарушителя, от юридическата отговорност въобще. Това правило не действува по отношение на държавните организации и други колективни субекти, които могат да освободят другата страна от отговорност само със специално решение на компетентния орган, и ако това е предвидено в закона.

 

25. 7. 2. Обстоятелства, изключващи юридическа отговорност.

Ако в предишния случай (особождаване от юридическа отговорност) се разглеждат обстоятелства, които правят нецелесъобразно изтърпяване на наказанието при вече реализираната юридическа отговорност, то тук става дума за обстоятелства, които не дават никакво основание да се търси въобще каквата и да е правна отговорност. Правният субект не е извършил правонарушението, неговите действия законът признава за изцяло правомерни, или лицето не притяжава необходимо качество, което го прави способен да понесе отговорност. Това са следните обстоятелства.

1. Казус (случай). Казусът изключва юридическата отговорност, тъй като отсъствува необходимата причинна връзка между действията на субекта (на лицето) и настъпилия вредоносен резултат. Връзката между деянието и резултата е случайна . Юридическата отговорност не настъпва поради това, че лицето няма вина за настъпилия резултат. Чл. 15 от НК постановява:”Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).

2. Малозначителност на деянието. Отговорността не настъпва поради явна незначителност на обществената опасност на деянието. ”, т. е. отсъствува фундаменталното основание на наказателната отговорност – престъплението “Не е престъпно деянието, което, макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. ” (чл. 9, ал. 2 от НК ). Посоченият член не изключва юридическата отговорност въобще, а само един нейния вид –наказателната юридическа отговорност. Деянието по чл. 9, ал. 2 не е престъпление, то е малозначително в смисъл на наказателното право, но то може да бъде противоправно деяние от друг вид и да води само до гражданскоправна, административна или дисциплинарна юридическа отговорност или въобще да не предизвиква никаква отговорност.

3. Недееспособност. Недееспособността като обстоятелство, свързано с личността на правния субект изключва по принцип гражданско-правната юридическа отговорност ., разбрана в широкия й смисъл, т. е. включително отговорност в областта на семейното и наследствено, търговското и др. отрасли на частното право . Най-същественото в понятието дееспособност, както вече стана дума, е способността на лицата чрез своите действия да придобиват права и да се задължават ( чл. 2 от ЗЛС)., т. е. “със свои лични постъпки да извършват сами правомерни правни действия, чрез които по силата на правната норма да придобиват, да поемат, да изменят и да погасяват права и задължения” (подчертано от автора).

4. Невменяемост. Някои оприличават невменяемостта с юридическо качество дееспособност., което е напълно погрешно. Приликата е само външна, това са различни понятия, макар че между тях има много общи допирни точки. . Невменяемостта като юридическа категория е свързана повече с вина и деликтоспособност, но последната се разбира в по-широк смисъл. . В правната наука понятието невменяемост се използва почти изключително в наказателното право и съдебната психиатрия. От съдържателната й страна тя (невменяемостта) е биологически продукт на болестните процеси в организма на човека, които водят до психически разстройства в неговото съзнание и парализират способността му да оценява правилно от обществена гледна точка свойството и значението на действията си и обществените последици от тях., и да ръководи своите постъпки.

С други думи, в поведението на невменяемия липсват, като правило, и двата основни компоненти на вината – интелектуален и волеви . На това основание наказателният закон изключва юридическата отговорност на невменяемите. Според член 33, ал. 1 “не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството и значението на извършеното или да ръководи постъпките си”

5.   Неправомерна заповед. Неправомерната заповед освобождава от юридическа отговорност нейния изпълнител само в случаите когато тя е издадена по установения в нормативен акт ред, по отношение на служебно подчинено лице и не съдържа явно престъпление. Така, чл. 16 от НК разпорежда:”Не е виновно извършено деянието,което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление”

6.   Неизбежна отбрана. Чл. 12,ал. 1 от НК. :”Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели”. Ал. 3 допълва: “Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение. ”

7. Крайна необходимост. чл. 13, ал. 1 от НК ростановява:”Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените”.

8. Непреодолима сила (форс мажор). Форсмажорно обстоятелство освобождава от отговорност в гражданско право . Непреодолимата сила е неочаквано извънредно събитие, което не може да се предвиди и да се отсрани с никакви достъпни средства или възможни мероприятия. Това са, например,природни явления от стихиен характер – наводненеие, буря, земетресение, ураган, жесток студ и пр.

9. Оправдан стопански риск. . В съответствие с чл. 13-а от НК “не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск -за да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко, зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици. ( ал. 1 и. 2) При решаване на въпроса, дали рискът е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване”.

10.  Давност. Давността заличава възможна, но не реализирана по едни или други причини юридическа отговорност, която с течение на времето става обществено нецелесъобразна. Правонарушението губи своята първоначална острота и търсенето на правна отговорност при тези условия може да има обратен ефект, с оглед стабилността на обществените отношения. Изключването на тази отговорност може напротив да мобилизира и дисциплинира правните субекти. Съответните давностни срокове за целесъобразната и ефективната юридическа отговорност са предвидени в наказателното, гражданското и други отрасли на правото.

11. Реабилитация. На пръв поглед това обстоятелство не би трябвало да се причислява към условията, които изключват юридическа отговорност, тъй като тя вече е реализирана. Актът на реабилитация зачертава обаче изцяло,особено ако осъждането има противоправен характер, предишната правна отговорност с всички нейни юридически последици. . Така, чл. 85, ал. 1 от НК постановява: “Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдъще последиците,които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното. ”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *